Елоиза Джеймс
Седем минути в рая (8)

Глава 8

Фокс Хаус

Уийтли

Сряда, 22 април 1801

Уважаема госпожо Сноу,

Ще се зарадвате да научите, че госпожица Мидж пристигна. Очевидно храни големи амбиции за брат ми и сестра ми. Имаше малка схватка, когато се разбра, че брат ми и сестра ми нямат навика да казват молитва преди лягане, но госпожица Мидж надделя и сега домът ми е по-благочестив.

Отис ми показа един капан за мишки, който е проектирал, така че ако е неспособен да постигне шеметните висини, към които се стреми госпожица Мидж, може да си изкарва прехраната като ловец на плъхове. Смятам, че това е процъфтяващ бизнес в Лондон.

Мислите ли, че е нормално, че нито Лизи, нито Отис са споменавали за майка си от деня, в който пристигнаха? Както знаете, възгледите и поведението на лейди Лизет не спадаха към общоприетите. Беше опияняваща като шампанско, при това не по благотворен начин. Една таралежка би била по-добра майка от нея.

Ваш покорен слуга,

Едуард Рийв

П.П. Реших, че малкото ви име е или Джорджет, или Розамънд.

Понякога клиентите на Юджиния й изпращаха писма — когато синът им спечелеше тенис купа или дъщеря им победеше всичките си обожатели в стрелба с лък. Това писмо беше съвсем различно.

Тъкмо се чудеше как да отговори, когато вратата се отвори и Сузан надникна в стаята.

— Правя списък на чакащите семейства. Трябват ни двайсет и три гувернантки. Да насрочим ли нов курс за обучение другия месец?

Когато откри агенцията, Юджиния се посвети на начинанието с цялото си сърце. Обичаше да провежда тези курсове и да гледа как нейните току-що обучени гувернантки навлизат в обществото и прилагат идеите й на практика.

Едва сега, когато бе достигнала върховете на професията си, работата започна да й се струва досадна. Тя бутна купчината писма и стана.

— Май ще трябва. Дай да пийнем по чашка шери. Вече е късно.

Юджиния отиде до гарафата от шлифован кристал, която бе принадлежала на майката на Андрю. Наля две чаши шери и подаде едната на Сузан заедно с писмото на господин Рийв.

— Виж това.

— Какво нахалство! — възкликна Сузан миг по-късно.

— Какво имаш предвид? — попита Юджиния, отпусна се в един стол и отпи солидна глътка от златистото вино.

— Ти си почтена вдовица.

— Той просто ме моли за съвет.

Сузан изсумтя и й върна писмото.

— Заклевам се, Юджиния, понякога си мисля, че си стара като планините, а в следващия момент ставаш наивна като монахиня!

Юджиния отново плъзна поглед по писмото.

— Тук няма нищо неприлично, освен този неуместен послепис за малкото ми име.

Ако мащехата й беше в Лондон, би могла да й покаже писмото. Хариет обаче беше в провинцията и макар че Юджиния често възнамеряваше да й отиде на гости, не бе успяла да намери време от… година? Повече от година.

За щастие скъпият й баща и Хариет често идваха в Лондон да я видят, като влачеха със себе си деца и кучета.

През последните няколко години светът на Юджиния някак си се бе и разширил, и свил. Беше се разширил, защото повечето представителки на висшето общество минаваха през агенцията й, а се беше свил, защото рядко имаше време за балове и увеселения.

Прекарваше цялото си време в кабинета си заедно със Сузан, срещаше се с родители в често напразен опит да установи дали са с всичкия си, преди да изпрати някоя от служителките си в тяхното домакинство.

— Как мислиш, възможно ли е господин Рийв да вярва, че може да започна affaire^[1] с него?

Сузан избухна в гръмък смях.

— Не смяташ ли, че е по-вероятно да се опитва да те съблазни? Все пак той няма откъде да знае, че жената с най-безукорната репутация в цял Лондон обмисля дали да се отдаде на греха.

— На греха ли?

— На великолепно порочна близост с някой джентълмен по твой избор — поправи се Сузан.

— Той не знае нищо за репутацията ми — осветли я Юджиния. — Всъщност дори не подозира коя съм. Никога не е стъпвал в „Алмак“. Мисли, че съм бивша гувернантка и ръководя агенция заради благото на колежките си.

Сузан се разкикоти.

— Ти? Гувернантка? Това е абсурдно!

— Ако обстоятелствата бяха по-различни, можеше и да съм — възрази Юджиния.

Самата мисъл как този едър, красив мъж й пише писмо я стъписваше. Не че изобщо искаше някой мъж да й пише писмо. Имаше Андрю — спомена за скъпия Андрю — и това й стигаше.

Тя отново погледна към листа.

— Наистина не виждам нищо неприлично, освен тази странна забележка за името ми.

— Можеш да ми вярваш: ако господин Рийв не мисли за теб като за възможна съпруга, тогава това писмо е прелюдия към опит за съблазняване.

Юджиния не можа да сдържи усмивката си, затова вдигна чашата си и изпи последните капки шери. Те се търкулнаха по езика й, отначало с вкус на ябълки, а после на солено, сякаш някой го бе залял с морска вода.

— Смяташ ли, че трябва да обмисля тази възможност?

— Защо не? — отговори Сузан, стана и взе гарафата. Напълни отново двете чаши. — Аз щях да помисля, ако харесвах този тип мъже.

— Какъв тип е той?

— Широки гърди… всъщност прекалено широки — отговори замислено Сузан. — От яките е. Навярно може да ме вдигне на ръце и да ме отнесе в леглото. Ами косата му! Предпочитам по-поддържани мъже.

— Наистина ли? Защото аз… — започна Юджиния и млъкна. Отново отпи от виното.

— Тази разчорлена коса! — продължи Сузан и отново размърда пръстите на краката си. — Ами очите му… като горещ шоколад. Уви, господин Рийв е копеле и следователно не става за мой съпруг. Представяш ли си какво би казал баща ми?

— Моят баща винаги казваше, че трябва да съдим човек по делата му, а не по обстоятелствата около раждането му.

— Това не е идея, типична за свещениците — отвърна рязко Сузан. — По-важното е друго: че ти не си търсиш съпруг, а господин Рийв писа на теб, не на мен. — Чашата й изтрака върху масата. — Помоли те за професионален съвет по отношение на своите двама скърбящи повереници и ние не можем да пренебрегнем молбата му.

— „Ние“ ли? И не мисля, че това е молба. Не съм сигурна какво е.

Сузан не й обърна внимание.

— Ще му отговоря, а после ще помислим коя трябва да го подпише. — Тя скочи, седна зад писалището на Юджиния и започна да пише. Дращенето на перото беше като акомпанимент на гласа й, докато мислеше на глас.

— Агенция Сноу, Кавендиш Скуеър, Лондон, 23 април 1801 г. Уважаеми господин Рийв, благодаря за писмото ви. Освен другите си качества, госпожица Мидж е чудесен инструктор по тенис. Играта ще ви хареса. Това е било едно от любимите развлечения на крал Хенри VIII.

— Вярно ли е?

— Нямам представа — отговори Сузан. — Но винаги го казвам на родителите, които не искат да направят корт. А сега, какво да кажем за поверениците му?

Тя остави перото и взе шерито си.

— Не бива да кара насила децата да говорят за майка си.

— Знаеш ли, ако беше говорила повече за Андрю след смъртта му, щеше да ти е по-лесно да си простиш, че оцеля.

Юджиния едва не изръмжа, че това е абсурдно… но наистина ли беше?

— Ако искаш, ще му го напиша — каза Сузан и почука с перото си, за да отцеди излишното мастило. — Писмото е твое.

Тя отново започна да пише и едновременно с това да чете на глас:

— Съветвам ви да не притискате децата за подробности относно майка им. На мен все още ми е неприятно да говоря за съпруга си, който умря преди години.

— Кажи ми, че не си го написала! — ахна Юджиния.

— Напротив, написах го — отговори Сузан и продължи: — Осъзнавам, разбира се, че лейди Лизет е и ваша майка и може би и вие като децата скърбите за загубата й, но не желаете да говорите за това.

— Това писмо е ужасяващо нетактично — отбеляза Юджиния.

— Ни най-малко. Аз бих го нарекла прямо. Никога ли не се отегчаваш от разговори, които нищо не казват?

Юджиния я изгледа над ръба на чашата си.

— Израснах в дом, в който смятаха учтивите теми за прекалено скучни и не ги обсъждаха. Затова не, не се отегчавам.

— Предвид скандалните събирания, които баща ти е устройвал в провинциалния си дом, удивително е, че се отдаде на така спокойно семейно блаженство с мащехата ти.

— Прекарах най-ранните си години в хаоса, създаван от най-интелектуалните, макар и развратни хора в Англия, преди Хариет да ме научи колко хубаво нещо е организираният живот.

Сузан се намръщи и Юджиния поклати глава.

— Баща ми никога не позволяваше неприлично поведение пред мен. Бранеше ме със зъби и нокти, но децата не са глупави. Инстинктивно разбират какъв е тонът в едно домакинство.

— Целият този разврат те е накарал да оценяваш любезния разговор — обобщи Сузан.

— Ужасно съм скучна, нали?

— Не, напротив. Ти си дама, която е станала свидетел на достатъчно прояви на нетрадиционно поведение, за да събере смелост да започне свой собствен бизнес и да пожъне огромен успех.

Юджиния се засмя стреснато.

— Открих „Сноу“, защото Андрю умря.

— Питам се дали Лизи носи воала си в леглото — произнесе на глас Сузан, връщайки се към писмото.

— Откъде знаеш за воала на Лизи? Аз не съм ти казвала!

Сузан вдигна глава.

— Шпионката, глупачето ми. След като осъзнах, че един великолепен мъж, който не изглежда сплашен от потеклото и постиженията ти, идва при теб за втори път, се залепих за стената.

— Аз не — започна Юджиния и млъкна.

— Как е Отис? — продължи Сузан да пише. — Предполагам, че госпожица Мидж е сложила край на залаганията му, но момче, надарено с такава находчивост, ще намери начин да заобиколи забраните й.

— Няма да изпратим това писмо! — отсече Юджиния.

— Разбира се, че няма — съгласи се Сузан с успокоителен тон. — Просто се шегуваме.

Тя отново натопи перото си в мастилото.

— Знаеш ли, лейди Лизет е била напълно луда — сподели Юджиния. — Вестниците са били прави за това.

— Ти срещала ли си я? — попита Сузан и внимателно почука с перото по гърлото на шишенцето.

Юджиния кимна.

— Веднъж. Когато бях около десетгодишна, тя дойде на едно от увеселенията на баща ми. Беше красива по някакъв заплашителен начин. Имаше красиви сини очи, но в тях имаше нещо отмъстително. Тя искреше.

— Искреше?

Юджиния махна с ръка и едва не разля шерито си.

— Като витрината на „Ръндъл и Бридж“, когато всичко потъмнее от дима на въглищата и уличните лампи осветят диамантите.

— Много поетично! — одобри Сузан. — Според мен господин Рийв вади на бял свят романтичната ти страна.

— От виното е — отсече Юджиния и остави чашата си. — След един-два дни баща ми повика карета и натовари в нея лейди Лизет. Каза, че била от жените, които могат да продължат да пият чай, докато от тъмниците долитат стенания.

— Виждам откъде си наследила тази поетична жилка — каза Сузан, без да спира да пише.

— Нищо чудно, че децата не говорят за майка си — заключи Юджиния, стана и се протегна. — Трябва да си тръгвам. Имам срещи от осем часа сутринта до края на деня.

— Не помня кога за последен път си ходила извън Лондон.

— Винаги имам много работа — изтъкна Юджиния, докато оставяше празните чаши на сребърен поднос в ъгъла. После се обърна.

— Не, не можеш!

Сузан внимателно ръсеше писмото с пясък.

— Мога, и още как! Господин Рийв е клиент като всички останали. Написа ти писмо с молба за съвет за деликатната ситуация, в която се е озовал с осиротелите си повереници. Горкият човек заслужава поне любезността да му отговориш. Освен ако не искаш да скъсам писмото му?

Това се стори неучтиво на Юджиния, но и писмото на Сузан беше неучтиво.

— Добре — измърмори неохотно. — Предполагам, че е най-добре да отговорим.

Сузан разтърси писмото за последен път и затвори кутията с пясък.

— Нямам търпение да видя отговора му.

— Какво още си написала в това писмо? — попита подозрително Юджиния. — Към края престана да четеш на глас.

— Написах само, че „Сноу“ винаги е на разположение, за да осигури подкрепа за гувернантките ни.

— Един Бог знае какво ще си помисли за мен.

— Едва ли си в състояние да направиш преценка, тъй като след две чаши шери обикновено се клатушкаш като гъска, а ние изпихме по три. Добре че писмото го написах аз, тъй като не аз съм тази, която е безумно заинтригувана от един определен преподавател в „Оксфорд“. Кой знае ти какво щеше да напишеш!

Юджиния посегна да я плесне, но Сузан се изплъзна със смях.