Елоиза Джеймс
Седем минути в рая (4)

Глава 4

Два дни по-късно, малко след свечеряване

Юджиния се загледа в предложението за реклама на агенцията, което Сузан бе тръснала на писалището. Най-отгоре, доста претенциозно, бяха изписани думите: „СНОУ“… „С КРАЛСКА ПРЕПОРЪКА“.

Под тях един художник бе нарисувал профила на Юджиния — извънредно претенциозно.

Доста приличаше на оригинала, макар че камериерката й нямаше да разпознае този кок шиньон. Юджиния леко докосна косата си, просто за да се увери, че разпуснатите й къдрици не са се преобразили в прическа от охлюви, като на някоя Медуза, превърнала се в гувернантка.

— „Лейдис Мегазин“ очакват одобрението ти — каза Сузан. — И следобедната поща пристигна.

Тя я остави върху сутрешната, която все още беше недокосната.

Най-отдолу на рекламата, под портрета на Юджиния, изпаднала в екстаз майка бе вдигнала ръце към небето. „О, КАКВА РАДОСТ! МИЛАТА МИ ДЪЩЕРЯ СЕ ОМЪЖВА ЗА ЛОРД!“

— Това госпожа Гифтън-Джайлс ли трябва да е? — попита Юджиния. — Защото не мисля, че ще й хареса да се види в списанието.

— В никакъв случай! Тази дама представлява всички наши щастливи майки.

— Поне тези, чиито дъщери се омъжиха за лордове — поправи я Юджиния. — Това няма ли да създаде нереалистични очаквания?

— Само миналия сезон момичета, за чието възпитание отговаряхме, станаха новите лейди Бартоломю, лейди Фестърс и лейди Мотроуз. Всички знаят, че нашите гувернантки дават на момичетата по-добър старт от останалите.

Юджиния бутна рекламата към другия край на писалището си.

— Май ще свърши работа.

Беше й ужасно неприятно, че използват образа й, но истината беше, че положението й на вдовица на лорд бе в основата на успеха на агенцията.

Сърцето й внезапно подскочи. Как бе възможно тя да е вдовица? Дори след седем години все още й се струваше невъзможно. Андрю сигурно всеки момент щеше да влезе през тази врата…

— Женевив Бел се съгласи да отиде при херцогиня Вилиърс, макар че ще трябва да изчакат един месец, тъй като е в Бат при възрастната си леля — прекъсна мислите й Сузан. — Алития Мидж ще постъпи при господин Рийв в Оксфорд, но само ако се съгласи да й плаща допълнителна сума всеки месец заради преместването до началото на есенния срок, когато брат му замине за „Итън“.

— Чудесно — каза Юджиния и насочи мислите си към настоящето.

— Ще изпратя бележка по пощата на господин Рийв да ни посети при първа възможност — каза Сузан. — Или предпочиташ направо да изпратя куриер?

— Второто — каза Юджиния. — За негова сметка.

Необикновеното привличане, което изпитваше към господин Рийв, положително се дължеше на изтощение. Той просто беше влязъл в стаята с онова пламъче в очите и тя се почувства малко замаяна.

Беше съвсем естествено да е леко притеснена при мисълта, че ще го види пак. Щеше да се държи спокойно, хладно и професионално.

— Добре — отговори Сузан. — Време е за шери.

Тя тръгна към другия край на стаята. През последните години си бяха създали навика да изпиват по чашка вино в края на деня.

Невинаги беше лесно да решат коя гувернантка в коя къща да изпратят, както и да отговарят навреме на умолителните писма, в които същите гувернантки седмица по-късно искаха съвет. Всяка от тях можеше да се справи с често подмокряне на леглото, но какво да предприемат, например, за момче, което обича да пикае по стените?

Агенцията „Сноу“ — с други думи, Сузан и Юджиния — трябваше да им помогнат. (В този случай изпиха две чаши шери, преди да решат, че едната от стените на детската стая може да бъде временно пожертвана, докато момчето не бъде подмамено към гърнето.)

— Мислех си — каза Сузан, след като се настаниха пред отворените френски прозорци към градината зад къщата — колко е странно, че сме такива добри приятелки.

— На мен изобщо не ми се струва странно — отговори Юджиния.

— Моят баща беше джентълмен, но ти… ти си аристократка.

Юджиния сви рамене.

— Забравяш, че баща ми е лорд Стрейндж, или поне беше, преди да го направят маркиз на Бродам. Той определено живееше така, както подсказваше името на първата му титла.

— Е, ние с теб наистина сме приятелки, така че това ни дава право да си казваме неприятните истини, защото така постъпват приятелите.

— Нямам желание да чувам каквито и да било истини — отговори веднага Юджиния. Нямаше и нужда да ги чува. Всички й повтаряха една истина отново и отново. Най-вероятно и Сузан бе преминала в лагера на врага.

Всички искаха от нея да забрави съпруга си, да забрави Андрю.

— Остави го да си отиде — каза мащехата й, Хариет, при последното си посещение в Лондон, сякаш Андрю чакаше зад ъгъла и от Юджиния зависеше да го изпрати на почивка на някое място с по-топъл климат.

— Не си прави труда — каза сега Юджиния. — Знам какво ще кажеш. От шест години насам баща ми и мащехата ми не правят нищо друго, освен да ми изпращат мъже. Понякога си мисля, че Хариет отваря лондонската къща по една-единствена причина: да ме запознава с нови рояци възможни съпрузи.

— Тя ти мисли доброто. Нали не искаш да останеш сама до края на живота си? — попита Сузан и отпи от шерито си. — Това ли е бутилката, която ни изпрати госпожа Селфридж? Ябълковият привкус е прекрасен.

— Най-вероятно — отговори Юджиния незаинтересовано. Доволните клиенти винаги им изпращаха малки подаръци в знак на благодарност. — Приятно ми е да живея сама.

— Самотно е.

— Всъщност не е.

Сузан й хвърли бърз поглед.

— Не ми казвай, че си имаш любовник, за когото не подозирам, защото по една случайност знам, че прекарваш в този кабинет всеки един момент, в който не си в леглото.

— Може би си имам другар в леглото — отговори дръзко Юджиния. Главата й се бе замаяла от виното и се чувстваше приятно лекомислена.

Сузан изсумтя.

— Това дори няма да го удостоя с отговор. През последния сезон си била само на две или три събития.

— Всички, с които танцувам, се оплакват от децата си — призна Юджиния. — Единственият мъж, когото бих могла да харесам, е херцог Вилиърс, а той е на възрастта на баща ми. Да не говорим, че е щастливо женен.

— Негова светлост е изключително привлекателен — съгласи се Сузан. — Всеки път, когато танцувам с него, коленете ми омекват.

— Като се замисля — каза Юджиния, — Вилиърс сигурно е доволен, че Сали се е влюбила в свещеника. Оплакваше се, че дъщерите му били толкова разглезени, че трябвало да се качат на летящо прасе, за да стигнат до конюшните, за да изведат понитата да се поразтъпчат.

— Това са глупости — измърмори Сали. — Негова светлост придобива онова саркастично изражение, защото не може да се насили да каже колко безумно признателен е на Сали. Иска ми се да можех да срещна мъж като Вилиърс, но двайсет години по-млад.

— Намери си някой по-весел — предложи Юджиния. — Андрю ме караше да се смея, но не мога да си представя как Вилиърс разказва на съпругата си неприлична шега. Ти можеш ли?

— В никакъв случай. Но коя жена би обърнала внимание на това, ако съпругът й я гледа така, както Вилиърс гледа своята херцогиня — сякаш е готов да даде живота си за нея?

Юджиния въздъхна.

— Андрю ме гледаше така.

„И даде живота си за мен“ — довърши тя наум.

— Съжалявам за смъртта му, Юджиния, но наистина ли смяташ да останеш сама до края на живота си в памет на изпълнените с любов погледи на съпруга ти и умението му да разказва груби шеги?

— Просто ми е необходимо повече време, за да преодолея смъртта му.

Всички други вдовици скърбяха година, може би две. Но седем години по-късно тя все още сънуваше покойния си съпруг.

Освен снощи, когато я навести един крайно неприличен сън с господин Рийв — сън, който не означаваше нищо и който Юджиния възнамеряваше да забрави незабавно.

— Ти си много вярна по природа — каза Сузан. — Господин Сноу е имал късмет, че се е оженил за теб. Но щеше ли да иска да скърбиш за него до края на живота си?

— Откъде мога да знам? — попита безпомощно Юджиния. — Караш всичко да звучи толкова лесно, Сузан — ти и Хариет, та дори и татко. Аз си мислех… отначало след смъртта на Андрю ме спохождаха ужасни мисли.

Сузан размърда пръстите на краката си.

— Би било извънредно глупаво да се самоубиеш от любов. Винаги съм смятала Жулиета за нелепа.

— Не съм съгласна. Била е много млада, а такава скръб. — Юджиния се постара да запази гласа си спокоен все едно си насред буря, която ти отнема всичко: всичките ти желания и мечти, дрехите ти, надеждите ти, бъдещето ти. Всичко изчезва.

— Съжалявам, че ти се е случило — каза Сузан. — Но това не ти е отнело всичко. Теб не те е понесла бурята, ти не си паднала от скалата. А и си била по-голяма, не на тринайсет години като Жулиета. Остават ти още петдесет години живот, ако не и повече. Петдесет — повтори тя и изгледа многозначително Юджиния. — Сама.

— Ти си на моята възраст, а не си отдавала сърцето си дори веднъж, камо ли два пъти!

Сузан извърна глава и я погледна в очите.

— Откъде знаеш?

Това, че една жена никога не се е омъжвала, съвсем не означаваше, че никога не е била влюбена. Юджиния го знаеше.

За бога, тя бе израсла в къща, пословична с увеселенията, на които идваха актриси със съмнителна репутация, танцьорки от операта и куртизанки. Дамите — използваше тази дума в много широк смисъл — винаги бяха влюбени в някого и рядко някой се замисляше за брак.

— Време е да помислиш за втори съпруг — каза Сузан.

— Знаеш ли какво ще се случи, ако се омъжа повторно? — попита Юджиния и отпи още една солидна глътка шери, което прогори огнена следа в гърлото й.

— Ще идваш на работа с усмивка и сенки под очите?

— Сузан!

Сузан вдигна рамене без капка разкаяние.

— В мига, в който обърна гръб на олтара, съпругът ми ще получи „Сноу“. Ще получи наследството от майка ми, зестрата, която ми даде баща ми, и издръжката от Андрю. Ще получи къщата, която Андрю купи, когато се оженихме.

— Да, но…

— Няма никакво „но“. Една жена няма юридическо право над собственото си имущество. Не съм превърнала тази агенция в най-добрата в цяла Англия само за да я дам на един мъж за играчка — за да може да я продаде, стига да реши!

Установи, че гласът й се е извисил яростно.

Сузан допи чашата си и я остави.

— Добре.

— Какво „добре“?

— Не искаш да се омъжваш повторно.

— Трябва да признаеш, че имам солидни основания.

— Мисълта някой мъж да се разпорежда в „Сноу“ не ми харесва. Но това означава ли, че ще живееш завинаги сама? Че ще бъдеш завинаги сама?

— Доколкото разбирам, не говориш за нашето приятелство — каза сухо Юджиния.

— Не.

— Ами ти? — попита Юджиния. — Ти не си имала дори един съпруг. Цял куп мъже с радост биха се оженили за теб и не ми казвай, че нямаш зестра. Аз ти плащам и работиш за мен от години. Зестрата ти сигурно е по-голяма от именията на много хора.

Сузан поклати глава.

— Никога не съм срещала мъж, който поне малко да прилича на херцог Вилиърс, а дори да го срещна, съм твърде дебела за сегашната мода.

— Не си. Много си привлекателна и подходящият мъж ще обожава всяка една от извивките ти.

Помощничката й само махна пренебрежително с ръка.

— Значи не искаш да се омъжваш. Но тогава знаеш какво означава това, нали?

— Не — отговори внимателно Юджиния.

— Трябва да си намериш любовник! — оповести Сузан. — Дискретно, за да не накърниш репутацията на „Сноу“. Не можеш да продължаваш така, Юджиния — да работиш ден и нощ! Човек не може да живее по този начин.

— Защо си нарочила точно мен! — възропта Юджиния. — Ти работиш не по-малко усилено от мен и не ми казвай, че в леглото ти има мъж, защото няма да повярвам!

— Не мога — въздъхна Сузан. — Баща ми е свещеник и съм девствена… тези две неща ми висят като воденични камъни на врата, дори и да искам да скоча в леглото с някой красив мъж. Но ти си свободна, Юджиния.

— Свободна ли?

Никога не бе мислила за положението си по този начин.

— Нямаш нито съпруг, нито деца и репутацията ти е безупречна. Можеш да си доставяш удоволствия.

— Предполагам, че… — започна Юджиния.

— Или това, или ще повехнеш и ще се превърнеш в скучновата жена, която никога не изпитва никакви удоволствия — каза Сузан.

— Ще помисля — каза Юджиния за свое учудване. Но дълбоко в себе си знаеше, че нещо трябва да се промени. Предизвикателството да направи „Сноу“ успешна се бе оказало забележително разсейващо.

Сега обаче нейната агенция бе най-добрата в цял Лондон.

Трябваше й ново предизвикателство.

Но все пак беше сигурна, че може да влезе в някоя бална зала и спокойно да избира измежду всички необвързани мъже.

Що за предизвикателство беше това?