Елоиза Джеймс
Седем минути в рая (37)

Глава 37

Уорд възнамеряваше да стигне до Фонтхил два пъти по-бързо от Юджиния. Надяваше се да е там няколко часа преди нея.

Вместо това старата му карета три пъти заседна в калта. Древните й колела ставаха само за сух път. Накрая той я заряза в една от странноприемниците на пощенската карета и нае друга, която счупи теглич при изкачването по първия по-стръмен хълм.

На петия ден от пътуването си Уорд беше уморен до смърт, защото не беше спал; дори не изруга, когато кралската пощенска карета ги подмина с трополене на колела и високо надуване на рог.

Когато пристигна в имението на маркиз Бродам, го боляха и ръцете, и краката. Входната врата се отвори, един строен иконом с проницателно изражение го погледна и попита:

— Господин Рийв? Аз съм Брансън, икономът на маркиза.

— Познаваме ли се?

— Херцог Вилиърс очакваше да пристигнете вчера — съобщи Брансън и отвори докрай вратата. — Тази вечер маркизата дава бал. Ще отидете ли, след като се освежите?

Уорд влезе в мраморното фоайе, ярко осветено от полилей. От лявата му страна, през огромните двойни врати, се носеше звукът на струнни инструменти, както и висок, весел женски смях. Не беше Юджиния. Би познал нейния смях навсякъде.

Свиреха валс, което означаваше, че някой мъж държи Юджиния с ръка на кръста й.

— Бих искал да видя госпожа Сноу — каза той. Не успя да запази гласа си спокоен.

— Съжалявам, че не сте облечен подобаващо за случая.

Погледът на иконома се спусна към изцапаните му пътни дрехи.

— Ще заповядам веднага да занесат вана в стаята ви.

Хесенските ботуши на Уорд бяха покрити със засъхнала кал; когато преди няколко мили каретата заседна в една дълбока бразда, той помогна на конярите си да я изтеглят. Миришеше на пот, ако не и на нещо по-ужасно. Панталонът му беше опръскан с калта, разхвърчала се от колелата на каретата.

— Ако обичате, съобщете й, че искам да говоря с нея незабавно.

— Щом предпочитате — съгласи се Брансън и кимна на един лакей. — Робъртс ще ви заведе в утринния салон.

— Ще изчакам тук.

През цялото тяло на Уорд пулсираше усещане за неотложност. Той скръсти ръце на гърдите си и прикова иконома със заплашителен поглед.

Брансън изглеждаше предпазлив, като човек, който се е сблъсквал с всякакви умопобъркани.

— Ще съобщя на Негово благородие, че сте пожелали да говорите с дъщеря му.

— Аз сам ще му кажа — отсече Уорд и преди икономът да го спре, отвори със замах едната от вратите на балната зала и влезе.

Вътре видя десетки хора, които танцуваха.

— Всичко е наред, Брансън — обади се глас зад рамото му. — Аз ще се погрижа за госта.

Икономът се оттегли, но Уорд дори не погледна към херцог Вилиърс. Не можеше да откъсне очи от Юджиния.

Тя беше с рокля, която я караше да блещука от главата до петите. Прекрасните къдрици, някога разпилени по възглавницата му, бяха събрани високо на главата й, придържани от ослепителни скъпоценни камъни.

Диаманти.

Разбира се, че бяха диаманти, както и камъните на шията й.

Те обаче бледнееха пред нея. При първата им среща той си помисли, че Юджиния му прилича на пламък: енергия, интелигентност и красота, обвити в огън, с който не можеше да се мери никой диамант.

— Красива е, нали? — обади се херцог Вилиърс.

Никой никога не се тросваше точно на този херцог, затова Уорд се поклони.

— Добър вечер, Ваша светлост.

— Уорд — въздъхна Негова светлост. — Иска ми се баща ти да беше в Англия. Не, още по-добре: мащехата ти да беше тук.

Уорд не му обърна внимание. Вместо това се загледа в танцуващите, скръстил ръце на гърдите си. В мига, в който музиката спреше, щеше да се запъти към Юджиния и да я изнесе на ръце от балната зала.

Не, това беше прекалено примитивно.

В момента и той се чувстваше примитивен. Пред него един мъж танцуваше с неговата жена, неговата бъдеща невеста, неговото… неговото всичко.

— В момента се мръщиш на виконт Херис, бъдещия херцог Боумонт — осведоми го Вилиърс и в гласа му трепна саркастична веселост. — Който може би танцува със своята бъдеща херцогиня.

Думите му преминаха през тялото на Уорд като разтопено олово. Проклет да е, ако допусне Юджиния да се омъжи за херцог, за бъдещ херцог или за когото и да било, освен за него!

— Двамата много си подхождат, що се отнася до интелигентността. Сигурно си чул, че младият виконт следва медицина въпреки ранга си? Родителите им са големи приятели. Е, всъщност сигурно го знаеш. Той не ти ли е братовчед?

— Не — отговори Уорд с равен глас. — Далечни роднини сме по линия на мащехата ми.

Виконт Херис беше също толкова абсурдно красив, колкото баща си, херцог Боумонт. Чертите му бяха идеално съразмерни, за разлика от суровата челюст и чупения нос на Уорд. Навярно беше по-възрастен, отколкото изглеждаше, щом учеше медицина.

Пред очите на Уорд той обгърна още по-плътно талията на Юджиния и без да откъсва поглед от нейния, я завъртя в кръг. Тя отметна глава назад и се разсмя. Всеки можеше да види, че виконтът е искрено запленен.

Две млади момичета, застанали отстрани в залата, се смееха, прикрили с ръка устата си, докато наблюдаваха как двойката танцува.

Проклятие, инстинктът не го бе излъгал!

Бъдещият херцог отново я завъртя в кръг. Тя все още се смееше. Още един кръг. Едно от момичетата изписка, защото едва не го бутнаха, и Юджиния изрече засмяна някакво извинение през рамо.

— Това няма значение! — изръмжа Уорд на Вилиърс.

— И двамата са от сой — рече замечтано херцогът.

Уорд осъзна какво означават тези думи и изръмжа:

— Значи ви е казала!

— Аз съм неин кръстник — отговори херцогът и гласът му стана по-рязък. — Защо да не ми каже как я е оскърбил един самонадеян глупак?

Навлизането в средната възраст не бе смекчило нрава на Вилиърс. Той все още бе опасен хищник.

Уорд никога не би… Той застави юмруците си да се разтворят.

— По една случайност аз донякъде съм и твой кръстник — продължи Негова светлост. — Едва не се ожених за майка ти, а баща ти за малко да ме убие в дуел. Според мен това определено създава семейна близост.

Най-накрая валсът се забавяше.

— И тази връзка ми дава свободата да ти кажа, че в лицето на Еван Юджиния ще има мъж, който ще я уважава и обожава. Мъж, чиято майка, херцогиня Боумонт, е обичана от всички заради блясъка, ума и безупречното си поведение.

— Невинаги е било така — възрази Уорд, макар че това не беше кой знае каква защита: фактът, че семейство Боумонт бяха живели разделени много години, не можеше да се сравнява със стореното от майка му.

— Херцогиня Боумонт изобщо не прилича на лейди Лизет — настоя Вилиърс. — Нещо повече, ако Джем — тоест, нашият домакин, маркиз Бродам — разбере, че някой е отблъснал дъщеря му, защото я е сметнал за недостойна, ще го убие. Юджиния благоразумно му спести тази подробност.

— Да не би да ме съветвате да си тръгна? — попита Уорд, без да си направи труда да погледне към Вилиърс. Сега Юджиния правеше реверанс пред партньора си, а той целуваше ръката й.

— Виждаш ли как кракът на Еван се изпъва напред под идеалния ъгъл? Той е роден за херцог — продължи замислено Вилиърс. — Как е твоят поклон? Не мисля, че съм те виждал на много светски събития.

Ръцете на Уорд отново се свиха в юмруци. Беше търпял достатъчно.

Той закрачи напред и стресна двете момичета. Заобиколи кръг от столове и се отправи към ярко осветената танцова площадка.

След целувката виконтът не бе пуснал ръката на Юджиния. Като облян със студена вода, Уорд осъзна, че момчето може би е прекалено младо, за да й стане съпруг, но не толкова младо, че да не може да й бъде приятел — от онези приятели, между които съществува интимност, както нехайно й бе казал той самият преди няколко седмици.

Стъпките му отекваха по дървения под. Всички в залата се обърнаха към него. Включително Юджиния.

Тя леко пребледня, но не каза нищо. И не пусна ръката на Еван.

— Едуард Рийв? — приближи се до него маркиз Бродам. Забелязал неугледната му външност, попита: — Да не би да се е случило нещо с родителите ви?

Уорд поклати глава.

— Дойдох да видя Юджиния.

Когато чу малкото име на дъщеря си, маркизът сбърчи вежди. С крайчеца на окото си Уорд видя как маркизата поставя длан върху ръката му.

Никой не продума.

Уорд чуваше учестеното дишане на Юджиния. Беше вперила поглед в него и стискаше здраво пълните си устни, докато той се мъчеше да намери думи. Когато тя най-накрая проговори, гласът й беше безукорно учтив, както му беше обещала в онзи ужасен последен разговор.

— Мога ли да направя нещо за вас, господин Рийв? Надявам се, че децата са добре?

— Съжалявам — каза той. — Много съжалявам, Юджиния.

Ненадейно Юджиния свали учтивата маска… и пусна ръката на Еван. Скръсти ръце на гърдите си и бузите й пламнаха.

— Нима? — попита тя с опасен тон. — И за какво точно съжаляваш?

Зад него някой подкара гостите — в това число и бъдещия херцог — към вратата. Уорд изчака, докато останаха само Юджиния, баща й и мащехата й. И Вилиърс, облегнат на стената като проклета хищна птица.

— Съжалявам за всичко, което ти наговорих.

— Да не би да се извиняваш, задето намекна, че не съм достатъчно дама, за да отгледам Лизи и Отис?

Маркизът направи рязко движение.

— Да — отговори Уорд. — Може ли да поговорим насаме?

— Не, не може! — изръмжа бащата на Юджиния. — Давам ви три минути за обяснение, господин Уорд, при това само от уважение към баща ви.

— Нищо не се е променило — каза Юджиния, без да откъсва поглед от очите на Уорд. — Аз все още съм жената, която ръководи агенция „Сноу“ и заведе сестричката ти на палаткова беседа, да не говорим, че я научих да ругае.

— Сбърках ужасно. Ти ще бъдеш чудесна майка за децата — отговори той. Виждаше, че тя започва да омеква. — Лизи ти изпрати това.

Той извади от джоба на палтото си омачкан вързоп черна дантела и го пъхна в ръцете й.

— Отис мислеше да изпрати Джарвис, но го разубедих. Те имат нужда от теб, Юджиния.

Поколеба се, после я погледна в очите с цялата страст и любов, които го изгаряха.

— Аз имам нужда от теб.

Тя сведе поглед към воала и в очите й се изписа болка.

— Какво те накара да си промениш мнението?

— Херцогиня Гилнер…

Очите на Юджиния станаха сурови.

— Значи ти е казала.

— Какво да му е казала? — намеси се маркизът.

— Госпожа Сноу, собственичка на агенция, не беше достатъчно добра, за да стане съпруга на Уорд — обясни Юджиния. — Нямах подходящото потекло, нито пък подходящите инстинкти, за да представя поверениците му във висшето общество.

Маркизът направи крачка напред и избухна:

— Да не си се побъркала?

— Сега, когато херцогинята му е казала коя съм всъщност, всичко се е променило — продължи Юджиния и измери Уорд с унищожителен поглед. — Сега вече съм достатъчно добра, за да бъда майка на децата, които Лизет е пренебрегнала.

— Не е това — настоя Уорд. — Аз не мога… аз не мога да живея без теб.

— Можеше да живееш чудесно без мен — отсече Юджиния и гласът й отекна в празната зала, — докато не осъзна до каква степен произходът ми може да помогне на Лизи и Отис. Както и при делото срещу теб в Камарата на лордовете.

Тя го ненавиждаше.

Беше си представял всевъзможни пречки, които трябваше да преодолее, но не и тази. Не и ненавист.

Все пак изрече думите въпреки зейналата в сърцето му дупка.

— Обичам те и това няма нищо общо с ранга ти.

— Ти запрати моята любов обратно в лицето ми, защото не бях достатъчно изискана или достатъчно покорна… и това няма нищо общо с ранга ми. Има общо с мен. Каквото и да изпитваш, то не е любов към мен.

— Не е вярно. Обичам всичко у теб, всичко, което изчезна от живота ми в мига, в който ти излезе от къщата — настоя той с хриплив глас. — Сиянието, което излъчваш, радостта, страстта ти към живота. Теб.

За миг почувства надежда. Видя, че тя се поколеба. Затвори очи и той направи крачка към нея. Но после тя го погледна и решимостта й се завърна.

— Каквито и да са причините, това няма значение. Ти ме прецени, сметна ме за незадоволителна и ме прогони като просякиня, която те моли за монета. Не мога да забравя презрението и пренебрежението ти към мен — каза тя. — Моля те, върви си.

Приличаше на истинска кралица, от блестящите диаманти до изящните пантофки.

— Все пак ще ти помогна за дебюта на Лизи, когато му дойде времето — добави тя.

Той отвори уста, но тя вдигна ръка, за да го спре.

— Дошъл си, защото си научил за ранга ми, Уорд. Защо ми е човек, който ме намира за приемлива само заради произхода ми? Не мога да приема това, така както и ти не можеш да приемеш жена, която ще те презира заради твоя.

Не беше така. Но той — човек, който винаги бе приемал красноречието си за даденост — не знаеше как да й обясни.

— Отдадох ти сърцето си прекалено лесно — продължи Юджиния, — но също толкова бързо ще си го взема обратно. Следващия път ще избера човек, който може да ме оцени… и нямам предвид ранга ми.

В ума му заваляха обяснения, оправдания. Лизи и Отис бяха толкова млади и бяха понесли толкова много. Беше готов да направи всичко за тях, всичко, за да компенсира случилото се през ранното им детство.

А ето че като глупак пожертва единственото, което щеше да ги направи щастливи.

Нямаше смисъл да възразява. Тя беше права. Когато каза, че му трябва някоя „от сой“, той бе намекнал, че не е достатъчно добра.

За него. За Лизи и Отис.

— Трябва да вземеш това — каза тя и му подаде воала, сякаш той не означаваше нищо.

— Моля те, задръж го — промълви Уорд дрезгаво. — Лизи ти го изпрати като подарък.

Тя поклати глава.

— Децата често си променят мнението, след като се разделят с любимите си вещи. Лизи ще се радва да го види, дори и само защото ще й напомня за баща й.

— Значи си знаела, че го носи заради баща си? — промълви той, напълно объркан.

Отис знаеше, че Юджиния е дъщеря на маркиз; Юджиния знаеше, че Лизи скърби за баща си, а не за майка си.

Как бе решил, че може да се грижи за брат си и сестра си при всички грешки, които вече бе допуснал?

— Просто й задавай въпроси — каза тя, отгатнала мислите му, защото единствено тя можеше да ги отгатва. — Ще ти каже всичко.

Уорд кимна. После се обърна, напусна балната зала и излезе в тъмнината.

Юджиния опита да се усмихне.

— Точно такива драми помня от детството си.

Трима души я погледнаха без следа от усмивка. Херцог Вилиърс изглеждаше разочарован, мащехата й — притеснена, а баща й — разярен.

— Ти си имала affaire с Едуард Рийв? — изръмжа той.

Гневът премина по гръбнака й като огън и тя го сряза:

— Като се има предвид в каква обстановка израснах, защо се учудваш, че си намерих любовник?

Покрусата в очите на баща й, скръбта и гневът, които бушуваха в нея… всичко беше прекалено много.

Тя избухна в плач и простена в рамото на мащехата си.

— Не исках да кажа това!

Ръцете на Хариет я обгърнаха, топли и утешителни.

— Знам — промълви тя в ухото й. — Всички разбираме, миличка.

— Аз не разбирам — заяви упорито баща й, но съпругата му го изгледа страшно и той млъкна.

— Всички навремето се държахме като глупаци — обади се Вилиърс. — Трябва да признаеш, Джем, че и двамата нямаме право да съдим.

— Ще отида в стаята си — каза Юджиния, преди баща й да е излял гнева си върху най-стария си приятел. — Моля ви, предайте на всички извиненията ми, задето развалих вечерта.

— Ще се видим с Юджиния утре сутрин — оповести Хариет — и тогава може да ни разкаже за приключенията си. Само ако иска и само толкова, колкото реши.

Юджиния се прибра в стаята си и успя да остане неподвижна, докато Клотилд я събличаше, сваляше диамантите, копринената рокля, обувките и всичко останало. И чувстваше как дъхът раздира дробовете й. Защо я болеше да диша?

След като Клотилд си тръгна, Юджиния се отпусна на ръба на леглото си и по лицето й потекоха сълзи.

Понякога животът не даваше на човек това, което иска. Тя го знаеше по-добре от всекиго. Не всеки намираше истинската любов, не за всеки се грижеха, не всеки беше обожаван или удовлетворен.

Любовната й история с Уорд приключи, наистина приключи.

Приключи. Не защото Уорд се опитваше да предпази Лизи и Отис, а защото тя трябваше да ги предпази. С Уорд никога нямаше да бъдат щастливи, защото той не смяташе, че е достатъчно добра за него, не и преди да разбере за семейството й. Той не обичаше истинската Юджиния — онази, която бе основала агенцията, която възнамеряваше да отвори сладкарница, която имаше идеи за готварска книга.

Последното, от което се нуждаеха децата, беше да се озоват в още едно нещастно семейство. Юджиния подозираше, че отношенията на родителите им са били обтегнати, ако не и по-лошо.

С колкото и любов да обсипеше Уорд, накрая той щеше да разбие сърцето й. Навремето се поддаде на представата на Андрю каква трябва да бъде, но тогава беше млада. Сега не ставаше въпрос за рокли в ярки цветове: тя не можеше да промени факта, че е създала „Сноу“, а и да можеше, не би го сторила.

Обзе я всепроникващо чувство на самота, а това беше смешно. Уорд се появи в живота й само преди един-два месеца.

Никой не се влюбваше толкова бързо.

Тя обаче се беше влюбила.

Първо в Андрю, а после в Уорд.

Някой тихо почука на вратата и гласът на баща й попита:

— Мога ли да вляза, Юджиния?

— Разбира се.

Тя стана, облече халата си и отвори вратата. Баща й просто разпери ръце и тя се сгуши в прегръдката му. В продължение на осем години семейството им се състоеше само от тях двамата и макар че Юджиния обичаше Хариет от все сърце, баща й беше нейната опора.

След погребението на Андрю баща й я доведе у дома и остана с нея седмици наред, без нито веднъж да излезе от къщата. Придумваше я да стане от леглото, караше я да хапне поне препечена филийка. Хариет и природените й братя и сестри идваха и си отиваха, но баща й остана.

— Този мъж не струва — каза той навъсено.

— Помниш ли как навремето си помисли, че Хариет не е дама? — попита Юджиния.

— Хариет се беше преоблякла като млад мъж и играеше тази роля страшно убедително. Не познавам друга херцогиня, на която така да й отиват панталони.

— Никоя херцогиня не носи панталони — отбеляза Юджиния.

— Хариет все още носи от време на време — поправи я баща й със задоволство, прегърна я по-силно и я залюля в ръцете си. — Предполагам, че ще се видя с баща му във връзка с онова дело в края на месеца. Смятам да му спомена какъв глупак е възпитал.

— Графът и графинята са на дипломатическа мисия в Швеция — осведоми го Юджиния и подсмръкна крайно неелегантно. — Но ти трябва да отидеш в Лондон и да гласуваш в негова полза, татко. Херцогиня Гилнер е стара вещица, която иска да отгледа Лизи и Отис само защото са законнородени, докато Уорд е захвърлила, когато е бил бебе.

— Ще отида — увери я той и й подаде кърпичка.

— Всички ще се смаят, когато се появиш, нали?

— Кои?

— Всички тези лордове… Ти не ходиш често в Камарата, нали?

— Разбира се, че ходя! — отговори възмутено баща й, сви рамене и добави: — Когато нямам да правя нещо по-интересно.

Юджиния отстъпи назад.

— Обичам те, татко.

Той обхвана лицето й с длани.

— В цяла Великобритания няма друга жена на твоята възраст, която да е по-красива и интелигентна. Ако този млад негодник не може да го види, значи не заслужава дори една-единствена сълза.

— Благодаря ти — прошепна тя с едва забележима усмивка.