Елоиза Джеймс
Седем минути в рая (33)

Глава 33

Понеделник, 15 юни 1801

Юджиния не мигна цялата нощ. Часове наред се люшкаше между сълзи, които пареха в очите й, и неистова ярост, която я караше да си представя сцени, в които запраща тежки предмети към главата на Уорд.

Точно когато успяваше да се убеди, че трябва да приеме спокойно естествения край на приятелството им, пак се свиваше на топка и сълзите й започваха да мокрят чаршафа.

Истината бе, че го обичаше толкова, колкото обичаше Андрю навремето. Какъв ужас само! Сега бе загубила и двамата. Призори гърлото я болеше, а очите й бяха подпухнали.

Беше изключено да заспи и нямаше смисъл да лежи в леглото и да се самосъжалява. Стана и отиде до прозореца.

Моравата се простираше чак до езерото. Над повърхността на водата се надигаха малки струйки пара. Гледката й се стори неустоима.

Клотилд леко почука и влезе точно когато Юджиния обуваше взетия назаем панталон.

— Реших да се потопя още един път в езерото, преди да потеглим — каза Юджиния, без дори да се опита да прикрие подпухналите си очи. Предишната вечер Гамуотър несъмнено бе стоял до вратата на салона, слушайки всяка дума, за да може по-късно с удоволствие да я повтори пред прислугата.

— Аз ще довърша прибирането на багажа — отговори Клотилд и добави: — Рийв е connard^[1], мадам, и се радвам, че се махаме от тази къща.

Юджиния обу пантофките си и тръгна по склона към водата, като внимаваше да не се подхлъзне на мократа трева. Когато стигна до брега, пое дълбоко въздух и се огледа наоколо със смесени чувства. Дърветата от другата страна на езерцето изглеждаха прелестни. Утринната светлина им придаваше мек зелен оттенък. Птиците се пробуждаха и се търсеха, чуруликайки.

Колкото и да я натъжаваше краят на любовната им връзка, Уорд я бе научил да се наслаждава на водата — един наистина безценен дар. Юджиния събу пантофките си и ги сложи една до друга на каменистия бряг, до кърпата.

Беше твърдо решена да влезе в езерото сама… и нещо повече, да потопи главата си под водата.

В крайна сметка се оказа, че дори не е трудно. Събра смелост, влезе във водата, потръпна, когато студът обгърна краката й, и ахна, щом стигна до гърдите й. Пое дълбоко въздух, наведе се напред, водата обгърна парещите й очи като благословия… и тя се понесе по повърхността.

С лицето надолу, както плуваха децата.

За миг размаха ръце и крака, почувства как в устата й влиза вода. Обърна се и се понесе по гръб. Небето беше много, много светлосиньо и много далеч. Спомни си лекия успокоителен натиск на ръцете на Уорд, докато я държеше на повърхността, но всъщност нямаше нужда от него.

Можеше да се задържи върху водата сама.

Можеше да си намери и съпруг. Юджиния изпрати безмълвна благодарност към небето — благодарност и сбогом на Андрю.

Още едно сбогом.

Започна да прави леки замахвания с ръце, както я бе учил Уорд. Косата й се измъкна от хлабавата плитка и се разпиля около нея във водата. Юджиния се почувства като русалка.

Хладината успокои очите й и тя се опита отново да се обърне и да се понесе по лице, но само за минутка. Беше го направила. Засега това беше достатъчно.

Краката й намериха дъното и тя се приведе, за да прибере косата си и да се върне на брега, но се спря изненадана.

— Госпожо Сноу! — провикна се Отис. — Надявам се, че нямате нищо против, че дойдох до водата. Джарвис искаше да се сбогува с вас.

Той седеше на голямата скала, прегърнал коленете си. Джарвис лежеше до него с коремчето нагоре и се наслаждаваше на слънчевата светлина.

Юджиния тръгна към брега и спря, когато водата стигаше малко над гърдите й.

— Радвам се да те видя, Отис. Много се надявам да ми дойдеш на гости в Лондон.

Той погледна надолу и почеса Джарвис по коремчето.

— Мислех си, че може би ще искате да ме посетите в „Итън“.

— Ще дойда — обеща тя. — Ще изпращам кошници с прекрасни лакомства за теб и Мармадюк.

— Ако сме в една стая с него — измърмори Отис. — Може да ме сложат с друго момче.

Ръката му притисна Джарвис и той изцвърча негодуващо, събуди се и се помъчи да се освободи.

— Ще се погрижа да си заедно с Мармадюк — увери го Юджиния. — Един от управителите на училището е близък приятел на баща ми.

— Лизи каза, че и епископът бил приятел на баща ви.

— Да, така е. Да не се тревожиш, че Джарвис ще падне?

Джарвис оглеждаше страната на скалата откъм дълбоката вода, където на Юджиния и децата им бе забранено да плуват.

— О, не! — увери я Отис. — Джарвис е умен. Никога не скача, ако може да пострада. Баща ви всички важни хора ли познава?

— Той е маркиз, а аристокрацията е малобройна. Както ще разбереш сам, когато пораснеш.

— Маркиз е повече от лорд, нали?

— Не е въпросът кое е повече — започна Юджиния. — Става въпрос за…

Чу се плискане, а после писъкът на Отис прекъсна отговора й:

— Джарвис! Джарвис падна!

— Не се тревожи — каза Юджиния и закрачи през водата към скалата.

— Идвам, Джарвис! — изкрещя Отис и скочи от скалата в тъмната вода на дълбоката страна.

Юджиния изруга полугласно, потопи лицето си под водата и зарита. Движеше ръцете и краката си така, както бе виждала да прави Уорд, и за своя изненада след по-малко от минута се озова от другата страна на скалата.

Отис размахваше ръце и крака във водата. Слава богу, не беше потънал. Когато го видя, тя спря да рита и веднага потъна. Устата й се напълни с вода и тя пропадна още по-дълбоко в по-студената вода.

Обзе я ужас, който се стрелна към пръстите на ръцете и краката й като мълния.

Не! Отис имаше нужда от нея. Юджиния се устреми към повърхността на водата, колкото и да й беше трудно.

Изплува, като плюеше и се давеше. Отис все още плачеше и се мяташе в кръг. Във всички посоки хвърчаха пръски. Джарвис не се виждаше никъде.

Сърцето на Юджиния се сви. Тя изкрещя:

— Отис, моля те, запази спокойствие!

Изглеждаше съвсем малък, с полепнала по главата коса. Устата му бе отворена и той крещеше:

— Джарвис! Джарвис!

Поне не потъваше.

— Трябва да излезеш на брега! — изкрещя Юджиния и се люшна напред в опит да стигне до него, при което отново я обзе паника и тя потъна към дъното на езерото. Успя обаче да запази самообладание и пак изплува.

Отчаяно пое глътка въздух и изкрещя с гласа, който бе чувала от много гувернантки:

— Отис, излез от водата веднага, за да мога да спася Джарвис!

Викът на момчето секна насред дума. То я погледна удивено, спря да се движи и веднага изчезна от погледа й.

С лудо биещо от страх сърце, Юджиния заплува към мястото, където бе изчезнал Отис, напълни дробовете си с въздух и се остави да потъне. Водата беше мътна, по-тъмна и по-студена тук, където езерото бе най-дълбоко и слънцето никога не го стопляше докрай.

Ето го!

Отис беше от дясната й страна и се мъчеше да изплува. Косата му се развяваше около лицето.

Гърдите я боляха, но Юджиния посегна към него, сграбчи го за ризата и зарита нагоре с всички сили.

Главите им разцепиха повърхността на водата и двамата се разкашляха. Отис се бе вкопчил в рамото й и Юджиния си помисли, че е учудващо тежък.

Точно когато си пое въздух и щеше да започне да рита, чу рев и видя, че Уорд тича през моравата към тях.

— Брат ти идва! — рече тя задъхана.

— Джарвис! — проплака Отис.

Миг по-късно Уорд сграбчи момчето първо за едната ръка, а после за кръста. Докато вдигаше Отис във въздуха, срещна погледа й. Изкрещя й нещо, но тя потъна под водата, преди да разбере какво е, изпълнена единствено с облекчение, че я е освободил от тежестта на Отис.

Краката й бяха безкрайно уморени, но тя се устреми към другата страна на скалата. Четири ритника, и беше там. Когато стъпалата й най-после докоснаха дъното, едва не припадна от облекчение, последвано от ликуване.

Успя!

Не само че плува за първи път, но и спаси Отис от удавяне, както някога Андрю спаси нея. При мисълта какво можеше да се случи, ако не беше успяла, коленете й омекнаха и й се зави свят.

Тя отметна мократа коса от очите си и стъпи на скалата. Отис бе приклекнал в другия край и се взираше във водата. До него, елегантен и невъзмутим, Джарвис приглаждаше козинката си.

— Добре съм! — провикна се Юджиния и се разкашля.

Отис скочи на крака, нададе вик и се хвърли в ръцете й.

— Мислехме, че сте потънала!

От другата страна на скалата се виждаше единствено разширяващ се участък от мехурчета. Точно когато Юджиния се питаше дали не трябва да скочи там, за да се увери Уорд, че е добре, главата му се подаде над повърхността.

Когато я видя, на лицето му се изписа чувство, което Юджиния не можа да разтълкува. Сърцето й заби лудо. Може би трагедията, която бяха избегнали на косъм, щеше да го накара да осъзнае, че я обича.

— Нямам нужда от спасител — провикна се тя, — но ви благодаря за усилието!

— Не мърдайте! — изкрещя той. — Искам да си поговоря с вас, госпожо Сноу!

Ревът му със сигурност не беше вик на измъчен човек, осъзнал прекалено късно, че е влюбен.

— Можем да говорим по-късно — извика тя в отговор, взе си пантофките и се обърна да си тръгне.

През целия път обратно Отис не спря да бърбори — най-вече на Джарвис, но също така и на нея.

Сякаш имаше очи на тила си, Юджиния осъзна, че Уорд е стигнал до брега с няколко широки маха. Взе забравената й кърпа, избърса главата си и пое след тях.

— Аз сама се спасих — прошепна Юджиния, без да се обръща към никого по-специално, когато прекрачи прага и влезе в преддверието.

Гамуотър беше там и веждите му заиграха, когато видя езерната вода, която капеше по мраморния под от нея и от Отис.

— Камериерката ви, ви очаква, госпожо Сноу — оповести той. — Сандъкът ви вече е натоварен в каретата, но тя ви запази една суха дреха.

— Благодаря, Гамуотър — каза Юджиния, наведе се и целуна Отис, а когато той протегна към нея дебелия мокър Джарвис, тя го целуна до мустаците и обеща на момчето: — Ще дойда да те видя в „Итън“.

Вратата се отвори с трясък и Уорд влезе в къщата.

— Мислех, че съм обяснил пределно ясно, че никой няма да плува от онази страна на скалата! — изръмжа той.

Очевидно смяташе, че Юджиния нарочно е изложила детето на риск. Колко мило!

Тя успя да се усмихне.

— Мисля, че ща се отнася до дълбоката вода, и аз, и Отис си научихме урока, господин Рийв.

Тя се наведе и прегърна силно Отис, при което от тях потече още вода.

— Беше много смел — прошепна тя. Усещането за тънките ръце, обвили здраво кръста й, много й хареса.

После се изправи, обърна се към домакина си и протегна ръка.

— Господин Рийв… ще замина веднага щом се преоблека, затова сега ще ви кажа „довиждане“.

Той просто погледна протегнатата й ръка.

— Не мога да направя реверанс по подгизнал панталон! — обясни тя раздразнена. Очевидно той щеше да настоява тя да се държи като дама до самия край.

Направи реверанс и се обърна към стълбището. Тъгата й се стори също толкова тежка, колкото мокрите дрехи. Наистина беше свършило. Когато отново видеше Едуард Рийв, двамата щяха да бъдат само познати.

Същевременно обаче се гордееше със себе си така, както не се бе гордяла от години. Беше разбила — не, пръснала на хиляди парченца — стъкления ковчег, в който се бе затворила след смъртта на Андрю.

Беше преодоляла страха си от водата, сама се беше научила да плува и беше преживяла affaire с красив мъж.

Беше се влюбила в него.

Уорд не отвръщаше на чувствата й и това бе болезнено, но дори и това бе хубаво. Болката беше… Болката беше доказателство, че е жива.

Андрю я беше обичал с цялото си същество, а освен това я беше уважавал. Юджиния заслужаваше този вид любов. Вярно, вече не беше покорната млада дама, която Андрю познаваше, но някой ден щеше да срещне мъж, който оценява силната жена, в която се бе превърнала.