Елоиза Джеймс
Седем минути в рая (29)

Глава 29

Петък, 5 юни 1801 година

Една седмица по-късно

Юджиния прекара сутринта в кухнята — с мосю Марсел усъвършенстваха един лимонов сладкиш, — след което двамата с Уорд прекараха следобеда, като посвещаваха Лизи и Отис в тънкостите на крокета. И двете деца нямаха представа какво е честна игра и смятаха, че измамата е разумен начин да постигнеш победа.

— Тази нощ няма да бродят из къщата — обърна се вечерта Уорд към Юджиния. — Лизи заспа в библиотеката ми и аз я занесох в леглото.

Пред очите на Юджиния като светкавица премина образът на Уорд, преметнал на рамото си спящо дете. Но въображаемото момиченце имаше разрошени тъмни къдрици, като нейните, преди да изсветлеят до червено.

За бога! Тя припряно отпи от виното си. Гамуотър безшумно заобиколи масата и поднесе блюдото с огромно, макар и безмълвно, неодобрение.

— Икономът ти ме мрази — отбеляза тя, след като Гамуотър се оттегли. — И честно казано, не направи нищо, за да ми стане по-симпатичен.

— И мащехата ми не го обича — призна Уорд. — Но той си върши добре работата.

— Ще го изтърпя още една седмица — каза Юджиния и безмълвно се опита да внуши на Уорд да я покани да остане повече от двете седмици, за които се бяха разбрали.

Още една седмица.

Или завинаги.

— Оценявам го — отвърна той непринудено.

Юджиния полагаше всички усилия да не му каже, че го обича, защото той можеше да не отвърне със същото. Струваше й се, че кожата й ще се пръсне като зряло грозде, сочно и сладко. В съзнанието й любовта и страстта се бореха и се сливаха.

Тя се размърда на стола си. Уорд присви очи, но Гамуотър отново отвори вратата и влезе с поредния покрит поднос. До края на вечерята икономът все успяваше да си намери причини да влиза и да излиза. Не спираше да прави придирчиви забележки за произхода на виното, за недостига на грах, за безбожната цена на ананасите.

Уорд сякаш не се дразнеше. И като че ли не изпитваше желание да остане насаме с нея. Продължаваше да поддържа нехаен разговор с Гамуотър, а Юджиния се упражняваше в задачата да бъде дама. Дамите никога не се въртяха на мястото си.

Тя обаче така жадуваше за Уорд, че не можеше да мисли.

Или да оформя изречения.

Струваше й се, че той нарочно я измъчва — настоява да им поднесат всички блюда, бели портокала толкова методично, че обелката се проточи като дълга спираловидна ивица на масата. Юджиния наблюдаваше ръцете му и си спомняше как тези пръсти я докосват.

Дъхът й пареше в гърдите, но Уорд дружелюбно обсъждаше с Гамуотър някакво десертно вино.

— Какво мислите, госпожо Сноу?

Измина един миг, преди да разбере, че се обръща към нея. Беше свикнала да чува от устата му „Юджиния“, макар че той внимаваше да не използва малкото й име пред децата или прислугата. Тя опита да си спомни въпроса му и някак си успя да съчини отговор.

— Тази орехова нотка е възхитителна.

По някаква причина думата „възхитителна“ прозвуча с цяла октава по-ниско от останалите.

Уорд замръзна.

— Мосю Марсел приготви сладкиш с кайсиев крем англез по вашата рецепта, госпожо Сноу — каза Гамуотър и веждите му подскочиха, сякаш бе зърнал плъх.

Не Джарвис. Някой вредител.

— Бихте ли желали да го поднеса?

— Да, ако обичаш — каза Уорд и погледна към него… избягвайки Юджиния.

— Изглеждате уморен, Гамуотър — обади се тя, решена да поеме нещата в свои ръце. — Господин Рийв, нали икономът ви може да се оттегли за вечерта, след като ни поднесе последното блюдо? Някой от лакеите може по-късно да разтреби масата.

Гамуотър прочисти гърлото си със звук, който приличаше на крякане на умираща жаба, затова Юджиния му отправи безмълвно предупреждение — усмивка, която разкри всичките й зъби. Той излезе и затвори вратата малко по-силно от необходимото.

— Не бих искал да си ми враг — отбеляза Уорд одобрително. — Клетият Гамуотър се оттегли дълбоко възмутен.

След няколко минути икономът се приближи навъсено, понесъл кристална купа, която стовари на масата пред тях.

— Сладкишът ви, госпожо Сноу — оповести той, без дори да се опита да прикрие раздразнението си.

— Защо търпиш да се държи с теб така непочтително? — попита Юджиния, след като Гамуотър се оттегли.

Уорд сви рамене.

— Незаконородените деца в аристократичните къщи бързо свикват да не се трогват от безмълвното неодобрение на прислугата.

— Значи търпиш неуважението на Гамуотър, защото като дете прислужниците са се държали неучтиво с теб, така ли? — попита невярващо Юджиния. — Баща ти е трябвало да уволни онези, които са се държали по подобен начин!

— Когато бях достатъчно голям, за да разбирам, вече бях и достатъчно зрял, за да знам, че подобни глупости нямат значение. В „Итън“ се сбих няколко пъти, но след като момчетата видяха, че буквално не давам пукната пара какво си мисли някой за произхода ми, повечето спряха да ми досаждат.

Уорд се бе изтегнал на стола си по начин, напълно неподобаващ за един джентълмен. Косата му не беше подредена на вълни, напудрена или дори покрита със старомодна перука. Беше дълга, чуплива и толкова мека, че пръстите на Юджиния се свиха и се забиха в дланите й, когато си спомни как ги бе заравяла в косата му.

— Юджиния — промълви той с нисък глас, — не бива да ме гледаш така. Не и тук.

— Но ти изглеждаш възхитително — отбеляза тя разумно.

Той се наведе напред и погледът й жадно се плъзна по широките му рамене, силния врат и шалчето, което минаваше под челюстта му.

Желанието я разкъсваше отвътре като животно и караше дъха й да секва, а устните й да пламтят. Тя стисна крака, за да прогони усещането.

— Моля те, позволи ми да ти поднеса сладкиш — каза Уорд.

Изправи се и устата на Юджиния пресъхна. Този копринен панталон не скриваше нищо — а имаше много за криене. Уорд потопи една лъжица в пластовете сметана, пандишпан и кайсия и сервира за двама им.

Дамите никога не облизваха лъжицата си. Никога не затваряха очи, почти в несвяст от удоволствие.

Юджиния направи и двете.

— Толкова е вкусно! — простена тя.

Когато отвори очи, Уорд я наблюдаваше. Очите му бяха потъмнели, а ръцете му здраво стискаха ръба на масата.

— Боже! — промълви хрипливо. — Вземи си още една хапка, Юджиния.

Тя поднесе лъжицата към устата си и отново затвори очи. Коприненият хладен крем с лек вкус на арманяк и нотка на анасон, която бе нейна идея, я пренесоха в друг свят.

Уорд отблъсна стола си назад. Юджиния чу шум от стъпки. Но не отвори очи, дори когато хладното сребро побутна устните й, подканвайки я да отвори уста за още една хапка.

— Добро момиче — промълви Уорд с дрезгав глас.

По ръцете й пробягаха длани, пръсти се плъзнаха по-надолу, към нейните. Тя преглътна и си пое въздух на пресекулки.

— Искам да те положа на тази маса и да те покрия с крем, дори бледорозовите части от тялото ти — или може би точно тях, — а после да оближа целия този прекрасен крем — прошепна Уорд.

Юджиния едва успяваше да си поеме въздух.

— Ти не искаш, така ли? — попита той.

— Не — прошепна тя. — Е, може би.

— Знам какво искаш — увери я той. — Знам от какво имаш нужда.

Тя си пое дъх почти с ридание, но и сега не каза нищо, защото Уорд я изправяше на крака и вдигаше роклята й, там, в трапезарията. Ако не отвореше очи, можеше да си представи, че това се случва на някоя друга.

Някоя друга жена трепереше безпомощна в едрите мъжки ръце, които галеха краката й и разпалваха в тях пламъци… не, огъня вече го имаше.

Уорд я обърна.

— Наведи се, Юджиния.

Това беше заповед, но тя щеше да се подчини и на предложение, на намек, на всичко. Наведе се разтреперана над масата.

Ръцете му се плъзнаха по краката й, по ханша й.

— Искаш ли ме?

Едно топло, едро тяло я покри отзад. Една част от него беше гореща, копринена и пулсираше срещу хълбоците й.

— Да — прошепна Юджиния задъхана.

В трапезарията, разбира се, нямаше предпазно балонче. Помежду им нямаше нищо. Всеки сантиметър пулсираше, докато той нахлуваше в нея. Двамата извикаха в един глас и шокът разтърси Юджиния чак до върховете на пръстите.

Ръцете й се свиха, сграбчиха покривката и до слуха й слабо достигна шум от разбиване на стъкло. Уорд се отдръпна и пак тласна.

— Никога не съм изпитвал подобно нещо.

Стори й се, че думите излизат с мъка от устните му, защото „нещо“ премина в стенание при поредния му тласък.

— Още! — изрече пламенно тя. Чувстваше се безсрамна в жаждата си. Години наред не обръщаше внимание на тялото си — само смътно забелязваше дали е гладна или уморена. Сега приоритетите й се бяха преобърнали.

Ръцете му се плъзнаха към хълбоците й и ги стиснаха толкова здраво, че навярно й оставиха синини.

— Искаш ли да те взема, Юджиния?

Тя не можеше да отговори — устата й не бе в състояние да оформи думите. Той обаче разбра и започна да се движи все по-бързо и по-бързо. Като дете Юджиния бе виждала камбанарията на катедралата „Сейнт Пол“, когато камбаните биеха. Дълбокото им ехо прокънтя през нея и я накара да оглушее за известно време.

Сега през всяка част от нея звънеше бяла горещина, която стигаше чак до пръстите на ръцете и краката й.

След като конвулсиите й спряха, установи, че лежи отпусната на масата. Потното тяло на Уорд бе извито закрилнически над нейното. И двамата си поемаха въздух дълбоко и отчаяно. Краката й все още пулсираха от тръпките на това огромно удоволствие, на този голям глас.

— Никога не съм преживявал нещо подобно — промълви Уорд дрезгаво.

Юджиния никога не бе изпитвала нещо толкова земно, така животинско, толкова примитивно. То я превърна в различна жена.

В жена, която става и оставя полите си да паднат към пода, поема ръката на любовника си и го повежда към вратата.

Към горния етаж.