Елоиза Джеймс
Четири нощи с херцога (18)

Глава 17

Още бележки по изоставянето

— Може би Фредерик е пиян и забравя да дойде в църквата?

„Фредерик болезнено усещаше колко недостойно се бе държал.

— Сега, когато отново съм на себе си и съм се освободил от опасното влияние на силния алкохол… с потиснати от дяволския ром чувства, забравих най-безценния подарък, който ми е дал животът. «Не. Читателите няма да го харесат.»

— Може би Фредерик случайно събаря Флора в един водопад. Поставя я в Смъртна опасност и я осакатява трайно. Изоставя я от чувство за вина. (И това няма да им хареса.)

— Или пък ревнува! Неверен приятел му казва, че Флора е само една покварена съблазнителка. Да, това ще стане!“

Съвсем в стила на Шекспир — това не беше ли „Много шум за нищо“? Или пък „Мяра за мяра“?

Миа започваше да си мисли, че ще заслужи медал, ако оцелее до края на вечерята. Нямаше почти никакъв разговор — сър Шишо си тананикаше нещо, а Вандър ядеше парче телешко с онова почти религиозно преклонение, с което мъжете ядат големи парчета месо.

Миа не можеше да спре да се тревожи за въпроса за интимността — и нямаше предвид обръщането един към друг на малки имена. Когато двамата с Вандър консумираха брака си, което трябваше да се случи рано или късно, щеше да настоява преди това да угасят всички лампи. И без свещи. Чаршафи, вдигнати до брадичката.

Беше ли допустимо една жена да настоява съпругът й да не я докосва никъде над кръста? Струваше й се, че не, макар че не знаеше. Тъй като не помнеше майка си, имаше съвсем неясна представа за подробностите около брачната интимност.

Стига толкова! Трябваше да говорят за нещо.

— Днес се запознах с Джафер — каза ведро тя.

Вандър вдигна поглед от чинията си.

— Мълбъри ми каза. Не се доближавай до този кон. Прекалено е нервен.

— Доколкото разбирам, Джафер е отскоро в конюшните ти?

— Да, пристигна преди няколко дни — потвърди Вандър и си взе още телешко.

— Ти нали ми спомена, че скоро ще има надбягване? Той ще участва ли?

— Не съм си мислил да го включа, защото е много неспокоен. Печелил е надбягвания в родината си още на една година и бих искал да разбера какъв е на хиподрума. Но може би ще го запиша… сега, когато знам, че пътят към сърцето му е една херцогиня с джоб, пълен с ябълки.

Миа знаеше, че сияе, но беше прекрасно да триумфира там, където главният коняр на Вандър се беше провалил с гръм и трясък.

— Браво на теб, скъпа моя — обади се Шишо и направи широко движение с чашата си. Едва не се прекатури, но успя да се спре. — Вече си открила пътя към сърцето на съпруга си.

Вандър присви очи. Навярно мислеше, че Миа се опитва да го подмами да изпита нежелано чувство, като се сприятелява с Джафер — когато подобна мисъл и през ум не й беше минавала.

— Няма нужда да стигаш до такива крайности, херцогиньо — отбеляза той. — Нали вече ме купи и плати за мен.

Миа замръзна, неспособна да продума. Шишо, от друга страна, направи рязък жест и изръмжа:

— Племеннико, аз…

Столът му се прекатури назад с оглушителен трясък. Силно тупване им подсказа, че Шишо си е ударил главата в пода. Миа изпищя и скочи на крака, но Вандър просто се наведе напред достатъчно, за да надникне към чичо си, и се изправи, без да бърза.

Миа заобиколи тичешком масата. Шишо лежеше на пода. За нейно облекчение гледаше към тавана и примигваше. Изглеждаше по-скоро изненадан, отколкото пострадал.

— Ето ме пак на този проклет под — отбеляза той.

Вандър го изправи на крака и го сложи обратно да седне.

— Да не би да имаш съмнения за брака ни? — обърна се той към Миа с подигравателен тон, докато се връщаше към мястото си начело на масата. — Това домакинство не е точно като beau monde.

— Трябва ми нещо тонизиращо — измърмори Шишо и дръпна звънеца, за да повика Гонт.

— Ако някога съм мечтала да живея сред beau monde — успя да изрече Миа, — то отдавна съм се отказала от тези мечти. А сега, ако ме извините, ще се оттегля.

Тя стана и излезе тичешком от стаята, докато Гонт влизаше, а после се втурна по стълбите към детската стая.

Помещението в херцогския дом беше три пъти по-голямо от това в Карингтън Хауз. Беше светло и весело, с люлеещ се стол с извити части от метал и възглавници от червено кадифе. Пред сложно украсената решетка на камината беше поставен диван.

В ъгъла имаше желязно легло с детски размери, а до него — мивка с леген, голяма колкото за дете. Чарли беше в леглото, но когато Миа влезе на пръсти в стаята, разбра, че е буден. Тя седна на леглото му, наведе се и го целуна по челото.

— Защо не спиш, Барли Чарли^[1]?

— Прекалено съм развълнуван — прошепна той и седна в леглото. — Чичо Вандър ще ме научи да яздя, лельо Миа! Ще ме научи да яздя кон! И ми показа как да слизам по стълбите съвсем сам.

— Какво?

Чарли сграбчи ръката й и я сложи в ямката на слабичкото си коляно.

— Усещаш ли това?

Натисна с крак ръката й и Миа кимна.

— Това означава, че мога да яздя кон! — поясни триумфално той.

Сърцето на Миа се сви.

— Скъпи, ездачите използват едни неща, наречени стремена.

— На един истински ездач те не му трябват! — възрази пламенно Чарли. — Човек може да направлява кон само с коленете си. Херцогът казва, че това е най-добрият начин за езда. Не ти трябват стъпала — само силни крака.

Миа отвори уста и я затвори. Все пак тя не беше човекът, запознат с подробностите около ездата.

— Предполагам, че би могъл да яздиш Ланселот.

Чарли поклати глава.

— Ще яздя истински коне. Ще започна с едно пони на име Рижка, а след него и с най-големите коне в конюшните на херцога. Ще ги яздя всичките.

— О, не! — простена Миа. Това изражение й беше познато. Беше го виждала на собственото си лице, когато осъзна, че ако пише романи и ги публикува под псевдоним, може да продължи да пише за любовта, без да рискува да я сполети унижение.

Лицето на Чарли беше дребно, но тя изведнъж видя, че вече не е деликатно. Брадичката му беше квадратна, а очите — изпълнени с яростна решителност.

— Вече порастваш, нали? — попита тя, без да може да сдържи усмивката си.

— Разбира се, че пораствам — отговори Чарли. — Всички момчета порастват. Скоро трябва да тръгна на училище. Това ще е истинско приключение.

— Не, няма да ходиш там! — извика Миа. Възражението избликна направо от сърцето й. — Кой ти каза подобно нещо? Херцогът ли?

Чарли се сгуши обратно сред завивките си.

— Да, той. Каза ми, че ще ме изпрати в своето училище. Името му е едно такова смешно… звучи като Итам. Мисля, че е това. Ще ме изпрати в Итам.

Очите му се притваряха, той вече задрямваше.

— „Итън“ — прошепна Миа потресена. Нейното бебче никога нямаше да отиде на училище, където жестоки момчета като онзи ужасен Оукънрот щяха да му се присмиват и да го тормозят.

Миа беше готова по-скоро да се хвърли пред колелата на каретата, отколкото да позволи това да се случи. Тя ли беше виновна? Заради брака й с Вандър Чарли щеше да понася агонията на унижението, не само веднъж, а всеки ден, години наред?

Не.

Очите на Чарли отново се отвориха.

— Не можеш да ме задържиш завинаги бебе, лельо Миа — прошепна той. — Трябва да порасна.

Сърцето й туптеше в гърлото. Бракът й не беше консумиран. На Чарли може би щеше да му е по-добре при сър Ричард. Той поне щеше да го задържи в къщата, вместо да го метне на гърба на някой кон или да го изпрати на училище.

Не. Каквото и да се случеше оттук нататък, тя постъпи правилно, като измъкна Чарли от лапите на сър Ричард.

Чарли вече спеше. Миа посегна, приглади падналата над челото му коса и излезе на пръсти от стаята. Трябваше да помисли, но Сюзан оправяше спалнята й. Имаше нужда от място, където едва ли някой щеше да я обезпокои.

Ненадейно си спомни за Джафер. Той беше също толкова притеснен и самотен като нея. Мина известно време, докато намери странична врата, но най-накрая излезе в нощта. Навън беше топло, а небето бе обсипано със звезди, като блестящи череши в купа.

Миа тръгна по пътеката към конюшните и остави вечерния въздух да обгърне раменете й. Лампите не бяха ли опасно нещо в конюшните? Да, но сградата беше осветена отвътре, сякаш бе ден, и когато се приближи, Миа чу крясък.

Последван от високото цвилене на разярен кон.

— О, за бога! — измърмори Миа под носа си.

Но въпреки всичко се почувства по-добре. Някой се нуждаеше от нея. По очевидни причини Вандър не желаеше компанията й, а Чарли вече порастваше.

Двама коняри се приближиха тичешком към нея по коридора от бокса на Джафер. Опитаха се да я спрат, но тя мина право покрай тях.

Само след секунда вече стоеше пред бокса. Обезумелите очи на жребеца се въртяха, ушите му бяха опънати назад, а косъмът — потъмнял от пот. Миа подпря ръце на хълбоците си. Когато беше двегодишен, Чарли мина през период, в който лягаше на пода в детската стая и започваше да крещи.

Миа реши, че и Джафер е изпаднал в детински пристъп на гняв. Както някога с Чарли, тя изчака, докато улови погледа му. Дивата самота в очите на Джафер се стопи и той стовари предните си крака на пода с шумно тупване.

Конярят, който дърпаше поводите в напразен опит да го овладее, изсипа порой от благодарни ругатни, обърна се, видя я и се стресна.

— Ваша… Ваша светлост!

— Джафер — каза Миа, — какво си мислиш, че правиш?

Конят духна въздух през ноздрите си и разтърси глава. Нямаше да се предаде веднага. Очевидно за всичко беше виновна тя.

Миа пристъпи напред.

— Ела — каза тя и посегна към него.

Джафер не дойде веднага — трябваше да я накара да разбере, че не е трябвало да го изоставя на странно място, където разни мъже му крещят. А после шумно въздъхна и наведе глава към рамото й.

Миа обви ръце около врата му.

— Не бива да се държиш така — каза му тя. — В края на краищата не мога да спя с теб в конюшните.

Сякаш я разбираше, Джафер изпръхтя тихичко и облиза косата й. Сюзан я бе оставила пусната по начин, за който твърдеше, че е по последна мода, но според Миа беше просто несресана.

Тя се отдръпна.

— Тук е много светло — обърна се към работника. — О, Мълбъри, ето ви и вас! Няма ли да е по-добре да угасите лампите? Вижте горкия Ланселот. Иска да спи.

Всъщност Ланселот спеше. Един ужасен, обзет по носталгия по дома кон в съседния бокс съвсем не стигаше, за да го държи буден.

— Ако знаех, че на този жребец ще му трябва херцогиня, за да е щастлив — измърмори Мълбъри, — никога нямаше да препоръчам да го купим.

— Навярно просто му липсва женска нежност — каза Миа, макар че идеята не й допадаше. Джафер беше неин.

Мълбъри поклати глава.

— Не, Ваша светлост. След като сутринта си тръгнахте, пробвахме с всички кухненски прислужнички, с тази от долния етаж и с всички краварки. Опитах се да подмамя и готвачката, но тя отказа да дойде.

Миа прокара кадифеното ухо на Джафер между пръстите си.

— Не мога да остана цяла нощ с теб в конюшните, глупаво момче такова. Мълбъри, ако бъдете така добър да оставите само една лампа, навярно ще мога да го укротя достатъчно, за да заспи.

Тя обърна глава и целуна коня по мустакатия нос.

— Нали ти се спи?

Очите на арабския жребец се затваряха. Детински пристъп на ярост, продължил цял ден, със сигурност не беше лесно нещо.

Навремето, когато беше двегодишен, Чарли заспиваше като пън след пристъпите си.

Една по една лампите угаснаха и конюшните потънаха в почти пълен мрак. Всички мъже си тръгнаха. Мълбъри беше последен.

Най-накрая останаха само тя и Джафер — е, тя, Джафер и още две дузини животни, които бавно дишаха в топлия мрак с мирис на коне и чиста слама.

Миа отвори вратата към бокса на Джафер и влезе. В мига, в който застана до главата му, той сгъна дългите си крака и рухна като къща от карти.

— Сега ще заспиш — каза Миа със спокоен равен глас. Седна на пода до него и се облегна на рамото му. Конят изви врат около нея и тя го погали отстрани по муцуната. — Скоро трябва да си тръгвам и ти ще спиш през нощта. Ще дойда да те видя утре сутрин, а може би вечерта пак.

Главата на Джафер се плъзна от рамото й на сламата и той заспа.

Миа продължи да седи с ръка на врата му. Мислеше за живота си. Бе пожертвала всичко за Чарли — самооценката си, самоуважението си, шанса си за щастлив брак. Но така беше правилно. Само като си помислеше за грейналите му очи, и започваше да се усмихва. Той искаше да се научи да язди, така че трябваше да му позволи.

От мига, в който осъзна, че новороденият й племенник може да умре, защото майка му беше прекалила с опиума по време на раждането, а лекарят реши да не събужда бебето заради деформацията му, Миа пое отговорност за него. Започна в секундата, в която изсипа над главата му една кана с вода и го събуди от замаяността на опиума.

Според Миа понякога единственият път, по който човек можеше да поеме, водеше напред, затова тя издърпа Чарли от ръцете на дойката. Осем години по-късно се изправи пред подобен проблем и се омъжи за Вандър.

Тя се облегна назад, върху Джафер, и прогони мисълта за херцога от ума си.

Може би графът щеше да изостави Флора, защото беше закоравял пияница, също като Шишо? Но зад пиенето на Шишо сякаш се криеше толкова много болка… нямаше да успее да се справи, ако Фредерик се намираше в толкова мъчително емоционално състояние.

Романите не приличаха на действителността.

Най-мрачните проблеми в живота бяха като сифилиса и въшките. Миа не можеше да се допре до тях, не и в страниците на книгите си.