Елоиза Джеймс
Четири нощи с херцога (13)

Глава 12

Бележки по сюжета

1. Безкрайно старият, но много добър господин Мортимър оставя на Флора 100 000 лири. Условието е да ги похарчи само за себе си (което води до вътрешна борба пор. милата й природа). Разкъсвана между граф Фредерик, който не иска нито една лира от тези пари, и господин Улфингтън.

2. Отказва се от наследството; граф Фредерик я изоставя.

3. Тя едва не умира в провинцията, но я спасява злият лорд Плъм, който крои свои планове за нейната добродетел.

4. Макар че лорд Плъм й предлага замък, тя не може да забрави първата си любов, пон. той е див, безразсъден и има дяволско сърце (и ангелско лице).

5. Избягва от замъка. Лорд Плъм по-скоро би предпр. тя да умре, отколкото да се омъжи за друг. Не: скучно.

6. Злият лорд Плъм си има тигър за домашен любимец! Обучен да напада.

Превъзходно!

— Ще взема повереника си и ще го заведа в Ръдърфорд Парк — обърна се Вандър към Гонт, след като се отърваха от сър Ричард. — Докарайте обратно каретата ми след трийсет минути. Можете да изпратите всички лични вещи, когато ви е удобно.

При тези думи Гонт придоби вид на строг, но внимателен дядо.

— Нейна светлост знае ли, че ще вземете мастър Чарлс Уолъс?

Вандър не беше свикнал слугите да го разпитват. Той изгледа втренчено Гонт.

— Ако обичате, заведете ме до детската стая. Или ще трябва сам да я намеря?

Икономът дори не трепна при това скастряне. Вместо това закрачи нагоре по стълбите, оставяйки Вандър зад себе си, като вървеше по средата на всяко стъпало.

— През краткия си живот младият господар вече се е изправял пред много предизвикателства — каза той и се спря на едно стъпало, сякаш искаше да си поеме въздух. — Но е наследил смелостта и търпението на баща си. Той е истински Карингтън, до мозъка на костите си.

— Радвам се да го чуя — каза Вандър. Лекцията го подразни, но се възхити на предаността на иконома. Хубаво беше, че земноводното дете си има поддръжници.

Стигнаха до вратата на детската стая и Гонт отново го изгледа крайно неподобаващо за иконом, с поглед, който казваше, че трябва да внимава или ще съжалява.

Струваше му се, че през последните дни не е срещнал нито един човек, който да не нарушава йерархията, залегнала в основата на цялото общество.

— Ще му се представя сам, Гонт — каза Вандър.

С очевидна неохота икономът се поклони и тръгна обратно по стълбите.

Отначало Вандър си помисли, че детската стая е празна. Беше голяма, ярка и весела, макар че нямаше да е зле да се пребоядиса. Стените й бяха покрити с доста непохватни рисунки на хартия, за които той реши, че представляват артистичните усилия на младия мастър Чарлс.

Никога не беше виждал подобно нещо. Навремето неговата бавачка не му позволяваше да рисува, а дори и да позволяваше, жалките му опити със сигурност нямаше да се озоват окачени на стените.

С крайчеца на окото си той зърна движение. Едно момче бе оставило дебелата си книга и се изтласкваше тромаво от стола си. Вандър нямаше никакъв опит с децата; новият му повереник изглеждаше около пет-шестгодишен.

Докато той го гледаше, Чарлс Уолъс взе малка патерица, пъхна я под мишницата си и стана. Проблемът, изглежда, беше десният му крак, макар че Вандър не видя нищо особено деформирано.

— Добър ден — поздрави момчето. — Мога ли да попитам кой сте?

Не пет. По-голям. Гласът му беше ясен, спокоен и — за изненада на Вандър — авторитетен.

Вандър се приближи, но не толкова, че момчето да се почувства застрашено.

— Аз съм херцогът на Пиндар, твоят нов настойник. А ти сигурно си Чарли.

Последва миг на тишина, а после момчето го поправи:

— Простете дързостта ми, Ваша светлост, но аз съм мастър Чарлс Уолъс за тези, които ме познават, и лорд Карингтън за останалите.

Вандър се почувства развеселен и призова на помощ цялата сила на волята си, за да преглътне усмивката си. Вместо това се приведе в онзи поклон, който го бяха обучили да отправя към кралски особи.

— Лорд Карингтън.

Когато се изправи, объркан установи, че в сивите очи насреща му определено се чете неодобрение.

— Ако очаквате да ви се поклоня в отговор — каза момчето, — трябва да ви разочаровам. Както виждате, десният ми крак не функционира много добре.

Вандър никога не беше общувал много-много с деца, макар че беше извънредно привързан към малката повереница на Торн, Роуз. Веднъж Индия му каза, че е най-добре човек да не се опитва да заблуди децата. Веднага разбирали.

— Моят поклон беше израз на уважение към ранга ти — отвърна той. — В случаите, когато един джентълмен не може да се поклони с подвиване на крак, било то поради болест или нараняване, той се покланя от кръста.

— Може да се прекатуря — възрази Чарлс Уолъс.

Очите му бяха светлосиви и обградени от необикновено дълги тъмни мъгли. Косата му беше гъста, къдрава и стърчаща, брадичката — заострена, а скулите — подчертани. В никакъв случай не можеше да се каже, че е красив.

Но най-лошото, което можеше да направи Вандър, беше да го увие в копринен пашкул. Миа навярно го бе изнежила, макар и с най-добри намерения. Беше го оставила да стои в къщата и да рисува, макар че и слепец можеше да види, че момчето няма и капка талант.

Той вдигна рамене.

— Опитай.

Чарлс Уолъс го изгледа с присвити очи, приведе се от кръста… и точно както бе предсказал, се прекатури. Когато се удари в пода, се претърколи спокойно.

Вандър направи няколко крачки към него.

— Имаш хубава форма при претъркулването — отбеляза хладно той. — Дати подам ли ръка?

— Не — отговори Чарлс Уолъс, обърна се на една страна и се изтласка нагоре.

— Мисля, че патерицата ти е малко къса.

— Вие ли сте новият съпруг на леля Миа?

— Наричаш леля си с малкото й име, така ли? Просто не го прави пред хората.

— Аз не ходя при хората — отсече Чарли, високомерен като някой млад император.

— Защо?

Момчето не отговори, но очите му безмълвно информираха посетителя, че не бива да задава глупави въпроси.

— Мисля да поседна — каза Вандър. — Ти искаш ли?

Той се приближи до един стар диван и седна, като преднамерено избегна да види докъде е стигнал Чарли.

Момчето се появи само след един миг и седна на другия край на дивана.

— Нямаш ли учител или нещо подобно?

Момчето вдигна слабите си рамене.

— Сър Ричард заяви, че учителят ми бил тъп мазник и го уволни. Помощникът на свещеника ме учи на латински, а господин Гонт — да играя шах.

— Сър Ричард защо не ти е намерил друг учител?

— Според него било абсурдно един сакат да учи така, сякаш можел да отиде на училище.

За щастие обидата на предишния му настойник май изобщо не го смущаваше.

— И как се очаква да управляваш имението си, ако си останеш необразован?

— Точно това го попита и леля Миа. Той каза, че щяло да има достатъчно време да помисли за това, ако оцелея до пълнолетие.

Вандър си помисли, че ако той не се беше появил на сцената, е имало голяма възможност в близките няколко години Чарли да претърпи „злополучен инцидент“.

— На мен ми изглеждаш доста здрав. Има ли друг проблем, освен крака ти?

— Не.

— А какво му има? Странна форма, не можеш да го движиш, много е къс?

Зададе въпроса прямо, но без каквато и да било промяна в тона.

— Не е оформен както трябва под коляното. — Чарли стисна устни. — Селяните мислят, че не е крак, а плавник, но не е вярно. Това е нормален крак, завъртян настрани.

— Погледни от светлата страна: ако някой ден останеш без имение, винаги можеш да постъпиш в някой пътуващ цирк.

Това успя да разбие защитното спокойствие, което заобикаляше Чарли като броня. По бледите бузи на момчето изби руменина.

— Това не е никак мило.

— Момчетата рядко си казват мили неща — осведоми го Вандър.

— Вие не сте момче. Вие сте херцог. Трябва да сте по-любезен!

Вандър му се ухили.

— Сега си мой повереник. Нямам настроение за учтивост. Какъв е проблемът? Не обичаш пътуващите циркове, така ли?

— Не знам. Никога не съм ходил на цирк.

— И защо? Панаирът минава през селото по два пъти годишно.

Чарли вдигна рамене и очите му отново станаха безизразни.

— Страх те е хората да те видят.

— Не!

Добре! Тук имаше дух, борбеност.

— Тъй като не искаш да те наричам Чарли, може би ще ти викам Саки.

— От „сакат“? — попита Чарли и стисна зъби. — Не! Ако бяхте на мое място, нямаше да искате да ви викат Саки.

— Когато бях в училище — каза Вандър, изпъна крака пред себе си и се загледа в ботушите си, — ми викаха Рогатия. А понякога и Вулкан.

— Вулкан, като римския бог? Защо? И защо Рогатия?

— Намекваха, че моята майка, херцогинята, не криеше изневярата си. Знаеш ли какво означава това?

— Не.

— Че е била интимна приятелка с мъж, който не й беше съпруг.

— О! Така, както Венера постоянно си намирала любовници и на Вулкан това не му харесвало — сети се Чарли. — Баща ви ядоса ли се, като Вулкан, когато разбра? Вулкан карал планините да избухват всеки път щом Венера си намерела нов любовник.

Сега гласът му беше оживен и заинтересуван.

— Баща ми така и не научи за това приятелство на майка ми. „Рогат“ се отнася до рогата на измамения съпруг — неприятен начин за назоваване на мъж, чиято съпруга обича друг.

— О!

— Повечето момчета правеха този жест, когато ме видеха, особено през първата ми година в училище.

Той показа на Чарли как да прави рога с палеца и кутрето си. Като всяко момче, Чарли започна да прави рога наляво и надясно.

— Можех или да се примиря и да осъзная, че хората ще продължат да ме наричат с разни имена заради поведението на майка ми, или да се сбия с всяко момче в училището.

— Аз точно това щях да направя — отсече Чарли, демонстрирайки неочаквана кръвожадност. — Ако бях на ваше място, искам да кажа, и ако имах два нормални крака.

— Точно това правех през първата година — съгласи се замислено Вандър. — Смазах не един и двама от съучениците си. Търках лицата им в прахта и ги карах да се закълнат никога повече да не ме наричат Рогатия. „Вулкан“ не ме ядосваше толкова.

— И те спряха ли да правят рога?

— Не. Някои хора ще те наричат Куцльо или Саки и тем подобни зад гърба ти през целия ти живот.

Ъгълчето на устата на Чарли потрепери.

— Много хора ще наблюдават и мен, за да видят дали леля ти ще се влюби в друг мъж — продължи Вандър. — Ще са любопитни дали мъжете от моето семейство не страдат от някакъв недостиг. Хората си мислят, че херцозите на Пиндар не са способни да удовлетворяват съпругите си.

Чарли седеше свит в ъгъла на дивана, но сега се наведе напред и потупа Вандър по коляното с тънката си бяла ръка.

— Не се тревожете за това — каза утешително той. — Моята леля никога няма да се влюби отново. Така ми каза. Това означава, че никога няма да ви напусне така, както Венера е напуснала съпруга си.

Вандър неочаквано застина.

— Значи е била влюбена в годеника си, така ли? Той как се казваше? — попита херцогът с нехаен тон.

— Господин Едуард Рийв — отговори Чарли. — Той е син на графа на Грифин.

Вандър усети как се вледенява. Онова собственическо чувство, разбира се. Нищо повече. Никой съпруг не обичаше да слуша колко влюбена е била жена му в друг мъж.

— Накрая се оказа, че не може да поеме отговорността да ме отгледа. Така написа в бележката си. — Погледът на Чарли се отклони към празната камина.

— Той е бил един себичен глупак — отсече Вандър със суров глас. — Ти откъде разбра какво е написал?

— Сър Ричард прочете бележката на глас. — Гласът на Чарли леко потрепери. — Не трябваше да го прави. След това леля Миа му се разкрещя.

Отговорът на Вандър беше нецензурен.

Чарли незабавно се оживи и го попита какво означават две от тези думи.

Така че Вандър му обясни, при условие Чарли да не демонстрира разширения си речник пред леля си.

— Най-лошото е, че сър Ричард носеше в джоба си бележката на господин Рийв, но изчака църквата да се напълни. А после се направи, че си спомня, че са я донесли по-рано същата сутрин.

— Сър Ричард заслужава един бой с камшик.

— Леля Миа го нарече копеле — сподели Чарли с наслада. — Това е човек, чиято майка и баща не са женени. И господин Рийв беше копеле, защото родителите му не са били женени и защото изостави леля ми в църквата.

Представата как съпругата му чака някакъв тъпак да се появи пред олтара, докато сър Ричард играе злобни игрички, бе достатъчна да накара стомаха на Вандър да се свие.

— Той ще си плати.

Крайчецът на устата на Чарли се изви нагоре.

— Значи отговорът е насилие, така ли?

— Понякога насилието е единственото, което може да донесе достатъчно удовлетворение.

Чарли сбърчи вежди.

Вандър предположи за какво си мисли.

— Ще те качим на кон. Ще развием мускулите ти. И ще намерим начин да можеш да се защитаваш, когато си на земята.

— Всеки може да ме бутне и да ме събори.

— Не и ако имаш кама или рапира — отговори Вандър и му се ухили с вълча усмивка.

— Рапира? — повтори Чарли и лицето му грейна. А после помръкна също толкова бързо. — Как ще я държа? Аз винаги нося патерицата си.

— Можем да скрием кама в патерицата ти. Хората постоянно го правят с бастуните. Не че ще искаш да намушкаш някого, но на един мъж му трябва оръжие.

— Трябва да прободете сър Ричард с рапира!

— По-добре е човек да избягва убийството, освен ако не е абсолютно наложително — отговори Вандър и си помисли, че може би самият той не е най-подходящият пример за едно момче. Нравът му беше всичко друго, но не и миролюбив.

Изглежда, че и с Чарли беше така.

— И господин Рийв трябва да убиете. Леля Миа казва, че понякога мъжете не са толкова смели, колкото се надяваме, но аз мисля, че той беше ужасен — да я изостави по този начин!

— Ще го обмисля — обеща Вандър. — Годеникът на леля ти със сигурност е негодник. Обвинил е теб за собствените си слабости, а това е срамно.

Той се наведе и смуши Чарли в корема.

— Не си ли съгласен, Саки?

Хлътналите бузи на момчето отново се зачервиха, то се люшна напред, докато се изправяше, и удари с патерица по дървения под.

— Не искам да ме наричате така!

Рийв само беше загубил от бягството си. А Вандър бе спечелил. Това момче наистина му харесваше. Той стана и приклекна пред Чарли, за да може очите им да са на едно ниво.

— Добре, няма.

— Никога ли?

— Никога. Мога ли да те наричам Дефектния?

— Не!

— Дървен крак?

— Не.

— Значи трябва да се обръщам към теб с „лорд Карингтън“?

Тишина. А после:

— Предполагам, че можете да ме наричате Чарли.

— Това означава ли, че аз ще съм чичо Вандър, поне когато сме насаме?

По устните на Чарли трепна лека усмивка — първата, която виждаше Вандър.

— Мисля, че когато сме насаме, ще те наричам Вулкан.

Вандър изсумтя.

— Наречи ме Вулкан, и аз ще те наричам Саки. Така поне вече няма да ти пука, когато дойде време да тръгнеш на училище.

Чарли примигна.

— На училище! Не мога да отида на училище!

— Защо?

— Аз съм сакат. Вие не разбирате. Това ще е като да отида на панаира. Може да ме блъснат и да ме съборят.

— И какво от това? Нали ми показа, че знаеш как да се претъркаляш. Не можеш да останеш в тази стая като някоя приказна принцеса, заспала в кулата си.

— Аз не съм никаква принцеса! — намръщи се Чарли.

— Тогава хайде да слезем долу, да си вземем нещо за ядене от кухнята, и след това ще тръгнем към моята къща. Нападението над килера е цяло изкуство, Саки, и всеки един млад лорд трябва да го овладее.

Двамата тръгнаха към стълбищната площадка и за миг останаха там, загледани във витото стълбище.

— Това ли е една от причините, поради които прекарваш толкова много време в детската стая? — попита Вандър.

Момчето кимна.

— Трябва ми много време, за да стигна долу. Трябва да се държа здраво за парапета и ми се струва, че прислужниците ми се смеят зад гърба. Преди господин Гонт ме носеше долу, но сега съм много голям.

— Съгласен съм.

Вандър постави ръката на Чарли върху великолепния парапет от махагон.

— Усещаш ли колко е гладък? Предназначен е за плъзгане по него. Този път ще взема патерицата ти, но следващия път можеш да я пъхнеш под мишница.

Чарли се ококори.

— Леля Миа ще ме убие!

Вандър демонстративно се огледа наоколо.

— Леля ли? Виждаш ли някакви лели? — Той погледна към Чарли и се ухили. — Ще те хвана, когато стигнеш долу. Обърни се и се плъзни по корем.

Чарли очевидно се страхуваше, но той беше смело момче. Когато Вандър стигна до най-долното стъпало и извика: „Давай, Саки!“, той тромаво се покатери на парапета.

— Тръгвай! — изрева Вандър.

Чарли го послуша и дори когато извика, то беше съвсем тихо.

Вандър гледаше как малкото телце се плъзга към него. Черната коса се вееше във въздуха. Той хвана Чарли с лекота, преди да се удари в колоната на стълбището.

— В моята къща ще сложим един лакей в подножието на стълбището и ще му кажем, че неговата работа е да те хваща. Когато натрупаш повече практика, ще можеш сам да се спираш.

Бузите на Чарли бяха зачервени, а очите му сияеха.

— Това беше знаменито!

— Радвам се — каза Вандър и му се усмихна широко.

— Леля Миа ще го намрази! — Усмивката на Чарли беше дръзка и възхитена.

— Обикновено майките и лелите се ядосват, когато децата им открият бързината. Чакай само да те види, когато препуснеш в галоп.

— Тя няма да позволи — прошепна Чарли.

— Може ли един мъж да позволи на жена да му заповядва?

Слабичките гърди на момчето се издуха.

— Не.

— Точно така. Време е за хляб и сирене. Омръзна ми да те наричам Саки. Какво ще кажеш за Пийт Дървения крак?

— Не ми харесва — отговори щастливо Чарли.

— Скок-подскок Хари?

— Не!