Метаданни
Данни
- Серия
- Отчаяни херцогини с числа (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Four nights with the duke, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мариана Христова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 43гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Елоиза Джеймс
Заглавие: Четири нощи с херцога
Преводач: Мариана Христова
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Калпазанов
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Инвестпрес АД
Излязла от печат: 12.08.2016
Редактор: Радост Георгиева
Технически редактор: Никола Христов
ISBN: 978-954-17-0308-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12115
История
- —Добавяне
Пролог
Пролет, 1787
Музикален рецитал
Градската къща на херцога на Вилиърс
На петнайсет години Емилия Гуендолин Карингтън вече имаше доста добра представа какво е адът. Гувернантката на Миа й бе преподала всичко за деветте кръга, описани от Данте.
Първият кръг на Миа изискваше да направи дебюта си в обществото на петнайсет години, под опеката на наета придружителка, защото майка й беше покойница. Вторият кръг добави далеч по-страшно унижение: нейният чаровен овдовял баща имаше скандална връзка с омъжена херцогиня, за която знаеше цялото висше общество.
В третия кръг постъпи миналата година или там някъде, когато, противно на всеки здрав разум, отчаяно се влюби в сина на същата херцогиня, Вандър. Той беше най-чувствителното и интелигентно момче на света (поне така си мислеше Миа). Освен това беше красив. Лицето му наподобяваше каменните ангели, които пазят гробовете на бебетата.
А останалите кръгове на ада? Всичките шест?
Те се разгръщаха пред нея един след друг с ужасяваща бързина. Миа бе умолявала баща си да й разреши да присъства на музикалната вечеринка у Вилиърс с надеждата, че обектът на нейното обожание, Евандър Септимъс Броуди, бъдещ херцог на Пиндар, ще присъства. Това изглеждаше вероятно, защото най-големият син на херцога на Вилиърс, Тобаяс, беше най-добрият приятел на Вандър.
Оказа се, че къщата наистина е препълнена с момчета, които си бяха дошли във ваканция от „Итън“, и сред тази орда беше Вандър, който открито я пренебрегваше. Миа нямаше нищо против: стигаше й да го обожава отдалеч. Той беше прекалено божествен за такава като нея.
Освен това не ухажваше нито едно друго момиче. Той и останалите ученици от „Итън“ прекарваха цялото си време в пиене на бренди на големи глътки, макар че още нямаше обяд, в ругаене на висок глас и изобщо се преструваха, че са много по-възрастни от своите петнайсет години. Най-накрая Миа се оттегли в библиотеката — спокойно място с покрити с книги стени.
Тъкмо оглеждаше рафтовете за нещо подобно на любимия й роман, „Любов в излишък“ от Елайза Хейуд, когато с ужас чу, че към библиотеката се приближават момчета. Още по-лошо, бързо разпозна гласовете на Вандър и на неговия приятел Тобаяс, който напоследък, изглежда, бе започнал да се нарича Торн.
Библиотеката се намираше в края на коридора, така че нямаше начин да избяга. Паникьосана, Миа се стрелна зад дивана и се приведе, докато той я скри изцяло.
Едва тогава наистина разбра, че се е озовала в последния, най-вътрешен кръг на ада.
Момчетата обсъждаха любовна поема.
При това не коя да е любовна поема.
Мъчеха се да разгадаят „Любовната песен на Е. Септимъс Броуди“ — с други думи поема, която се отнасяше конкретно до Вандър, — написана от самата Миа. Поемата, в която тя бе изляла сърцето, любовта и сълзите си.
Не беше много добра. Нито една от поемите й не беше от най-добрите.
Но все пак беше нейна и би трябвало да е на сигурно място в бюрото й у дома. А не да я разпространяват на музикална вечеринка. И със сигурност не би трябвало да е в ръцете не на друг, а на самото момче, за което я бе написала.
Макар че й се гадеше, Миа все пак успя да предположи какво се е случило. Баща й бе намерил поемата и бе решил, че ще е много забавно да я покаже на любовницата си, а любовницата на свой ред я бе показала на сина си. Каква глупачка беше да й сложи това заглавие!
Вандър поне не се превиваше от смях — навярно защото не можеше да разбере поемата. Двамата с Торн не се отличаваха със слабост към литературата, ако изобщо от някое петнайсетгодишно момче можеше да се очаква подобно нещо.
— Как мислиш, това „целувка на морето и лунните лъчи“ някакъв намек ли е? — попита Торн.
Миа завъртя очи. Какво абсурдно предположение! Той навярно още не можеше да чете наум.
— Мисля, че не — отговори Вандър доста несигурно. — Дай да я изгорим. Не искам никой да я види.
Миа едва успя да въздъхне с облекчение, когато се разнесе тропот на ботуши и някакво момче изкрещя:
— Търсих ви навсякъде, момчета! Едната от близначките Вилиърс току-що повърна от нерви. Там долу вони.
— Идея нямам защо си ни търсил, Гаден — отсече Вандър и гласът му ненадейно прозвуча досущ като на бъдещ херцог. — Миналата седмица ти казахме, че не искаме да имаме нищо общо с теб.
— Проклет вечен ад! Не ставай гаден — отвърна момчето, без да се трогне от това скастряне. — Какво имате тук?
За ужас на Миа въпросът бе последван от шум от боричкане и късане на хартия.
Ако Данте някога си бе помислял да сътвори описание на десетия кръг на ада, ето това беше. Франсис Оукънрот беше точно толкова гаден, колкото подсказваше името му[1]. Миа го беше срещала два пъти, на увеселения, на които я бе завлякъл баща й. Помежду им се установи абсолютна взаимна антипатия от пръв поглед.
— Любовна поема! — изкрещя той, очевидно възхитен. — Не ми казвай, че си се хванал с някоя танцьорка от операта, която си пада по литературата. Директорът ще те изкорми и ще направи жартиери от червата ти.
— Дай ми това! — изръмжа Вандър.
Оукънрот обаче очевидно успя да избегне ръцете му.
— Кълна се в адските огньове, това е пълен боклук! — извика той и избухна във все по-висок, неприятен смях.
Отново се разнесе шум от удари.
— О, за бога, дръпни се и ме остави да го прочета! Вече е късно да запазиш малката си тайна. Човек би си помислил, че те е срам.
С безмълвен стон Миа дръпна една от възглавниците на дивана и покри лицето си. Искаше да умре — да пропадне през някоя цепнатина в пода.
— „Полудявам от любов“ — прочете Оукънрот с писклив фалцет. — Знаеш ли, спокойно мога да си представя как го рецитират на сцената. Да не си се вмъкнал през задната врата на „Друри Лейн“?
— Тя наистина е луда — обади се Торн. — Кой може да харесва такъв запотен миризливец като теб?
— Ти просто ревнуваш — сряза го Вандър. — Едно момиче наистина трябва да е смахнато, за да погледне изобщо към теб. Или към Гадния.
— И така, коя е нашата луда? — попита Оукънрот и хартията зашумоля в ръцете му. — Емилия Карингтън! Тоест, дъщерята на онзи на твоята майка…
— Недей! — предупреди го Вандър и в гласа му изведнъж се появи опасна нотка.
Последва миг на многозначително мълчание.
— Добре. Тогава ще се върна към този литературен шедьовър. „Мъката ми никой не разбира“ — прочете той и гласът му стана още по-писклив. — Харесва ми тази „целувка на морето и лунните лъчи“. Изглежда, ти притежаваш лунния лъч, а тя е морето — и той отново избухна в продължително, пронизително кикотене.
В гърдите на Миа се надигна ридание и тя ги притисна толкова силно, че през гръдната й кост премина болка.
— Голямо магаре си — обади се Торн. — Е, добре, на колко е години това момиче?
— Колкото мен — отговори Вандър. — Петнайсет.
— „В мечтите ми ти мой съпруг си“ — продължи Оукънрот. Сега четеше от началото на следващата строфа. По врата на Миа се плъзна сълза. — „Хубостта ти ме опива“.
Оукънрот издюдюка. Вандър изстена.
Миа чу силен удар, а после гласа на Торн:
— Погледни го от тази гледна точка: поне си успял да заплениш момиче, което разбира от бренди.
— Не толкова, колкото теб след снощи! — тросна се Вандър.
Най-вероятно всички те се бяха проявили като абсолютни пияници. Миа знаеше от гувернантката си, че момчетата, които се правят на мъже, прекаляват пиенето.
Оукънрот беше безмилостен — просто отказваше да млъкне.
— „Стаята ми пълна с лунна светлина е, а твоите очи сияят като перли.“ Как мислиш, дали те кани да си занесеш перлените очи в нейната пълна с лунна светлина стая?
— Ще трябва да си проправям път слепешком — отговори Вандър и Миа дочу смеха в гласа му. — Никой не може да вижда с перлени очи.
Устните на Миа неволно оформиха ругатня, която никога не би дръзнала да изрече на глас. Оукънрот подсвирна.
— Перли ли? Ти нали знаеш за какви перли всъщност говори тя? Перлени капки! Перлени отвари, както ги наричахме в първи клас. Не! Не беше ли перлени отвари за страст? Нещо подобно. Във всеки случай никога досега не съм чел поема, в която да се говори за любовен яйчен крем!
Ненадейно и трите момчета избухнаха в истеричен смях.
— Любовен яйчен крем ли?
Миа нямаше представа какво означава това, но инстинктивно усещаше, че е нещо отблъскващо. Момчетата по природа бяха отблъскващи — тя временно бе забравила това, докато мечтаеше за Вандър. Докато си мислеше, че е богоподобен.
Всъщност той беше безсърдечно прасе.
— Нали не си се пъхнал под полите й? — Тази мисъл като че ли изпълваше Оукънрот със злорадство. — Баща й може да използва този стих за „загубена във сладостта ти“ и да те притисне да й поискаш ръката.
— Никога!
Гласът на Вандър звучеше така ужасено, че думата пропълзя по кожата на Миа като змия.
— Чувствам се малко странно, като си помисля, че е жадувала за мен. Кое петнайсетгодишно момиче мисли такива неща? Е, предполагам, че е дъщеря на баща си.
Миа не можеше да си поеме въздух, защото се опитваше да плаче, без да вдига шум. Той я описваше като нещо отвратително — казваше, че била жадувала за него. Не беше така. Тя не беше такава.
— Никога ли не си я виждал как те гледа от другия край на стаята? — попита Торн. — Защото тук пише: „Както птичката, която цяла нощ луната гледа, ей така те гледам аз.“
— Като птичка или като райска птица? — намеси се Оукънрот. — Може би ще може да си спечели слава като литературна уличница. Една лира за поема, две за знаете какво.
— Мога да кажа само, че е ужасна поетеса — отсече Вандър. — Дори и аз знам, че в една поема трябва да има рими.
Какъв идиот! Миа треперливо си пое въздух. Трябваше да се махне оттук. Просто не можеше да понесе това да продължи.
— Мисля, че трябва да си я сложиш в рамка и да си я закачиш на стената — предложи Торн, — защото още отсега мога да ти кажа, че никой друг няма да те сметне за достатъчно хубав, за да се разлее в стихоплетство. Особено като се има предвид размерът на лунния ти лъч.
Това доведе до още боричкане и още смях. За нейна сметка. Миа почувства как въздухът хрипти в гърлото й. Предсмъртно хриптене, най-вероятно. Може би щеше да умре и те щяха да намерят тялото й тук, на това място.
— Знаете ли, трябва да предупредя момчетата — каза Оукънрот. — Някое от тях може да си говори с нея точно сега, без да подозира какво сладкишче е.
Миа се скова.
— Щом още на петнайсет е такава, каква ли ще е на двайсет?
— Не говори за това дори на шега. Ще й съсипеш репутацията — предупреди го остро Торн. — Не бива да казваш нито дума.
— Поезията е доказателство за очевидното! — настоя Оукънрот. — Тя и бездруго си прилича на уличница. Всичко е там. Повечето момичета на тази възраст имат ябълки отпред, но нейните приличат повече на зелки, отколкото на череши.
Зелки? Зелки?
Миа отново потисна риданието си. За миг се възцари тишина — точно толкова, колкото Миа да си представи как Вандър ще се изправи в нейна защита като някой рицар. Как ще изръмжи: „Затваряй си устата, Оукънрот! Тя изобщо не прилича на уличница.“
Това не се случи.
— Няма нужда да предупреждаваш никого — каза Вандър с равен глас. — В тази къща няма нито едно момче, което би си направило труда да говори с тази ниска трътла. Единствената причина, поради която я поканиха, беше, че майка ми доведе любовника си, който на свой ред домъкна дъщеря си. Тя е благотворителна кауза и нищо повече.
Благотворителна кауза. И трътла.
Възневидя го още повече, защото беше прав: тя наистина беше трътла. Другите момичета бяха високи и стройни, но тя беше „дребничка“ — превзет начин да се каже, че е ниска.
И закръглена. Имаше предвид, че е дебела.
Той беше звяр, ужасен звяр.
Яростта е полезно чувство. Яростта изгаря в пламъка си тъгата и срама. Яростта подтикна Миа да се изправи на крака и тя излезе иззад дивана със стиснати юмруци.
Въпреки че знаеше какво мисли той за поемата й, въпреки яростта си, само като погледна Вандър, нещо я удари в гърдите. Прекалено отдавна го обичаше. Когато го видя от толкова близо, не можа да остане безучастна.
Той вече беше висок и широкоплещест. Тя можеше да види мъжа, в когото щеше да се превърне един ден, в очертанията на тялото му и силата на челюстта му.
Миа го огледа от глава до пети, подви устна, а после подложи и приятелите му на същия оглед.
Торн изглеждаше ужасен, а Оукънрот изненадан, но лицето на Вандър бе съвършено безизразно. Всички неща, които Миа си мислеше, че е видяла у него, всички хубави черти, които вярваше, че притежава, кавалерската природа, която й се струваше като противоотрова срещу любовните авантюри на баща й… е, тя със сигурност си ги беше въобразила. По лицето му човек не можеше да прочете нищо и очевидно Миа бе видяла това, което копнееше да открие.
— И така — каза тя и с благодарност установи, че гласът й звучи спокойно. — Три момчета с толкова противно въображение, че виждат похот в една глупава любовна поема.
Тя дръпна смачканата страница от ръката на Торн и я скъса на две. Звукът й се стори много висок в иначе безмълвната стая. Миа отново скъса хартията, а после пак и накрая пусна парчетата на пода.
— Аз може и да съм била глупачка, като се влюбих — обърна се тя към Вандър, — но вие нямате право да ми се подигравате заради това. Знаете ли, бях достатъчно глупава да ви помисля за джентълмен, за разлика от…
Но се спря навреме. Каквито и грехове да имаше баща й, той й беше баща.
— Трябваше да знам — добави тя. — Казвате, че съм дъщеря на баща си. Е, добре, лорд Броуди, вие пък очевидно сте син на майка си.
От лявата й страна Торн направи протестиращо движение, но тя го стрелна с поглед и той затвори уста.
Вандър само я гледаше. Защо никога не бе забелязала, че красивите му очи са сурови и студени?
— Сега ще си занеса зелките в приемната — продължи тя с високо вдигната глава, макар че бе призовала всяка частица от волята си, за да я задържи така. — Ако бъдете така любезни да останете тук петнайсет минути, ще намеря баща си и ще си тръгна.
Нито един от тях не каза нито дума. Невъзможни страхливци такива!
Хрумна й още едно нещо.
— А освен това не бих се омъжила за нито един от вас — завърши тя, като направи гласа си колкото се може по-язвителен, — дори да бях отчаяна! Дори да бяхте единствените о станали мъже в цяла Англия!