Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (7)

Глава 6

Морнинг пост (продължение)

И ако кръгът от амазонки приеме с готовност в редиците си нашите млади неомъжени феи, целомъдрените и добродетелни деца на най-висшите ни кръгове… не искаме и да си помисляме какво ще се случи! Младите дами са уязвими — да, уязвими! — към примамката на греха, сладката примамка на греха!

Смехът им се стопи, заместен от учтиви усмивки и дълбоки поклони.

— Ваша светлост — каза Сейнт Олбънс, човек с остър език и злополучна страст към клюките, на чиято ръка се бе облегнала съпругата на Флеч.

— Лейди Невил, ваш покорен слуга — каза Гил.

Флеч се задоволи с поклон. Трябваше да представи Попи на лейди Невил. Попи беше покрита с панделки и украса като кутия с френски сладкиши. Косата й бе грижливо подредена в кула от панделки и къдрици.

И тогава се случи най-страшното.

— О, здравей, мила моя! — каза лейди Невил. — Как се чувстваш тази сутрин?

Попи й се усмихна и на бузите й се появиха трапчинки.

— Прекрасно, благодаря, Луиз. Мислех, че след всичкото това шиене вчера ще съм изтощена, но съм добре.

— Шиене ли? — попита Флеч с глух глас.

— Там бях вчера сутринта — каза Попи. — В кръга по шиене в болницата на кралица Шарлот. С Луиз не спряхме да шием и да пием чай часове наред.

— Трябва да държите жена си под око, Флеч — измърмори Сейнт Олбънс, който очевидно се опитваше да превърне неловката ситуация в шега.

— Никога не знам къде е тя — отговори Флеч. — Би било ужасно скучно да следя жена си като яребица през ловния сезон. По-лесно ми е да живея, ако нямам никаква представа къде е.

— Аз винаги ти казвам какви са плановете ми — възрази сковано Попи.

— Всички вие сигурно си мислите, че съм много глупава — обади се лейди Невил, като погледна към Флеч. — Доколкото разбирам, този господин е твоят очарователен съпруг, за когото си ми разказвала толкова много, Попи?

— О, да! — потвърди Попи. — Съжалявам, мислех, че се познавате. Мога ли да ти представя съпруга си, херцог Флечър? Флеч, това е една моя много добра приятелка, лейди Невил.

Той се поклони. Лейди Невил направи дълбок реверанс. Сега го гледаше съвсем различно. Проклятие, тя беше приятелка на Попи!

— Ваша светлост, за мен е удоволствие да се запознаем — каза тя. — А сега вие, младите, ме извинете. Виждам в другия край на стаята една скъпа приятелка, която трябва да поздравя. Au revoir!^[1]

Флеч отново се поклони. Тя се държеше така, сякаш никога не бяха флиртували. Сякаш той по нищо не се различаваше от който и да било друг мъж. А от възхитителния начин, по който изрече au revoir, ставаше ясно, че дори говори френски.

Проклятие!

След като тя се отдалечи, настъпи кратка тишина.

— Смеехте се толкова силно — промълви Попи. — Би ли ми казал каква е шегата?

— Няма да разбереш — отговори той. В гърлото му се надигаше огнен гняв. Ярост към нея, ярост към живота…

Тя се усмихна и на бузите й грейнаха онези трапчинки.

— Доколкото разбирам, сте си разказвали неприлични шеги? Сигурна съм, че мога да разбера всичко, което е харесало на Луиз.

— Съмнявам се — отговори Флеч.

Другите мъже стояха абсолютно безмълвни. Той знаеше, че в гласа му звучи насмешка, почти отвращение, но не можеше да ги прогони.

Тя примигна и на устните й отново се появи онази весела усмивка.

— Тогава ще ти предоставя удоволствието да ми я обясниш!

— Сигурно се шегуваш — отговори той. — Има неща, които дамите от твоя тип никога не биха могли да разберат.

Тя изпъна рамене и изправи гръб.

— Дамите от моя тип?

— Нали знаете за кой тип говоря, Сейнт Олбънс? — попита той. Но Сейнт Олбънс избегна погледа му. — Онези жени, които са добри до мозъка на костите си. На практика светици, истински лондонски светици.

— Флеч! — промълви Попи. — Умолявам те, не ми говори така.

— Защо? — попита той и за пръв път я погледна в лицето. — Вече никога не си казваме нищо важно. Всъщност мисля, че от цяла година не сме си казали нито една дума, която може да мине за интересна.

Попи пребледня.

— Това не е вярно.

— Кажи поне едно интересно изречение! — подсмихна й се той подигравателно.

Тя вдигна брадичка.

— Миналата седмица ти казах, че те обичам. При тези обстоятелства това беше забележително интересно.

Обърна се рязко и излезе.

— Пусто да остане! — измърмори Гил и забравил, че носи перука, се опита да прокара ръка през косата си. Перуката му падна и тупна на пода, където остана да лежи на килима като умрял заек.

Флеч стисна зъби.

— Омръзнаха ми детинските й възгледи! Не издържам вече бодрите й коментари за всяко проклето нещо. Ако се просна мъртъв на улицата, тя най-вероятно ще коленичи до мен и ще изгука някакво успокоение — например колко ще ми хареса в рая!

— Тя те обича, нищо че не заслужаваш — каза Гил.

— На кого му пука дали заслужавам? Не й искам любовта! — отсече Флеч. — Нашият брак е преструвка и измама. Затова предпочитам и двамата да сме наясно какво е положението, отколкото жена ми да се преструва, че сме нормална двойка. Че имаме — буквално изсъска той — какъвто и да било интимен живот.

— Почти никой няма интимен живот с жена си — отбеляза Сейнт Олбънс, който очевидно си бе възвърнал дар слово след стъписващата сцена. — Това не означава, че трябва да я смазва най-хладнокръвно по този начин.

— Тя вижда света в розово и златно — отговори Флеч с равен глас. — Май наистина вярва, че сме щастливи.

— Е, вече не вярва — отбеляза Гил.

Флеч сви рамене.

— Хубаво.