Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (6)

Глава 5

Морнинг пост (продължение)

Ето на какъв хал сме, когато херцогини с отчаян темперамент… непоносимо диви и твърдо решени да не се подчиняват на никой мъж — бъдат възпитавани на континента и се върнат на родна земя. Можем само да се надяваме, че една толкова добродетелна млада херцогиня като почитаемата херцогиня Флечър, прочута в цялото кралство с благотворителните си дела, няма да допусне да я привлекат в този кръг от амазонки.

Джема усети как от раменете й пада товар, за който допреди миг дори не подозираше. Да, брат й беше добре. Но нейният приятел… нейният партньор на шах… Вилиърс?

Херцогът стоеше на прага, сякаш без да забелязва факта, че го наблюдават няколкостотин чифта очи. Може би изглеждаше малко блед, но иначе беше изключително екстравагантен, както винаги.

Когато чуят думата „наметало“, повечето хора си представят черно кадифе. Вилиърс обаче носеше пелерина от розова коприна, поръбена с корава малка ивица тъмновиолетова тафта. Ивицата беше украсена с умопомрачителна бродерия, която наподобяваше желязна решетка; през всички тези години, прекарани в Париж, във Версайския двор, Джема никога не бе виждала такъв изискан костюм. Черната коса на Вилиърс, прошарена с бели кичури, бе прибрана назад и привързана с кадифена лента, която идеално подхождаше на наметалото му.

— Пелерината предпазва раната на рамото му — каза тихо Деймън, докато с Джема се приближаваха към вратата. — Много е умен.

— Няма друг като него — промълви Джема и почувства, че се усмихва като абсолютна глупачка. Вилиърс вървеше по опасната граница между мъжествеността и нейната пълна противоположност и все пак, както винаги, крещящите му дрехи само го караха да изглежда по-мъжествен. Разбира се, чертите му ни най-малко не бяха женствени, не и с този голям нос и грубите очертания на брадичката. Особено пък в съчетание с обичайното му лаконично, отегчено изражение.

В цяла Англия нямаше друг мъж, който би могъл да носи тази пелерина. Поправка: в цяла Англия нямаше друг мъж, който би се осмелил да си сложи тази пелерина. Но Вилиърс приличаше на принц. Нещо повече: приличаше на принц, който притежава харем, пълен с танцуващи жени.

Джема се обърна настрани, за да промуши обръчите си между две дами, които зяпаха Вилиърс, и направи дълбок реверанс.

— Ваша светлост — каза тя, — каква чест ни оказвате!

Вилиърс й се поклони също толкова дълбоко.

— В деня, в който пропусна някое от увеселенията на херцогиня Боумонт, ще ми вземат мярка за ковчег. А и — обърна се той към Деймън, — макар че брат ви положи всички усилия да ме подготви за това неприятно ложе, установих, че съм жив и ще мога да се бия пак някой ден.

С поклона на Деймън би могъл да се гордее всеки император.

— Но никога вече с мен, Ваша светлост.

— Надявам се — отговори Вилиърс, приближи се и го удостои със своята учудващо приятна, макар и рядко появяваща се усмивка. — Загубата ме кара да се чувствам неловко и бих предпочел да не се повтаря, Грифин. Нали си давате сметка, че загубих и от брата, и от сестрата в рамките само на два дни?

Джема се усмихна.

— Ако говорите за нашето шахматно състезание, Ваша светлост, загубихте само първата партия.

Вилиърс погледна към смълчаните гости, които веднага се обърнаха и напразно се помъчиха да си придадат вид, че не подслушват жадно всяка дума от разговора им. По устните му заигра лукава усмивка.

— Мислех си, че може да започнем втората партия днес, Ваша светлост. Все пак, доколкото разбирам — и отново се огледа, — някои глуповати хора са заложили над две хиляди лири какъв ще е резултатът. Би било много нелюбезно, ако забавим задоволяването на любопитството им по въпроса кой ще е окончателният победител.

В стаята се разнесе лек шепот, сякаш над нива с пшеница ненадейно бе задухал вятър. През последните седмици залозите за състезанието между херцогиня Боумонт и херцог Вилиърс бяха станали трескави. Мнозина твърдяха, че Вилиърс е най-добрият шахматист в цяла Англия, и фактът, че Джема го бе победила в първата партия, навярно щеше да вдигне залозите до нови висоти. Да не говорим затова че…

Херцог Боумонт се появи до рамото на Джема и направи дълбок поклон на истински дипломат.

— Много се радвам да ви видя — обърна се той към госта. Нищо в тона му не издаваше, че е отчужден от Вилиърс, нито че на свой ред участва в паралелно състезание по шах със съпругата си. Да не говорим за това, че половин Лондон вярваше, че самата Джема е наградата, която ще получи победителят, бил той съпругът й или Вилиърс.

Естествено, Джема възнамеряваше да спечели и двете състезания.

— Със съжаление научих, че сте били ранен тази сутрин — каза Боумонт така, сякаш шуреят му нямаше нищо общо с тази рана. — Не трябва ли да си почивате, Ваша светлост?

— О, почивка! — отговори лениво Вилиърс. — Толкова често я надценяват, особено когато човек има възможност да изиграе една свястна шахматна партия. Всъщност, Боумонт, надявах се, че вашата херцогиня ще открие новия етап в състезанието ни. Нали разбирате — добави той, — много мразя да губя.

— Правим само по един ход на ден — обърна се Джема към него с престорена строгост. — Не е възможно да се надявате да разберете дали ще спечелите въз основа на днешния ход, Ваша светлост.

— Ще се постарая да ви уплаша с гениалността си — отговори Вилиърс, — да притъпя интелигентността ви и да ви накарам да се предадете.

— Треперя от страх. Но съм съгласна със съпруга си, че имате нужда от почивка. Ако желаете да ме придружите в библиотеката, вероятно ще можем да започнем тази партия?

— За мен ще бъде чест — отговори Вилиърс, поклони се на Боумонт и Джема забеляза с лека тревога, че изглежда малко нестабилен. Вилиърс никога не беше нестабилен въпреки червените си обувки с високи токове.

Тя пое ръката му.

— Библиотеката? — обърна се той към нея полугласно, докато минаваха през тълпата. Лордовете прекъсваха шумните си разговори и се отдръпваха пред тях, сякаш виждаха крал и кралица, които се бяха запътили към трона. — По-интимната обстановка на първата ни партия много ми харесваше.

Джема го стрелна с укорителен поглед.

— Щом настоявате да започнем нова партия по време на увеселение, трябва да се примирите, че ще я играем пред хората. В никакъв случай няма да ви поканя в спалнята си по време на събиране, организирано от самата мен.

Вилиърс кимна на лорд Соени и се извърна обратно към нея.

— По време на сблъсъка с брат ви осъзнах нещо.

— Смятате да вземате уроци по фехтовка? — попита тя с престорена невинност и се усмихна на лейди Рапсфелоу, чиито очи почти щяха да изскочат от любопитство. — Да, Ваше благородие, сега ще направим първия ход от втората си партия. Искате ли да ни придружите?

Лейди Рапсфелоу изломоти нещо неразбираемо и тръгна след тях.

Вилиърс наклони глава към ухото на Джема и попита:

— Чували ли сте онази стара легенда за тръбача, който извел плъховете от града?

— Всичко това е част от коварен заговор, който цели да наруши концентрацията ви! — засмя се тя. — Но кажете ми, какво осъзнахте по време на дуела?

— Тъй като не съм глупав, бързо разбрах, че изцяло съм оставен на милостта на брат ви — каза Вилиърс. — Това придаде особена яснота на ума ми. Мисля, че хората, които падат във водопади и преминават през други подобни преживявания, често изпитват нещо такова.

— Деймън никога не би ви убил — възрази Джема и кимна на две дами, чиито имена всъщност не знаеше.

— Предположих, че заради доброто име на годеницата си едва ли би убил един разхайтен херцог, но човек никога не знае — отговори Вилиърс. — Във всеки случай ми се иска да можех да кажа, че в сърцето ми е настъпил обрат, който ме е изпълнил с желание да вляза в манастир или да се посветя на някое друго място на добри дела, но уви, не е така.

— Разбирам — увери го Джема. — Веднъж паднах под една карета в Париж и за съжаление, когато се свестих, първото, за което си помислих, не беше безсмъртната ми душа, а състоянието на палтото ми.

Един лакей отвори вратите на библиотеката и застана мирно. Двамата влязоха вътре, последвани от около четирийсет гости. Вилиърс седна срещу Джема пред масичката за шах с великолепно надипляне на пелерината си.

Лорд Рандолф заситни към тях и застана зад Вилиърс.

— Мисля, че започнахте последната си игра в „Парслос“ с пешка на C4^[1] — обърна се той към Вилиърс. — Ще смените ли посоката?

— Не — отговори Вилиърс и премести пешка на същото място.

— Нововъведенията винаги са рисковани — усмихна се Джема на Рандолф, докато правеше хода си.

— Това ли е всичко? — попита лейди Рапсфелоу с пронизителен глас. — Свърши ли?

Лорд Рандолф пое ръката й.

— Когато се прави само по един ход на ден, партията е ужасно бавна и отегчителна, милейди.

— Но не трябва ли да обмислят този ход по-дълго? — настоя лейди Рапсфелоу, докато лорд Рандолф я насочваше към вратата.

Джема погледна Вилиърс в очите и откри в тях лека усмивка.

— Отсега нататък смятам да обмислям ходовете си по-дълго — осведоми я той. — Още е рано да се смятате за победителка.

— Никога не подценявам противниците си — отговори Джема.

Наблюдателите се изнизаха от библиотеката също толкова бързо, колкото бяха дошли.

— Какво осъзнахте по време на дуела си с брат ми, Ваша светлост?

Той огледа бързо празната библиотека и се облегна назад. Очите му с тежки клепачи не се откъсваха от лицето на Джема.

— Че съм допуснал грешка.

Джема осъзна, че я пробожда разочарование.

— Само една ли? Аз съм допускала толкова много.

— В такъв случай знаете повече от мен. Моите са малко.

— Според вашата преценка, мога да добавя — възрази Джема.

— Именно. Но когато допускам грешки, те са грандиозни — поясни Вилиърс. — Допуснах грешка с Бенджамин… с херцог Бероу.

Джема вдигна поглед от дъската, но той я изпревари.

— Знам, че сте чули за самоубийството на Бенджамин и за моята роля в смъртта му. С вас се съгласихме да бъдем приятели. Възможно е обаче да се окаже, че моето приятелство е отровно.

— Не съм съгласна. Вярно е, че Бенджамин е решил да се самоубие…

— След като загуби партия шах срещу мен.

— Това не означава, че приятелството ви не е било дълбоко и искрено. Бенджамин постоянно правеше разни неща, без да се замисли, и после съжаляваше.

— Вярно… вярно…

Той се взираше в ръцете си и очите му бяха засенчени от дългите мигли. Изведнъж вдигна глава. В погледа му се четеше нещо, което накара Джема да се изчерви.

— Реших да не допускам повече грешки с приятели — каза дрезгаво.

— Ако ме победите, чувствайте се свободен да изтъкнете грешките ми — отговори Джема. — Аз съм толкова състезателна натура — направо чудовищна, — че по-скоро ще убия вас, а не себе си.

— Кучка — отвърна той с хладен глас.

Тя се засмя.

— Но нали виждате какви добри приятели можем да станем? Аз изпитвам към шаха същата страст като Бенджамин, но когато загубя партия, единственото, което искам, е да започна нова игра.

— И шахът ли е единствената ви страст?

Джема замълча за миг, преди да му каже истината.

— Предполагам, че да. Аз много ценя приятелите и съпруга си, обожавам брат си. Но сърцето ми е в шаха. Забелязала съм, че истинските майстори в тази игра рядко изпитват дълбока страст към нещо друго.

— Аз като че ли съм потвърждение на теорията ви, тъй като нямам семейство, което да обожавам, затова интересите ми към другия пол са мимолетни.

— Моите също — призна тя. — Сериозна грешка, която предизвика много скандали.

— Но за разлика от вас, аз не отхвърлям с лека ръка възможността за любов. Преди няколко седмици вие ми направихте предложение за близост — каза Вилиърс. — А аз ви казах, че няма да сложа рога на стария си приятел Боумонт.

Джема замръзна. В пристъп на гняв към съпруга си тя наистина му беше предложила affaire, а той й беше отказал.

— Промених си решението — продължи той. — През тези пет минути, в които зависех от милостта на брат ви, си спомних, че никога не съм обичал жена. И че това е едно от преживяванията, които преди много години от все сърце исках да изпитам. Не мога да си обясня как така ме подмина.

Джема усещаше устните си ужасно сковани.

— Нали не искате да кажете, че ме обичате?

— Не — отговори той замислено, — но бих могъл да ви обикна. Всъщност вярвам, че от всички жени, които съм срещал, вие сте единствената, която бих могъл да обикна. Знаете ли, любовта винаги е съзнателно решение. Въпреки че обичам шаха, открих, че изпитвам желание да обикна и нещо друго. Може би ние с вас, Джема, можем да открием любовта.

— Освен ако не се окаже, че сме неспособни да изпитваме истинска любов.

— Вярвате ли, че сте неспособна? Аз съм изпитвал любов, макар и не от сексуално естество.

— Бенджамин? — попита тя.

— Да. И… — отново вдигна глава той и срещата на погледите им предизвика тръпка, която се плъзна чак до основата на гръбнака й — … и Елайджа. Съпруга ви.

— Знам, че с Боумонт сте били приятели като деца — каза тя. — Но?

— Той беше изключителен. Още тогава.

— Моят съпруг?

— Имаше безброй планове — да промени света, да промени селото. Не спираше да говори за тях.

— Все още има безброй планове — увери го прочувствено Джема. — Мен ако питате, си мисли, че без него Камарата на лордовете просто не може да функционира.

— Винаги е бил такъв — каза Вилиърс. — Макар че всъщност може и да е прав. Той е не само интелигентен, но и неподкупен — рядко качество за един политик.

— Какво се случи с приятелството ви?

На устните му се появи странна, крива усмивка.

— Какво може да се случи с приятелството между двама мъже?

— Жена.

— Казваше се Бес. Иска ми се да можех да говоря за нея поетично и развълнувано, но истината е, че дори не помня как изглеждаше. Но много я обичах… или поне си мислех, че я обичам.

— И Боумонт също я е обичал, така ли? — позасмя се Джема. — Мога да си представя как двамата се борите за вниманието й. Ако се съди по името й, не е била от онези млади дами, за които някой от вас е можел да се ожени?

— Имам братовчедка на име Бес — каза Вилиърс, стана и й предложи ръката си. — Но вие, разбира се, сте права. Бес имаше достойна работа — поднасяше бира в селската кръчма.

— Където вие двамата сте седели всяка вечер и сте се заплесвали по сините й очи?

— Не, аз седях сам. Трябва да разберете, че когато бях млад, този мой нос беше дори по-голям, отколкото сега.

— Но пак сте спечелили Бес — възрази Джема. Можеше да си представи колко привлекателен е бил Вилиърс като млад. Самата тя не би устояла и секунда на тези очи, изпълнени с по-малко цинизъм и повече момчешка пламенност, на долната му устна, на косата му…

— Да. Докато Боумонт не реши, че я иска.

— Това звучи нечестно… и нетипично за него.

— О, както става често, и тук имаше предистория — въздъхна Вилиърс, докато отваряше вратата. — Но единственото, което исках да кажа, Джема… — изрече името й бавно, превърна го в ласка — … беше, че сгреших, като отхвърлих великодушното ви предложение.

Джема не беше сигурна как да отговори.

Той се обърна към нея и неочаквано направи дълбок поклон.

— Предупреждавам ви, Ваша светлост: ще положа всички усилия да ви прелъстя.

После се обърна, великолепното му розово наметало изшумоля и той се отдалечи.

Джема остана да стърчи като някоя глупачка насред коридора и да гледа след него.