Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (55)

Глава 54

Коледа

Попи се събуди и примигна, защото спалнята беше пълна със светлина — студена кристална светлина. Тя отиде до прозореца и установи, че по някое време през нощта навън очевидно всичко е замръзнало, защото меките купчини сняг се бяха превърнали в блестящ, остър свят на ледени кристали. Светлината се плъзгаше по извивките на ледени на вид снежни преспи. Сняг покриваше всяка клонка на глогината и се спускаше на огромни висулки от стрехите на източното крило.

Сутринта на Коледа.

Още от малка Попи обичаше Коледа. Майка й рядко си изпускаше нервите на Коледа и денят минаваше тихо, но празнично. Двете си почиваха и майка й, й разрешаваше да пропусне три урока по клавесин, както и този с учителя по пеене, и часовете, предвидени за танци. Дори я наблюдаваше как играе на пръчици, макар че Попи открай време отказваше да играе сама срещу себе си. А за чая имаха покрити с кърпа фигурки от джинджифилов сладкиш, после пътуване до църквата с топли тухли в краката и най-накрая печен паун за вечеря.

— Коледа е — каза тя.

— Хайде да празнуваме.

— Не така!

— Защо не? — измърмори той. Душеше я по врата, което беше много сладко.

— Коледа… Коледа е специална! — отговори Попи и се отдръпна.

— Ти си специална. — И той пак посегна към нея.

— Флеч, сутрин е.

Той я погледна и примигна.

— И какво?

Тя се измъкна от ръцете му.

— Не коя да е сутрин — днес е сутринта на Коледа! Всичко това — махна към леглото — не е прилично за сутринта.

Изражението му леко помрачня.

— Какво искаш да кажеш с това „прилично“?

— Не бих могла да… — започна тя и спря. Имаше чувството, че и преди е изричала тези думи. Веднага дойде на себе си и си спомни как преди няколко години каза на Флеч да не настоява за целувки с отворена уста по Коледа, защото било неприлично.

Той скръсти ръце на гърдите си и вдигна вежда.

— Не мога да съм французойка през цялото време — каза бавно тя.

— Аз и не искам да бъдеш.

— Няма винаги да съм в настроение да се любя под някое дърво.

— Дори зад завесите?

— Да.

Сега той се усмихваше широко.

— Все ще го преживея. Защото ни остава леглото. Погледни ме, Попи.

Тя го погледна в очите.

— Не. Погледни ме.

По бузите й запълзя руменина.

— Вече е сутрин, Флеч! Камериерката ми всеки момент ще дойде.

— Или първо ще почука, или ще се научи да чука — отговори той. — А сега ме погледни, Попи.

Тя загриза долната си устна, но остави погледа си да се плъзне по-надолу от врата му. Той не носеше бельо. Краката му бяха дълги и много силни — същите крака, които снощи закрачиха през преспите, когато реши да я отнесе в къщата. А ръцете му… обожаваше начина, по който се издуваха мускулите му. Беше я пренесъл по целия път така, сякаш бе лека като перце. Попи се беше сгушила до гърдите му. Цялото й тяло се беше разтопило и омекнало и тя шепнеше на Флеч думи, които беше сигурна, че той не може да чуе.

Освен това й харесваше начинът, по който гърдите му се стесняваха в карта от долини. Имаше тънка стрела от косми. А отдолу… Не че можеше да я накара да се изчерви. Но погледът й все пак се плъзна нататък с нещо като обич. И само като го гледаше, отново я заля онази горещина, която караше всичко по пътя си да се разтапя.

— Е, добре — каза тя отсечено, за да прикрие факта, че коленете й бяха поомекнали. — Погледнах.

— Какво видя?

— Комплименти ли си търсиш?

— Определено.

Тя вирна нос.

— Изглеждаш като напълно здрав мъж на двайсет и няколко години.

Той направи крачка към нея.

— Не изглеждам ли като човека, когото обичаш?

Погледите им се срещнаха. Беше време за истината.

— Да — отговори Попи. — О, да, Джон!

— Обичаш ме като мъжа, за когото се омъжи не само защото така искаше майка ти?

— Не мисля, че… — започна тя и гласът й се задави. — Не мисля, че тя имаше нещо общо, не и в действителност.

— Като някой, който ще бъде тук, до теб, всеки ден до края на живота ти?

Това успя да я накара да се усмихне треперливо.

— Попи, с какво мислиш, че е свързана Коледа?

— С ядене на мъжки фигури от джинджифилов сладкиш? — прошепна тя.

— Аз съм твоят коледен мъж от джинджифил — отговори той и леката извивка на ъгълчето на устата му издаде, че се смее.

Попи се овладя.

— Нима искаш да ми кажеш, че да се любиш със съпруга си на Коледа е редно?

— Да. Ако не и жизненоважно.

— И че… — това трябваше да го изрече бавно, защото беше толкова важно, — че няма да изгубиш желание да се любиш с мен, ако не се държа като французойка?

— И че не искам постоянно да се налага да те измъквам изпод едно или друго дърво — потвърди той и вдигна лицето й нагоре. — Не разбираш ли, Попи? Обичам те. Обичах те толкова, че се отказах от интимностите в леглото, защото ти не ги харесваше. Сега, когато ти харесват… ами, бих искал да го правим всеки път щом ми позволиш. Под някое дърво, добре. С френски акцент, mais oui^[1]. Но да се сгуша в леглото с моята, о, толкова английска съпруга, след като ми изнесе лекция за пръстите на летящите катерици? Винаги. До края на живота ни. Затова, моля те, ще се върнеш ли в леглото?

В очите й напираха сълзи.

— Мисля — каза бавно тя, — че бих искала да се омъжа за теб.

— Ти вече си омъжена за мен.

— Омъжих се за херцог — обясни Попи. — Бих искала да се омъжа за теб. За моя Джон, който по една случайност е херцог.

Той я стисна в обятията си.

— Пердита, ще се омъжиш ли за мен?

— Да — изохка тя.

— Добре. Тогава да подпечатаме годежа си.

Той я понесе към леглото и попита:

— Някакви възражения?

Тя поклати глава.

Гласът му стана по-дълбок в глупава имитация на проповедник:

— За хора, които не са женени, е крайно неприлично да се любят.

Тя го целуна по рамото. Той падна по гръб, но продължи да говори. Дяволитият смях искреше в очите му. Както винаги. Тя го целуна по врата, а после по брадичката — тази силна челюст, най-после освободена от модната малка брада. Затова Попи целуна и трапчинката.

— Обичам те — промълви тя. Гласът й прозвуча дрезгаво и чувствено, но сега вече знаеше, че не е заради преструвката на французойка, а заради желанието. — Не знам как се случи, как извадих такъв късмет. Защото е вярно, че ако ти не беше ти, а някой друг мъж, някой друг херцог, майка ми щеше да ме принуди да се омъжа за теб, а аз бях такова глупаво малко създание, че щях да го сторя. Но не знам защо — не знам защо — ти беше херцогът, който се появи. Не те заслужавам.

— И аз се чувствам по същия начин. Начинът, по който откликваш, когато се любим…

— Слушах майка си — прекъсна го тя. — През цялото време чувах гласа й в главата си. Усещах отвращението й — никога теб, Флеч. Защото ако наистина те бях усетила, ако наистина те бях опознала, всичко щеше да е съвсем различно. Още от първата ни нощ заедно. Просто не знаех, че ти си моят съпруг, не и истински.

— Аз съм твоят съпруг — отговори той. — Откакто те видях за пръв път. Попи, за мен не е съществувала друга жена. Никога. Когато ме напусна, се почувствах така, сякаш душата ми е напуснала къщата. Продължавах да живея и да се преструвам на нормален човек, но усещах липсата на тази важна част, на тази част от душата ми… има ли изобщо някаква логика?

— С тази целувка — прошепна тя и доближи устните си до неговите — ти давам душата си. За да я пазиш.

— В добро и в зло — съгласи се той.

— В болест и здраве.

— Докато смъртта ни раздели.

И от този миг нататък херцог и херцогиня Флечър замълчаха. Но по-късно изненадаха приятелите си, а след това и семейството си, с настояването, че въпреки всички доказателства за противното двамата са се оженили по Коледа.

И празнуваха заедно този ден много години.