Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (49)

Глава 48

Попи не приличаше на себе си. Не беше покорната глупава дъщеря на лейди Флора. Не беше жена, която би допуснала да й крещят или да й казват какво да прави.

По-вероятно беше самата тя да се разкрещи. И да казва на хората какво да правят.

Чувстваше се могъща. Позволи на Флеч да я отнесе в стаята, защото й беше приятно да е в прегръдките му. Веднага щом стигнаха в спалнята, се освободи. Трябваше тя да контролира нещата.

Бавно се отдръпна от него и се облегна на колоната на леглото така, че гърдите й се изпъчиха. Флеч стоеше до вратата и това, което видя в очите му, накара сърцето й да забие още по-бързо.

Получаваше се.

Но тя имаше план — план, който Джема и Луиз я бяха накарали да запамети на долния етаж, — и тя не смяташе да се отклонява от него. Не и след като го отрепетира два пъти, дори след като Изидор се стовари на леглото и заспа с оплакването, че никой мъж не си струва всички тези усилия.

Затова Попи остави устните си да се извият в сънлива, подканваща усмивка.

— Чух — каза тя, — че си се уморил от жена си.

— Аз…

Но тя не му позволи да отговори.

— Bien — каза тя. — Защото изглежда, че и аз съм в същото положение.

— Така ли?

Гласът му прозвуча изумено. Тя вдигна ръце над главата си и ги подпря на колоната. Гърдите й се търкаха в нежните дантели на корсажа и това свободно, диво усещане много й допадна. Чу дишането на Флеч. Сега съпругът й изобщо не приличаше на изтънчен, елегантен херцог. Очите му блестяха.

— Попи… — каза бавно той.

— Monsieur?

Тя прокара едната си ръка по шията си, а после и напряко по гърдите, както й бе показала Джема.

— Това ще го подлуди — така й каза Джема. — Мъжете обичат да гледат как жената се докосва.

— Може би трябва да изпратя свой портрет на съпруга си — обади се Изидор с пиянски глас от леглото. — Как правя точно това.

Сега Попи си позволи да се усмихне на Флеч — толкова, колкото да му покаже ясно, че тя командва.

— Защо не дойдеш по-близо? — измърка тя.

Той се озова до нея с една крачка.

— Не пипай!

Той вдигна ръце. Усмивката в погледа му я накара да потръпне и тя почувства топлина и тръпки между краката си.

— Jen ’y touchu pas, madame^[1] — каза той.

Но тя трябваше да е сигурна, че той разбира, че знае.

— Жена като мен — каза му тя — си има изисквания.

— Да? — подкани я той и направи крачка напред. — Кажи ми.

Тя положи ръка върху гърдата си и наклони глава назад. Сега цялото й тяло пулсираше, копнееше за допира на ръката му. През дните, откакто направи това откритие в странноприемницата, беше започнала да проучва собственото си тяло. Знаеше какво харесва… и знаеше какво точно иска да направи той, макар че при мисълта за това поруменяваше като Изидор.

— Кажи ми! — настоя той. В гласа му имаше безумие, което я накара да се разтрепери от въодушевление.

Трудно й беше да изрази исканията си с думи. За миг притеснението я задави, накара я да свали френската си маска. Но след това погледна към Флеч, нейния скъп Флеч. Единственото, което наистина искаше, беше той да я докосне. А после… после да може и тя да го докосне.

Гледаше го и това я накара да се почувства по-спокойна. Искаше това, което искаше той… и при тази мисъл кръвта потече гореща през цялото й тяло.

— Искам да те докосна — каза тя. Гласът й беше тих и сигурен, но не беше шепот.

Без да откъсва поглед от очите й, той смъкна жакета си. Тя отново се облегна на стълба. Усещаше как силата на желанието я прави по-висока, по-красива, устните й блестящи, а тялото й — чувствено.

Раменете на Флеч бяха могъщи и мускулести. Той издърпа ризата от панталоните си.

— Продължавай! — подкани го Попи и се почувства смутена, когато думите й прозвучаха като грачене.

Но и на неговите устни играеше усмивка.

— Но какво точно искаш да направя?

— Искам да си съблечеш ризата.

Усмивката му я накара да потръпне. Той си свали ризата бавно, така че тя видя набраздения му от мускули корем, а после великолепните мускули на раменете му. Странно, но сега го виждаше по съвсем различен начин. Преди си мислеше, че е хубав. Но той не беше хубав.

Беше…

Искаше да го оближе. За щастие той не можеше да чуе тази мисъл, макар че тя почувства как лицето й пламва още повече.

— А сега?

Но Попи беше свършила. Не би могла да помоли един мъж да си свали панталоните. Макар че… виждаше една издутина там и…

Поклати глава.

Той направи още една крачка и вече почти се докосваха.

— Всичко е наред — прошепна той, посегна надолу и леко я целуна по скулата. — Не исках да си събувам панталона. Искам просто да те целуна.

Сега леко докосваше устните й, целуваше я с такава нежност, че коленете й се разтрепериха.

— Няма нужда да…

— Събуй го! — изръмжа тя и го отблъсна от себе си. Не можеше да стои толкова близо до него, не и когато той ухаеше така прекрасно. Губеше концентрация. Губеше френската си маска. Той нямаше да я желае, ако отново се върнеше към кротката си свита същност и просто го оставеше да прави едно или друго. Не биваше да губи контрол над ситуацията.

Той отстъпи назад, малко изненадан, но и доволен.

— Immediament!^[2] — добави тя, за да му стане пределно ясно.

Той се ухили и започна да си играе с колана си. Да го смъква малко по малко. Това беше едно от нещата, които й харесваха у него — стегнатите хълбоци с малка вдлъбнатина. Искаше да оближе и нея. Не знаеше откъде знае за тази вдлъбнатинка, защото никога досега не го бе поглеждала съзнателно, но знаеше. Флеч си смъкна панталона надолу и още по-надолу.

Попи се почувства леко замаяна. Беше го виждала поне сто пъти. Особено след като той започна да настоява да се любят на запалени свещи — всички свещи — и тя трябваше да лежи върху завивките. Беше го виждала. Никога не го беше смятала за уродлив и космат, както майка й говореше за мъжете.

Но и никога не беше усещала как цялото й тяло започва да трепери, след като го погледне. Той беше едър. И гладък. И беше подпрял ръце на хълбоците си, така че цялото му тяло беше сякаш…

— Ами сега? — попита той. Гласът му беше дълбок и закачлив, сякаш говореха за бучки захар.

Умът й кипеше, опитваше се да измисли какво да каже. Как можеше да остане французойка, да бъде французойка, за да не го отегчи? Какво би направила сега една французойка?

Не можеше да откъсне поглед от него и единственото, което искаше, беше той да…

Не можеше да го изрече. Това беше ужасно дразнещо. Не можеше да измисли нищо.

— Любима?

Той започна да казва нещо. Погледът му беше толкова благ, че Попи разбра: вече се беше провалила. Той я гледаше и виждаше старата глупава Попи, а не чувствена французойка с гримирани очи.

— Не! — изръмжа тя.

Той спря, но вече никак не изглеждаше доволен. Попи си пое въздух. Трябваше отново да открие самата себе си и да намери удоволствието в това. Не успяваше, знаеше, че не успява… прогони тази мисъл от главата си. Навярно беше време да отидат в леглото. Точно това трябваше да направи.

— Искам да легнеш — каза тя. За щастие не й се наложи да модулира гласа си — той от само себе си прозвуча провокативно и дрезгаво.

— Не искаш ли преди това да те съблека?

За миг Попи замръзна. Една французойка би ли оставила мъжа да я съблече? Не помнеше дали Джема спомена нещо затова. В един момент всички бяха избухнали в толкова силен смях, че Попи почти не чуваше напътствията.

— Французойките винаги се събличат сами — отсече тя.

Той се ухили, така че очевидно беше дала правилния отговор. После се метна на леглото, свеж като краставичка. Подпря глава на ръцете си и кръстоса крака. Но на Попи й беше трудно да погледне към каквото и да било друго, освен към… освен към кръста му. Навлажни устните си и бедрата на Флеч се понадигнаха, докато тя го гледаше.

Попи го направи отново и от устните му излезе някакъв странен звук.

Затова тя остави езика си да се заиграе с долната устна. Той я наблюдаваше с най-ленивото, апетитно изражение, което бе виждала някога. Правеше го както трябва. Знаеше, че го прави както трябва. През тялото й премина лек прилив на опиянение.

— Тук е толкова горещо — каза тя с тих зноен глас. Това беше една от фразите, на които я бе научила Джема, и й се стори съвсем подходяща, макар че Изидор се разсмя гръмко от леглото и заяви, че Джема звучала като евтина уличница.

Попи просто разтвори деколтето си и го смъкна по-надолу по раменете. Сега Флеч беше седнал в леглото. Приличаше на умиращ, зърнал вода.

Попи отново облиза устните си и дръпна роклята малко по-надолу. И още малко…

— О, скъпа, убиваш ме! — промълви Флеч в полустон и Попи почувства как от ушите чак до краката й се плисва топлина.

— Ммм — прошепна тя и смъкна ръкавите си малко по-надолу.

Сега гърдите й бяха свободни. Той ги гледаше, затова и тя сведе поглед към тях. Изглеждаха много хубави, закръглени и топли. Тя знаеше какво е усещането, когато ги обхванеше с ръце. Но това, което искаше, беше да почувства върху тях други ръце — неговите.

Погледна го в очите и отразено в тях, съзря собственото си желание.

— Попи — каза Флеч, — моля те, ще дойдеш ли в леглото?

Гласът му прозвуча пресипнало. Стори й се, че французойката го е покорила. Навярно можеше да го остави той да поеме нещата отсега нататък. Това беше хубаво, защото…

Това беше мигът, в който установи, че деколтето е слязло толкова надолу, колкото изобщо бе възможно — до лактите й. Опита се да извади едната си ръка, но не успя.

— Заклещена си — отбеляза възхитено съпругът й и преметна крака над ръба на леглото.

Да се заклещиш в дрехите си — не, това изобщо не беше по френски.

И все пак…

Флеч дори не се опита да я освободи. Просто застана пред нея, без да я докосва — не можеше ли да разбере какво иска тя? — и я целуна. Устата му беше сладка, като грях и мед и всичко, което бе желала някога.

Но той не разтвори устните си, а точно това желаеше тя. Само след секунда Попи усещаше, че полудява. Не можеше да повдигне ръцете си. Но той не я докосваше. Просто я целуваше, без да… просто търкаше устните си в нейните.

Затова накрая трябваше да го направи тя. Като истинска смела французойка, Попи прокара език по устните му. Вкусът му беше сладък — вкус на мъж. Малко тръпчив.

„Целуни ме — помисли си тя. — Целуни ме.“

И той го направи. Ръката му просто се плъзна до средата на гърба й и я привлече към него. Гърдите й се притиснаха към неговите, а устата му се отвори и нахлу в нейната.

— Харесва ли ти? — попита той.

Тя дишаше прекалено учестено, за да му отговори, притискаше се към него, усещаше как болезнено парят връхчетата на гърдите й.

— Да — прошепна тя.

— Какво обичаш?

Нямаше да я целуне отново, преди да го е казала, затова тя го направи:

— Целуни ме пак, Флеч.

Гласът й звучеше умолително и през тялото й премина тръпка на унижение, но после Флеч започна да я целува и това вече нямаше значение, нищо нямаше значение…

Той сложи ръка на бузата й и я остави да се плъзне до шията й, докато на нея й идваше да се разкрещи. Защо не я докоснеше?

Беше готова да го каже: „Докосни ме!“ Но това би било прекалено дръзко. А той я целуваше. После Попи осъзна, че иска да го докосне, а не може заради глупавата рокля, затова започна да се бори с нея, опитваше да се измъкне, без да спира да го целува.

Той се отдръпна и я погледна. В очите му имаше нещо различно: и замаяно, и напрегнато. „Гледа французойката“ — помисли си Попи с лек пристъп на безпокойство. Какво трябваше да направи тя сега?

Но той я освободи от необходимостта да взема решение.

— La liberte — прошепна, сложи ръце на шията й и ги плъзна надолу по гърдите й. Тя потръпна и той подпали огнена следа до кръста й. После с бързо движение разкъса на две финия плат и той се свлече в краката му.

— Хубаво — рече бавно той.

Попи едва не покри гърдите си с една ръка, а интимните си части с другата, но в последния момент си спомни, че сега не е самата себе си. Сега беше французойка. Вместо това се протегна и вдигна ръце високо над главата си. Цялото й тяло пареше. Усещаше го пламнало и готово за…

За него.

Той се усмихваше, затова тя се остави инстинктът да я води, обърна се към леглото и легна в него. Ръката на Флеч се плъзна по дупето й и тя си помисли, че чува някакъв тих стон, като проклятие. Бавно легна, а после се обърна.

Той седеше там, на ръба, и очите му бяха потъмнели от страст.

— А какво желаете сега, madame!

— Целувки — отговори тя и отново се протегна. Беше установила, че ако ръцете й са над главата, гърдите й изглеждат по-едри.

Той запълзя към нея. Попи не можеше да откъсне поглед от него. Той преметна крак над нейния и тя се разтрепери така, та се уплаши, че той ще забележи, затова се усмихна с френската си усмивка и каза:

— Monsieur?

Оказа се, че друга дума не може да измисли.

— Попи — прошепна той и устата му се спусна над нейната.

Тази целувка беше като подарък. Бяха се целували стотици пъти — години на кратки и по-дълги целувки, но никога така. Никога, когато нейното желание бе равно на неговото, когато устата му имаше вкус на сладък нектар. И за първи път тя го привлече към себе си.

— Да угася ли свещите? — прошепна той в шията й.

Но Попи не го слушаше. Беше установила, че дори когато прокарва пръсти по мускулите на гърба му, в кръвта й запяваха потоци от желание.

— Свещите?

— Тихо — прошепна тя и добави: — Целуни ме пак.

И най-накрая, след известно време:

— По-силно?

Имаше толкова много открития. Смехът беше част от всичко това, начинът, по който Флеч се засмя, когато целуна нежната извивка на гърдата й, а Попи си помисли, че може по-добре да си уплътни времето.

— Нали ми каза, че трябва да ти кажа какво искам — промълви тя, когато успя да си поеме дъх. А после нададе лек стон: — Ооо!

Страхът също беше част от усещането. Защото Флеч се смееше, дишаше учестено и изпитваше страх — всичко това едновременно. Страх, че това е някакъв сън, защото тази действителност беше безкрайно по-хубава от всичките му мечти. Попи се изви под ръцете му и проплака, дори изкрещя, но толкова приличаше на себе си, през цялото време. Казваше му нещо, после забравяше и започваше свои собствени проучвания. А когато той се опиташе да я бутне обратно на едно място, за да може да я обсипе с грижи и да я подлуди от желание, както бе замислил, тя обезумя и преди да се усети, Флеч се озова проснат по гръб, а малката му съпруга полагаше всички усилия да прогони от ума му всяка логична мисъл.

— Мислех да… искам да… — изхриптя той и тялото му се изви нагоре, когато меките й устни започнаха да го целуват навсякъде, а зъбите й дори го хапеха. Вкусваше го, проучваше го.

— Тихо — прошепна тя и той се подчини (е, добре, за известно време си загуби ума), докато накрая я обърна по гръб и не прие повече възражения. Просто започна да пирува със сладките ябълки, които представляваха гърдите й, погълна в паметта си писъка й, когато я захапа, съвсем леко, вкусът й, когато остави линия от целувки надолу по тялото й.

Когато и двамата вече не можеха да издържат повече, когато тя заплака от желание той да я обладае, а по краката му запламтя огън… все пак се боеше, боеше се, че няма да се получи както трябва, че на Попи няма да й хареса…

Боеше се…

Тя го привлече към кадифеното си тяло и изрече с най-свирепия си тон:

— Флеч, ако не ме любиш сега, веднага… — но после се изви насреща му и сякаш забрави за заплахата си.

И просто ей така той забрави за глупавите си тревоги. По някакво чудо, някакво коледно чудо, сватбената им нощ се повтаряше. Любеха се за първи път.

Той започна да се търка в нея, измъчваше я, целуваше я.

Неговата малка свадлива съпруга отново започна да му се кара, затова той най-накрая обхвана лицето й с ръце и започна да я целува, докато потъваше в нея… за първи път, най-добрия път, единствения път.

Попи вдигна поглед към него и за свой ужас почувства, че в очите й напират сълзи. Френските съблазнителки не плачеха, докато правеха любов, знаеше го. Подсмръкна и се опита да мисли по френски, но после нейният Флеч изтри сълзите й с целувка и отново нахлу в нея и тогава тя спря да мисли за сълзи и за мнението на потомците на галите по определени въпроси. Можеше единствено да улови ритъма и да се включи в танца.

Отначало се почувства като участник в някаква дразнеща игра, в която не се представяше добре. Флеч се движеше, дълбоко, силно и стабилно, а тя се извиваше под него, опитваше се да получи този натиск, натиска, който искаше…

До мига, в който ненадейно осъзна, че го прави пак. Позволяваше му той да я командва, той да определя правилата. Леко изви гръб, тласна в отговор на неговите тласъци и, о, Боже, натискът беше там и беше великолепен, засилваше се… Флеч издаде нисък звук дълбоко в гърлото си и главата му се отметна назад.

Флеч и Попи. Не само Флеч и не само тя.

Този път сълзите й потекоха неудържимо и как иначе? Телата им се движеха като едно, корави, потни и земни. Флеч също й говореше за любов. Думите му бяха дрезгави и задъхани, но истински.

Сега Попи се движеше по-бързо, по-близо до него, със сълзи, които изпълниха устата й, когато той я целуна — не, когато те се целунаха, — а после още по-бързо. Не можеше да мисли. Разтреперана, тя се отдаде на усещането и се разпадна на съвършени, съвършени късчета. Потни, мръсни късчета.

Съвършени.