Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отчаяни херцогини (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
An Affair Before Christmas, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 27гласа)

Информация

Сканиране
Internet(2018)
Разпознаване и корекция
Epsilon(2020)

Издание:

Автор: Елоиза Джеймс

Заглавие: Афера по Коледа

Преводач: Мариана Христова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Калпазанов

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Инвестпрес АД

Излязла от печат: 04.12.2017

Редактор: Борина Даракчиева

Технически редактор: Никола Христов

ISBN: 978-954-17-0318-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12112

История

  1. —Добавяне

Глава 47

Умирането не беше лесна работа. Вилиърс смяташе, че се е примирил с предстоящата си смърт, но процесът никак не му беше приятен. Докторът шотландец беше спрял да сипва терпентин в раната му, но все още кривеше уста, щом го видеше. Освен това Вилиърс предусещаше лошите новини. Треската вече не го подмяташе насам-натам, но изтощението беше като отдръпваща се вълна и го влачеше навътре.

— Няма да живея още дълго — обърна се той към Шарлот. Тя се беше появила ненадейно след вечеря и му бе разказала история за лейди Флора и някакъв млад прислужник, на която той изобщо не повярва. Сега Шарлот седеше до него и му четеше един от романите на господин Филдинг. От няколко страници Вилиърс не се беше заслушвал. Беше му приятно да лежи и да наблюдава как мърдат устните й при четенето, деликатните кости на ръката й, докато обръщаше страниците.

— Защо не сте долу с философите? — добави той. — Специално поисках да поканят философи.

Шарлот вдигна глава от книгата.

— Херцогинята каза, че сред познатите й нямало философи. А вие ще живеете. Според лекаря раната ви вече не е инфектирана.

Вилиърс се усмихна едва-едва.

— Нали вие ми казахте да не обръщам прекалено много внимание на лекарите си.

Оказа се съвсем прав за увеселението в тази къща. Така наречените стандарти на висшето общество тук не важаха. Джема го беше предизвикала на шах и той дори беше направил няколко хода, преди да осъзнае, че шахът вече не го вълнува.

Тогава устата на Джема се изкриви надолу и тя придоби вид, сякаш се канеше да заплаче, затова той затвори очи и се престори, че заспива. Само че в последно време да затвори очи беше станало направо страшно: затваряше ги, а когато се събудеше, светлината беше стигнала в другия край на стаята и беше нощ. Или пък нощта си беше отишла, както и почти целият ден.

Никой не се интересуваше дали Шарлот седи с него и нейната уста никога не се изкривяваше надолу. Всъщност сега Шарлот му се мръщеше, както можеше да се очаква.

— И ще умрете в този вид? — попита иронично тя.

Той едва не се разсмя, но щеше да му е прекалено трудно да диша.

— Няма смисъл да апелирате към суетата ми. Мога ли да се обръщам към вас на малко име, о, мъдра госпожице Татлок?

Тя навири този свой дълъг нос.

— Малките имена са за близки хора.

— Аз искам да бъдем близки — отговори Вилиърс.

За миг в стаята се възцари тишина.

— Макар че няма да остана жив достатъчно дълго, за да се оженя за вас — добави той.

— Вие и бездруго не искате да се жените за мен — каза Шарлот и отново взе книгата. — Да продължавам ли?

— Напротив, искам — отговори той, защото нямаше причина да не го каже. — Аз наистина ви харесвам, Шарлот. Мислех, че мога да обичам единствено Джема, но съм сигурен, че с времето започнах да ви обичам.

— Колко глупаво от ваша страна! — тросна се тя.

— Да — съгласи се той. Но я наблюдаваше изпод мигли и видя, че в очите й блести влага. Не искаше да я кара да криви уста. Тази мисъл го накара да изпадне в паника. — Така че помислете. Срамота, че умирам. Можехте да наследите цяло състояние!

Тя веднага се стегна.

— Внимавайте какво говорите. Може да повикам свещеник и да се омъжа за вас още тази вечер.

— Нямам нищо против.

Сега устата й със сигурност трепереше, мека и розова. В момента всичко, свързано с физическата интимност, беше безкрайно далеч от ума на Вилиърс, но беше забелязал устата й. Тя изричаше думи, които нараняваха, но ги казваше с хубава малка уста.

— Напротив, имате! — настоя тя яростно. — Никога няма да се омъжа за вас заради парите ви и не смейте да го забравяте!

— А ще се омъжите ли за мен по други причини?

Той я наблюдаваше изпод миглите си. Разбира се, тя щеше да откаже. Той беше развалина, умиращ, глупав, сам. Тя беше…

— И не само защото отчаяно копнеете да наденете на пръста си сватбена халка? — добави той. Нямаше време за светски любезности, не и когато над него бе надвиснала сянката на смъртта.

— Не знам — отговори бавно тя, протегна ръка и топлите й пръсти се обвиха около неговите.

Вилиърс отново усети как го понася приливът на изтощението. Беше толкова уморен от болката! Сега беше обхванала цялото му тяло. Целият беше изтъкан от болка, от повече от една болка.

— Кой би помислил, че от една глупава малка рана ще се стигне дотук? — измърмори той.

Ръката й стисна по-силно неговата.

— Не умирайте — каза тихо тя. — Недейте.

Той обаче не смяташе, че има избор.

— Знаете ли как се чувствам, Шарлот?

— Не.

— Като факла. Чисто и просто като факла, носена на вятъра.

А после тъмнината го обгърна бързо, преди да е успял да каже още нещо.

Шарлот седеше до него и го гледаше как спи. Беше изпосталял, с бяло като пергамент лице. И все пак тя можеше да види онова възхитително късче живот, което представлява душата. Не беше трудно човек да разбере колко уязвимо е мястото, което обитава тя.

Дотри влезе тихо в стаята. Беше пристигнал току-що, изпускайки вечерята.

Измина един миг, преди Шарлот да разбере какво се е случило с него. Той вече не приличаше на леко опърпан моряк. Изглеждаше великолепно в синьо-лилав жакет, който обгръщаше раменете му като ръкавица. Ризата му беше от най-фин лен. Само две неща издаваха истинската му същност: косата му все още падаше до раменете като на пират, а краката му бяха обути в същите изтъркани удобни ботуши като преди.

— Боже мили! — промълви Шарлот със слаб глас. — Приличате на херцог.

— Приличам на проклет паун — поправи я той, заобиколи леглото и взе другата ръка на Вилиърс. — Проклятие!

Нямаше смисъл да се преструва, че не разбира какво има предвид. Всичко във вида на херцога подсказваше, че времето му наближава.

— Утре е Бъдни вечер — каза Шарлот. — Надявах се, че ще е с нас на Коледа.

— Може да ви изненада.

— Току-що го направи — отговори тя.

Дотри я стрелна с бърз поглед.

— Помоли ме да се омъжа за него.

По лицето му премина черна ярост, а после то отново стана безизразно.

— Така ли? — попита провлечено. — И вие възприехте ли тази негова идея?

Тя стана и оправи полите си.

— Голямо сте магаре!

— Каква дума в устата на една изискана англичанка! — рече той подигравателно.

— Магаре — повтори тя, защото й хареса как звучи от нейната уста. Нещо в това пътуване, нещо в познанството й с херцог Вилиърс я променяше — караше я да прилича на него може би — войнствена, безстрашна. Тя протегна ръка и погали пръстите на Вилиърс, отпуснати върху завивката.

Дотри заобиколи леглото.

— Виждам, че сте привързана към него — каза той.

Шарлот трябваше да наклони глава назад — Дотри стоеше съвсем до нея и беше толкова висок.

— Вие сте…

— Знам — прекъсна я той. — Вече ми казахте.

Погледът му я измерваше така неодобрително, че тя изпита въодушевление. Сякаш тя, Шарлот Татлок, би извършила нещо неморално. Това на практика беше комплимент.

— Значи мислите, че съм готова да убедя един умиращ херцог да се ожени за мен, за да стана херцогиня?

— Това ли правите?

Тази представа би й харесала, ако не включваше смъртта на Вилиърс.

— Знаете ли, че се казва Лиополд?

Сега Дотри отново изглеждаше обзет от ярост.

— Как се запознахте с херцога? — попита той и ръцете му изведнъж се озоваха на раменете й.

„Ще ме стисне и ще ме разтърси!“ — помисли си Шарлот и положи всички усилия да не се усмихне. Дотри наистина я смяташе за фатална изкусителка… не за безлична стара мома, която живееше на Гоу Скуеър.

— Откога го познавате?

— Достатъчно отдавна — отговори тя, за да удължи удоволствието.

Само че не знаеше достатъчно за мъжете. Или може би просто не знаеше достатъчно за Дотри. Той не я разтърси; ненадейно наклони глава и преди Шарлот да разбере какво се случва, устата му се озова върху нейната.

Устата му!

Устните му бяха топли и корави и Шарлот изведнъж усети мириса му. Миришеше на моряк — на свеж вятър и, едва доловимо, на карамфил. През главата й закръжиха какви ли не странни мисли, за изкусителки, които целуват непознати мъже…

Тази идея й се стори толкова възхитителна, че направи точно това, което искаше той, и отвори уста.

Но тогава целувката се промени и Шарлот вече не можеше да мисли толкова ясно, колкото преди. Той пусна раменете й и я привлече към себе си. Тялото му беше топло и кораво и тръпчивият му аромат замая главата й така, че тя обви ръце около врата му и се вкопчи в него.

Не спряха, докато не чуха някакъв шум от леглото. Тогава Шарлот се отскубна и рязко се обърна, но Вилиърс още спеше. Цялото й тяло пулсираше. „Нищо чудно — повтаряше си тя. — Нищо чудно, че мъжете и жените.“

Посегна към завивката му и я вдигна малко нагоре, все още замислена по този въпрос.

— Тукашният лекар каза ли нещо? — попита Дотри тихо, в случай че сънят на Вилиърс се окажеше лек.

Лекарят не бе казал нищо повече от това, за което Шарлот и сама се беше досетила.

— Ако преживее тази нощ… но доктор Треглоун не очаква да стане така. Вие очаквате ли?

Видя отговора в очите му и този отговор беше същият като истината, която знаеше нейното собствено сърце.

— Какво ще правите, когато умре?

Сега гласът му звучеше различно. Все още беше провлечен, но беше станал и дрезгав от желание.

— Нищо — отговори тя и се обърна с лице към него. — Ще плача.

— Ще остана при него през нощта — каза Дотри и се обърна към вратата. — Сега трябва да хапна нещо. Ще ми правите ли компания?

Тя погледна към Вилиърс, който спеше с онзи негов дълбок сън, в който всеки дъх сякаш му костваше огромно усилие, и той можеше просто да се изплъзне от живота. Да гледаш как някой умира беше ужасно уморително.

— Елате да постоите с мен — настоя Дотри. Сега гласът му беше малко по-мек. Той протегна ръка. — По-късно можете да дойдете пак. И двамата ще дойдем.

Блънт не одобряваше. Изпълни дълга си на иконом, разбира се — настани двойката на уютна усамотена маса в стаята за закуска. Лично им сервира, защото виждаше накъде вървят работите, виждаше начина, по който Дотри се усмихваше на госпожица Татлок, и как ръката му се задържа на рамото й. Не биваше да позволява на тази Йезавел да поквари някой от младите лакеи.

Но се чувстваше много неловко. Беше категоризирал жената като наложница на херцог Вилиърс, а ето че сега я виждаше с наследника му. Смееше се. Бъбреше. Що за жена беше тя?

Докато им поднасяше блюдата, Блънт се задържа край масата възможно най-дълго, твърдо решен да узнае тайните й. Разговорът не изглеждаше особено неприличен. Говореха за Индия (ужасно затънтено място, по мнение на Блънт), за пирати (покварени хора), а после и за китове (за които Блънт нямаше определено мнение, но беше подозрителен).

Вече им наливаше втората бутилка вино, преди да осъзнае кое прави госпожица Шарлот Татлок така неустоима. Начинът, по който отвръщаше на Дотри. Отвръщаше му! Невъобразимо за една млада дама! Да, но тя го правеше! Блънт доля чашите им с вино по време на разговор, в който тя водеше енергичен спор за контрабандистите. Защитаваше ги, можете ли да си представите!

Блънт взе решение. Двамата нямаше да получат повече вино. Нито капка! Дори ако Йезавел лично натиснеше звънеца.

Затова остана разочарован, когато се запътиха обратно към стаята на херцог Вилиърс, сякаш не бяха забелязали, че икономът им ги е изоставил.

Така оживено разговаряха.