Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (47)

Глава 46

Мисълта, че майка й има любовник, беше невъобразима. Очевидно се беше случила някаква ужасна несправедливост. На вечеря Попи изпи много вино в опит да се придума да съжали майка си.

Но някои факти спъваха опита й да изпита скръб. Единият беше обстоятелството, че лейди Флора се е преместила във Франция. Че е постъпила в манастир. Когато Попи и Флеч се върнеха в Лондон, нямаше да има хапливи писма, случайни срещи в бални зали, водещи до злобни забележки за прическата или роклята й, изобщо никакви срещи.

Да се каже, че при тази мисъл й олекна на сърцето, би било много меко казано. Струваше й се, че е изпила цяла каса шампанско.

Когато вечерята свърши, дамите оставиха господата с портвайна им и се върнаха в салона. Хариет и госпожа Патън отидоха да се отбият в детската стая. Джема се настани на един диван заедно с Изидор и — о! — Луиз. Което беше много унизително, защото Попи беше решила да помоли Джема за съвет за брака си. Луиз обаче вече знаеше най-ужасното за брака й.

Затова Попи се стегна и се запъти към Джема. Трите дами отпиваха греяно вино с подправки и сякаш бяха излезли от страницата за мода на „Лейдис Мегазин“. Не че Попи не се чувстваше по модата — много добре знаеше, че фустата й е украсена с цял куп волани. Имаше изящен дантелен рюш, а косата й беше вдигната върху малка подложка и без нито една прашинка пудра. Изглеждаше хубава. Всъщност смяташе, че блясъкът на ненапудрената й коса е по-привлекателен от напудрената. Но важното беше, че не приличаше…

На Луиз.

От Луиз се излъчваше някаква дяволита чувственост и тя не се дължеше само на дълбоко деколте и леко впитата по тялото рокля — макар че Луиз се отличаваше и с двете, — а на нещо в походката й, в цвета на устните й и в смеха й — нисък и дълбок.

— Здравей, миличка — обърна се Джема към Попи. — Ще пийнеш ли от това? Защото според мен може би е малко по-силно от необходимото. Не съм сигурна дали ще мога да стана.

— Никога не съм пила такова нещо — отговори Попи. — А може би трябва.

— Със сигурност! — обади се Изидор и се разкикоти. Бузите й пламтяха и това много отиваше на гарвановочерната й коса. Изглеждаше подпийнала.

Луиз протегна ръка и придърпа Попи да седне до нея.

— Ела, седни при мен! — подкани я тя. — Косата ти изглежда прекрасно. Моля те, вземи моята чаша, аз само я подуших, не мога да понасям силен алкохол.

— И аз не съм сигурна, че мога — съгласи се Попи. Но отпи и питието й се стори много приятно, като канелата, виното и Коледа — всички Коледи, сега събрани заедно. — Имам нужда от помощ — каза тя, без да се церемони.

Изидор погледна към нея с празен поглед и за миг заприлича на сова.

— Искаш ли да изгоним съпруга ти от къщата? Джема, не биваше да го допускаш на увеселението си след всичко, което се случи след последния път!

— Аз го поканих — отговори бързо Попи.

Изидор зяпна комично.

— Ти ли?

— Исках… ами… промених си мнението.

— За кое? — поиска да узнае Луиз.

— За него.

Джема се усмихваше.

— Значи реши, че по-добре птичка в ръката, отколкото естественик на покрива, така ли?

— Да — отговори Попи.

— Как можем да помогнем ние? — попита Изидор и пак отпи от чашата си.

Луиз я погледна с присвити очи.

— Утре главата ще те боли ужасно, Изидор. И — надявам се да нямаш нищо против, че го казвам, — лицето ти е съвсем розово.

— Когато пия алкохол, винаги ставам червена като цвекло — отговори Изидор. — Но наистина, на кого му пука? Съпругът ми е далеч, в Индия или на някакво друго такова място. Мога да стана пурпурна, но него пак няма да го е грижа. — И тя отново отпи.

— Той е страшно противен — отсече Джема безцеремонно. — Ако искаш да почервенееш, Изидор, давай.

— Съвсем скоро — осведоми ги Изидор с глас, който почти не беше провлечен, — ще направя нещо диво.

— Не се съмнявам — увери я Луиз с отсечен тон. — И когато този миг настъпи, ние ще те отрезвим. Най-добре е човек никога да не прави нещо диво, когато е пил.

Попи отпи огромна глътка от чашата си. Според нея лекото пийване улесняваше подивяването.

— И аз искам да направя нещо диво — каза тя.

— Какво? — попита Изидор и погледна към нея. — И твоят съпруг ли ще ходи в Индия?

Луиз й взе чашата.

— Пи достатъчно, скъпа. Ако продължиш така, ще проспиш Бъдни вечер и ще пропуснеш всички празненства.

— Не съм много сигурна колко празнично може да е настроението ни — обади се Джема с притеснен вид. — Моят иконом ми казва, че Вилиърс не е много добре. Отбих се горе да го видя, но пак беше заспал. Мисля, че е спал почти целия ден.

— Мили Боже! — промълви Изидор и челюстта й веднага увисна. — Мислех си да се омъжа за него вместо за моя херцог, но това може да се случи само ако оцелее.

— Не знаех, че харесваш Вилиърс — измърмори Джема изненадана.

— Почти не го познавам. Но той е херцог. Мога просто да задраскам името на съпруга си на брачното свидетелство. Струва ми се честна размяна — Вилиърс вместо херцога, когото всъщност нямам. Един херцог в Англия струва колкото двама в Индия.

— Това ми напомня… — сети се Джема. — Е, добре, как можем да помогнем, Попи?

Попи си беше допила чашата и в стомаха й се разливаше приятна топлина.

— Флеч казва, че мъжете винаги губят интерес към жените, след като спят с тях няколко години — отговори тя. — Затова вече не се интересува от мен.

— Bastardo!^[1] — изсъска Изидор, взе чашата с чай на Джема и отпи.

— Искам да… да го примамя обратно в леглото си — призна Попи.

— Сега си червена като мен — отбеляза Изидор.

Джема се усмихваше широко.

— Femme fatale^[2] — каза тя. — Луиз, Изидор, да вървим! — И тя сграбчи ръката на Попи. — Да се качваме горе!

 

 

Флеч тъкмо бе решил, че странният на вид иконом на Джема е човекът, който може да му каже къде спи съпругата му, когато Боумонт се изкашля многозначително. Двамата играеха карти. Флеч вдигна глава и срещна искрящия от смях поглед на Боумонт. Остави картите си.

— Да? — попита Флеч.

— Мисля — отговори домакинът и стана, — че това представление е предназначено за теб, а не за мен.

Флеч стана и се обърна.

Попи тъкмо влизаше в стаята.

На вечеря косата й беше вдигната над главата в една от онези прически, които жените харесваха, макар и ненапудрена. Изглеждаше сладка и красива. Сега всичко беше различно.

Жената, която пристъпи в салона, приличаше на куртизанка, отправила се към някой принц. На темето й трепкаха къдрици, прихванати с искрящи бижута, макар че няколко кичура падаха на раменете й. Очите й бяха щедро очертани с черно и изглеждаха два пъти по-големи и четири пъти по-завладяващо сини. Устните й бяха алени и извити в лека присмехулна усмивка.

Роклята й беше тъмночервена, почти черна. А корсажът се спускаше чак под бюста й. Зърната й бяха покрити само с фина дантела. На врата си носеше впечатляваща, изящна огърлица с висулка, която се спускаше точно между извивките на гърдите й.

В салона се възцари абсолютна тишина.

Флеч тръгна напред с чувството, че трябва да падне на колене.

Попи спря и алените й устни се извиха в одобрителна усмивка.

Той се приведе в нисък поклон.

— Добър вечер, мадам.

— Bonsoir^[3].

Гласът й не беше като сладко звънене на камбанки. Беше дрезгав, изискващ, женствен. Беше глас на французойка.

Джема влезе след тях, засмяна, заедно с някакви други жени, но Флеч не откъсваше поглед от Попи.

В очите й нямаше никакво колебание. Ни най-малко. От главата до петите беше жена, която знае какво иска.

Него.

— Тук съм само за тази вечер — каза тя.

— На гости ли сте дошли? — някак успя да изрече той.

— От Франция.

— Мога ли да ви предложа… нещо, mademoiselle.

— Уви! — въздъхна тя и сведе мигли. Бяха скандално черни и толкова дълги, че Флеч усети раздвижване в слабините. — Не съм mademoiselle.

— Значи сте омъжена? — попита той, взе ръката й и я поднесе към устните си. — Аз съм desole^[4].

Тя леко сви рамене.

— Защо? Според мен бракът е безкрайно интересно състояние.

— Наистина ли?

— Но разбира се! Само една омъжена жена може да знае какво иска.

Зад гърба му Джема се разсмя, но сърцето на Флеч биеше прекалено силно, за да се смее. Всеки сантиметър от него се бе превърнал в свиреп ловец, един от онези първични мъже, които хвърлят жената на рогозката и си вземат това, което искат. Искаше да преметне Попи през рамо и да я занесе на горния етаж, всеки възхитителен сантиметър от нея. Гърдите й бяха видими за цялата стая; Флеч виждаше розовото зърно, което надничаше през бялата дантела.

— И на какво ви научи бракът за желанието? — попита той и дрезгавият му глас стресна и самия него. — Какво искате, madame!

Нещо в очите й се промени, за миг стана сериозно.

— Попи? — попита той. — Какво искаш?

Отново поднесе ръката й към устните си. Дори и този допир го накара да започне да трепери леко, като състезателен кон, застанал на стартовата линия.

— Теб.

Тя го изрече тихо, а после го стрелна с още един от онези дълбоки, чувствени, опасни погледи на прекрасните си очи.

— Искам теб.

Единственото обяснение на Флеч беше, че си загуби ума. Там, в салона, пълен със засмени аристократи и поне двама-трима лакеи, да не говорим за иконома с коса като морска вълна…

Херцог Флечър вдигна своята херцогиня в прегръдките си — или може би това беше просто някоя дива французойка, дошла на гости — и я изнесе от стаята.

И се качи по стълбите.