Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (40)

Глава 39

Едва когато излезе от каретата на следващия ден, Шарлот осъзна, че е забравила да сложи Библията в чантата си. Всъщност това нямаше значение, но беше успяла да убеди Мей (която смяташе посещенията й при Вилиърс за скандални), че дава духовна подкрепа на умиращия, като му чете откъси от Библията.

— Тревожи се, че безсмъртната му душа е загубена — обясни тя на сестра си.

Мей се поколеба, разкъсвана между недоверието и инстинктивното си желание да помогне.

— Просто ми се иска да имаше някой друг, който да го подкрепя — повтори тя много пъти, като кършеше ръце. — Защо трябва точно ти да му четеш Библията?

— Дори да се разчуе, никой няма да си помисли нищо лошо.

— Ще си помислят, и още как!

— Не и ако Вилиърс умре — възрази Шарлот.

— О! — промълви Мей. — Струва ми се толкова…

Но Шарлот беше будувала половината нощ, мислейки за това.

— Не виждам как би могъл да оцелее. Треската го измъчва от месеци. Слаб е като вейка и е измъчен… очевидно е. Това е ужасно жесток начин да умреш.

— Боже! — промълви Мей.

— Ако мога да направя нещо, за да му помогна, ще го сторя.

Мей отново закърши ръце, но и двете знаеха, че Шарлот няма избор. Но въпреки всичките си приказки за смърт тя имаше план. Когато спореше с Вилиърс, той се посъживяваше. Имаше нужда точно от това. Когато не се караше с някого, лежеше тихо в сивата си тиха стая. Все повече се откъсваше от живота. Но когато Шарлот го обиждаше и се караше с него, той се събуждаше.

Планът й навярно нямаше да сработи. Но не можеше да измисли нищо друго.

Тя влезе в спалнята му, готова да го обиди, и спря на място. Вилиърс не беше сам.

Подпрян на прозореца от другата страна на леглото, стоеше слаб мъж с грубовато лице. Очите му бяха черни като нощ, а под тях тъмнееха огромни кръгове, сякаш не беше спал. Въпреки умората си Шарлот не можеше да сбърка тези изсечени скули. Тя премести поглед от Вилиърс към непознатия и обратно към херцога.

— Виж ти! — рече провлечено непознатият, без да си даде труда да се изправи. — Вашата богомолка се появи и проклет да съм, ако не забеляза прилика между мен и най-елегантния мъж във висшето общество.

Вилиърс лежеше със затворени очи. На Шарлот й се стори, че кожата му е прозрачна, силно изопната над скулите. Той вдигна клепачи и погледна към нея — с очи, които удивително приличаха на тези на роднината му.

— Ето ви и вас, госпожице Татлок — измърмори Вилиърс и също се усмихна — с онази мила усмивка, която се появяваше на устните му толкова рядко.

Тя се приближи до леглото и сведе поглед към него.

— Дойдох да ви прочета края на историята, която започнахме, но си забравих Библията.

— Виж ти! — обади се мъжът до прозореца. — „Песен на песните“, Вилиърс?

Шарлот щеше да го помисли за ужасен, но в гласа му се долавяше някакво усилие, сякаш и той се опитваше да събуди Вилиърс, да го накара да отговори, като му отправя нападки.

— Историята за раждането на Исус — обясни тя. — Негова светлост искаше да разбере как свършва.

— Зле — обади се гласът от леглото. — Свършва зле, както толкова много неща в този живот. Скъпа моя госпожице Татлок, днес съм ужасно уморен.

Тя се зачуди какво да каже.

Вилиърс размаха тънката си ръка във въздуха.

— Братовчед ми. Виждате ли, аз все пак имам роднини. Някой трябва да стане херцог вместо мен. Адвокатът ми най-накрая успя да го открие, макар че му трябваха месеци.

Бъдещият херцог се ухили на Шарлот и белите му зъби проблеснаха на фона на бронзовата кожа.

— Душата му умира, задето трябва да признае, че размъкнат тип като мен ще наследи титлата.

Наистина не беше много елегантен. Жакетът му беше омачкан и висеше разкопчан. Носеше нещо като шалче, но то по нищо не приличаше на прекрасните ленени платове, които херцозите връзваха на врата си.

— Каква жестока участ! — съгласи се Вилиърс. — Да предам изящната си къща, да не говорим за колекцията ми от бастуни, на това жалко подобие на джентълмен.

— Как се казвате, сър? — осведоми се Шарлот.

— Майлс Дотри. Не искам да съм груб, госпожице Шарлот, но мисля, че в момента херцогът трябва да си пести силите.

Гонеше я. Тя обаче не можеше да си тръгне, преди да се опита да разбуди Вилиърс.

— Как би могъл да се успокои Негова светлост, когато херцогството ще премине в ръцете на човек като вас? — попита тя и седна, сякаш Дотри не бе казал нищо. — Самото име Вилиърс е познато с безупречен вкус за елегантното, за добър стил… нищо чудно, че херцогът е неспокоен.

В стаята за миг се възцари мълчание. После Вилиърс започна да се подсмихва — немощно, но все пак се подсмихваше. Освен това отвори очи и погледна братовчед си.

— Изглежда ужасно, нали? Много се радвам, че се съгласихте с мен, госпожице Татлок. Трябваше да го прибера, когато още бях здрав и читав.

— Не е късно — насърчи го бързо Шарлот. — Можете да го научите на всичко, което трябва да представлява един херцог. Как да се облича.

Дотри изсумтя, но не каза нищо, което означаваше, че е схванал плана й. Погледна я и вдигна вежда. Тя се намръщи за миг в опит да го накара да се включи в играта й.

Вилиърс отново махна с ръка.

— Късно е. Мисля, че никога не си е полирал ноктите. Навярно има само един чифт чорапи…

— Не е вярно — обади се Дотри. — Имам няколко.

— Несъмнено всичките са от камгарна прежда — въздъхна Вилиърс. — Ами жакета му… погледнете само жакета му, госпожице Татлок. Може и да умирам, но дори и аз забелязах, когато този жакет влезе в стаята. Единственото ми удоволствие е това, че ще успея да избягам от този жесток свят, преди мъж с такъв жакет да стане херцог.

Шарлот погледна. Дотри беше изключително широк в раменете, облечен с черен жакет, който не изпъкваше с нищо друго, освен с факта, че беше ушит от груба вълна. И с това, че беше омачкан.

— Яздих цяла нощ, след като получих съобщението — каза той.

— Разбирам какво имате предвид, Ваша светлост — каза Шарлот. — Това е позор. Позор за името ви.

Дотри присви очи.

— А какво да кажем за вас, госпожице Татлок? Все пак вие навярно сте дошли с надеждата да станете херцогиня?

Тя го погледна и примигна.

— Познавам жените от вашия тип — каза той. — Опитват се да се сдобият с титла и просто се преструват, че вършат някое и друго добро дело. Предполагам, надявали сте се Вилиърс да се съвземе.

— Не — отговори Шарлот. — Мислех да впримча наследника, тоест вас… ако преди това не ви бях видяла. Сега ще трябва да променя всичките си планове.

Вилиърс избухна в немощен смях.

— Помогни ми да седна, Дотри. Тук те хвана натясно. Никоя свястна жена не би се омъжила за теб, когато приличаш повече на работник от доковете, отколкото на херцог. И какво ще се случи тогава с клетото ми имение? Ще премине от един мъж към друг без женска намеса?

Дотри огледа спалнята и сви устни. Ръцете му си останаха скръстени на гърдите.

— Не искам да те обиждам, но къщата показва следи от женска ръка, макар че ти така и не си направи труда да се ожениш.

— В това да си позор за шивача си няма нищо мъжко — отсече Вилиърс. Сега изглеждаше напълно буден. — Дотри, ще трябва да се покориш на шивача ми. Това е предсмъртното ми желание.

Шарлот не можа да потисне широката си усмивка.

— Да не забравите бръснаря — изчурулика тя с глас, сладък като сироп. — Никоя жена няма да се омъжи за мъж с толкова рошава брада.

— Мисля, че трябва да направиш същото за госпожица Татлок — обади се бъдещият херцог с присвити очи. — Погледни й роклята! Учудвам се, че издържаш да си в една и съща стая с тази рокля. Обикновен шевиот, при това по модата отпреди две години.

— За малко да забравя — спомни си Вилиърс. — Мисля да й намеря съпруг. Госпожица Татлок има нужда от философ. Предполагам, че нямаш такива познати?

— Тази малка певица на химни е голяма късметлийка прецени Дотри и очите му се стрелнаха към простата й рокля. — Боя се, че философите рядко се отправят към морето. Предпочитаме мъже на действието, вместо такива, които само мислят за действие.

— Трябват й цветове — измърмори сънено Вилиърс. — Ярки цветове, като скъпоценни камъни.

Стори й се, че е леко порозовял. Думите се изтърколиха от устата му по начин, който й беше познат.

Тя прехапа устна и погледна към Дотри. Той се приближи и сложи ръка на челото на Вилиърс.

— Студена кърпа, ако обичаш! — провикна се към прислужника пред вратата.

Очите на Вилиърс отново се затвориха.

— Госпожице Татлок! — обърна се към нея Дотри.

Беше време да си тръгва.

— Ягоди… бродирана тафта — измърмори Вилиърс.

Докато вземаше чантичката си, Шарлот усещаше върху себе си погледа на Дотри. А после, точно в мига, в който излизаше, той се обади:

— Надявам се, че не сте се надявали наистина да станете херцогиня, госпожице Татлок?

Тя не се престори, че не го разбира. Не искаше да се обръща, защото очите й се бяха налели със сълзи, но го стори.

— Аз дори не го познавам, сър. Мисля, че каза моето име на прислужника си по чиста случайност, когато треската го измъчваше. Така че не. Но ми се искаше четенето на Библията да го опази жив.

— Тук съм съгласен — измърмори той и устните му се извиха в съжалителна гримаса.

— Той е болен от месеци — каза Шарлот. — Защо не дойдохте? Той е съвсем сам.

— Нямах представа, че не е добре. Срещал съм го само веднъж, когато бях седемгодишен. Почти не помня тази среща и категорично нямах представа, че се е бил на дуел. На неговата възраст е ужасно глупаво.

— Не е чак толкова стар!

— Рязано кадифе — обади се неочаквано херцогът. — С рози.

На бузите му бяха избили ярки червени петна.

— Прекалено е стар за дуели — заяви Дотри.

— Никога не съм ви срещала на светско събитие.

Той отново се облегна на прозореца и скръсти ръце на гърдите си.

— Значи не сте просто добра самарянка, дошла случайно от улицата, а член на така нареченото висше общество?

— Това е нещо, което човек получава още с раждането си, и вие, сър, сте изправен пред същото затруднение! — тросна се тя.

— Всъщност не съм.

— Вие сте бъдещ херцог.

— Малко вероятно, а и почти не съм мислил за това. Ако получа наследството, това ще стане само благодарение на един по-малък син отпреди две поколения, който се влюбил в дъщерята на един моряк и се отправил към морето.

— Моряк!

Разбира се! Сега всичко придобиваше смисъл. Той приличаше на човек, брулен от вятъра, а в ъгълчетата на очите му имаше бръчици, макар че не можеше да е на повече от трийсет. Син на херцог да стане моряк! Какъв ли скандал е избухнал! Шарлот не можа да сдържи усмивката си.

— Тя избягала ли е в морето с него?

Той вдигна вежди.

— Одобрение ли чувам от една благовъзпитана млада дама от висшето общество?

Шарлот отново взе чантичката си и излезе от спалнята. Той я последва, но спря на прага и се облегна на вратата.

— Никога ли не стоите изправен? — попита Шарлот.

— Обичам да знам къде е най-близката солидна опора.

— Сега не сте на борда.

— Иска ми се да бях.

— Не го оставяйте да ви превърне в херцог прекалено лесно. Трябва да се съпротивлявате докрай, чувате ли ме?

— Проклет да съм! Ама наистина звучите като майка ми! — изрече провлечено.

Ехото на тези думи стигна чак до дъното на стомаха й и Шарлот се почувства като стара мома, каквато си беше.

— Е, добре, довиждане.

— Един момент! — спря я той. — Той ще преобрази и вас.

— Трябва да го опознаете — отговори Шарлот, вече по средата на стълбището, без да се обръща. — Той ще ме забрави. Не помни нищо много добре. Сега можете вие да се грижите за него.

— Ще ме облече в рязано кадифе с рози. — В гласа на бъдещия херцог звучеше такова отвращение, че Шарлот не можа да скрие усмивката си.

— Ще ви отива — отговори тя. Не изрече истинската си мисъл: че шивачът навярно няма да има време да ушие цял костюм, преди Вилиърс да си отиде. Излезе през входната врата и си тръгна.

Когато чу, че се е появил член на семейство Вилиърс, Мей въздъхна с облекчение.

— Е, разбира се, че ще има наследник! — изчурулика тя. — И, естествено, се е появил едва пред смъртния одър.

— Струва ми се, че не е така — отговори Шарлот. — Не останах с впечатлението, че се интересува от херцогството. Мисля, че е моряк и изобщо не е подозирал колко зле е херцогът. Срещал го е само веднъж.

Зяпналата уста на Мей беше кръгла като бузите й.

— Моряк! Един моряк ще стане следващият херцог Вилиърс? Това е… това е… ужасно!

— Да — промълви Шарлот и по бузата й се търкулна сълза.

Мей я изгледа остро.

— Трябва да спреш да мислиш за Вилиърс, Лоти.

Наричаше я с детското й галено име само когато беше извънредно разстроена.

— Знам, че е трудно, но такъв е животът. Виж! Ето нещо, което ще ти помогне. — И с маниера на фокусник тя извади от джоба си едно писмо без марка. — Нали помниш как помислихме, че писмото на херцог Вилиърс е от Боумонт?

— Боумонт ми е писал? — промълви Шарлот, но най-вече озадачена.

— Не, херцогинята! Може би пак ще дава вечеря!

Шарлот отвори писмото.

— Кани ме в имението си за Коледа, на увеселение.

Мей ахна.

— Коледа в имение на херцог! Непременно трябва да отидеш! Макар че започва чак в дните преди двайсет и пети.

— Никога не е ясно дали парламентът ще се събере, до последния момент — обясни Шарлот. — Мислех, че искаш да стоя настрана от херцога.

— Увеселение в имението е различно.

— Защо?

Мей прехапа долната си устна.

— Заради това, което каза ти.

— Защото не привличам Боумонт?

— И това го доказва, не виждаш ли? Писмото е от херцогинята. Тя никога не би те поканила, ако не беше така.

— Нали ти казах — отвърна уморено Шарлот.

— Трябва да отидеш — настоя Мей, приближи се и седна до нея. — Вилиърс ще умре скоро, нали?

Шарлот печално кимна.

— Отиди! — подкани я сестра й. — Отиди!