Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (37)

Глава 36

Джема и съпругът й приближаваха края на партията си. Ако трябваше да заложи, Джема би казала, че печели безусловно. Боумонт беше изиграл първата партия в това състезание с яростно напрежение, сякаш всеки ход щеше да предопредели смяната на правителството.

Но в тази игра той не спираше да прави невнимателни ходове, а после започваше да говори за индийския проектозакон на Фокс, за търговския договор с Франция, за положението на шотландските благородници в Камарата на лордовете. Сякаш искаше да чуе мнението й. А тя нареждаше дъската за втора партия (защото двамата си бяха създали навика да играят по една странична партия, както я наричаха) и ако й се стореше, че той наистина говори глупости, му го казваше.

Джема действително бе започнала да чете „Морнинг Кроникъл“ и „Морнинг Пост“, макар че внимаваше да не го спомене пред него. Нямаше смисъл една жена да позволява на съпруга си да мисли, че е интересен — това щеше да доведе само до неприятности.

Тази вечер Джема погледна към дъската и разбра, че го е победила. Оставаха им още три дни заради правилото „по един ход на ден“, но партията беше приключила.

— Ти изобщо не изигра тази партия сериозно — каза тя, премести царицата си на E5 и взе единствения му останал топ.

Той премести една пешка в безнадежден жест на солидарност към застрашената си царица.

— Вярно е — съгласи се той. — Но не искам да си мислиш, че желанието ми да спечеля, е намаляло.

— Мисля, че това, което ти дава импулс за игра, е съперничеството — каза тя. — Миналия път съперникът ти беше Вилиърс, а не аз. Сега, когато Вилиърс не играе успоредна партия, не можеш да се насилиш да дадеш всичко от себе си.

Не каза очевидното: че ако беше преценила правилно, той всъщност няма истинско желание да победи. И тъй като самата тя бе предполагаемата награда, ако победеше в състезанието… е, това го знаеше от години, нали така?

— Всеки момент ще приемат индийския проектозакон на Фокс — каза той. — Искаш ли да отидем в провинцията? Майка ми пише, че ще остане в Шотландия.

Нямаше нужда да обяснява защо го казва: вдовстващата херцогиня се славеше надлъж и шир с проклетията си.

— Ще дадем увеселение там — отговори Джема. — Тъкмо разпратих поканите.

Той тъкмо слагаше фигурите по местата им. Ръцете му спряха за миг, после продължиха със задачата си.

— Разбира се — каза той. — Чудесна идея.

Джема се подразни, че той не реагира по-силно.

— Да поканя ли госпожица Татлок?

Въпросът натежа във въздуха. Тя нарочно го дразнеше, но защо? Защо?

— Ще ми бъде много приятно.

Ето го, значи, отговорът на въпроса й.

— Но не и сестра й. Не мога да понасям сестра й.

— Постоянно трепери и се колебае — съгласи се Елайджа.

— Попи и Флеч, разбира се.

— Но не и майка й — каза този път той. — Не мога да понасям майка й.

— Лейди Флора никак не е нерешителна — съгласи се Джема с чувство.

— Тя е направо свирепа.

Джема се засмя.

— Ще поканя онзи симпатичен доктор Лудън от Кралското дружество — продължи тя. — Така Флеч ще бъде нащрек.

След като изслуша обяснението й, Елайджа видимо се развесели.

— Джема Сватовницата — отбеляза той. — Не е за вярване.

— Не е необходимо бракът им да се разпадне. Те се обичат.

— Но ако интимният им живот наистина е толкова ужасен, колкото казваш…

Тя вдигна рамене.

— Нашият не беше кой знае колко по-добър.

Прекалено късно осъзна, че е влязла в капан.

— Нашият брак — каза Елайджа замислено.

Джема скочи от стола си.

— Време е да се обличам!

Той стана от мястото си.

— Може би… бихме могли да поканим Вилиърс?

— Вилиърс? Но той е…

— Сам. Има прислужници, но…

Това беше онзи Елайджа, в когото се влюби преди толкова години, и се беше появил по такъв неочакван начин.

— Ако поканим Вилиърс, всички клюкарки ще ликуват — отбеляза тя. — Никой няма да повярва, че той умира. Ще решат, че имам affaire с него под носа ти.

— Когато си помисля, че може да умира, почти ми се иска да имаше.

За миг Джема почувства, че не може да си поеме дъх. А после каза:

— Е, това определено ми дава представа за моето място в живота ти.

Той тъкмо буташе стола си обратно. Сега погледна към нея.

— Какво… — И осъзна какво. — Нямах предвид това.

Но на Джема й стигаха толкова сърдечни терзания за един ден.

— Така ти се пада — отсече тя. — Ще го излекувам, а после ще се пъхна в леглото му и ще докажа, че всички клюки са основателни.

В очите му се изписа нещо… Разбира се, не беше нещастие, макар че приличаше на…

— Ще трябва да се унизя дотам да надзъртам през ключалките — каза той със сериозен вид.

— И защо?

Той направи крачка към нея.

— Ти си моята херцогиня, Джема.

— Да, от много години.

Той повдигна брадичката й.

— Онази вечер ме целуна.

— Моментно отклонение! — възрази тя шепнешком.

— Целувките са като претенция за собственост, не мислиш ли?

Двамата стояха толкова близо един до друг, че Джема усещаше топлината на тялото му, и ненадейно си спомни колко е едър в сравнение с нея. Колко различно е тялото му от нейното. Той не й даде време да отвърне с остроумна забележка: просто наведе глава и я целуна така, че дъхът й секна.

— Собственост — повтори той с малко по-дълбок от обичайното глас.

И излезе от стаята.