Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (35)

Глава 34

Шарлот извади Библията си и седна, опитвайки се да прикрие факта, че притеснено се опитваше да разбере дали днес Вилиърс изглежда по-близо до смъртта, отколкото предишния път. Само при мисълта за това сърцето й подскочи, което беше глупаво. Тя почти не познаваше Вилиърс. Беше го посетила само четири пъти.

— Не съм се променил — обади се той, прочел мислите й. — Аз съм си все толкова невъзможен, упорито отказващ да приеме християнските съвети и като цяло просто проклет.

— Пак си нося Библията — отговори Шарлот със сдържан, благопристоен тон. — Сигурна съм, че ще ви донесе голямо утешение.

— Ще ми прочетете ли онези части за Давид, докато е гледал Вирсавия? Като момче те ми бяха най-любимите.

— В никакъв случай! Ще ви прочета нещо от Лука. — И Шарлот подхвана прекрасната древна история за раждането на Исус. Той я изненада, като не се оплака, докато тя започваше: — „В дните на Ирода, цар юдейски…“^[1]

По някое време личният прислужник на Вилиърс донесе чаша вода и той отпи.

— Разказът за Коледа — обади се той. Гласът му беше ироничен както винаги. — Мислите ли, че това, от което имам нужда, е да слушам истории за чудеса?

— Няма да ви навреди. Коледа наближава.

— Едно време много обичах този празник — каза той и върна чашата на прислужника, който я напълни повторно и тихо излезе от стаята. — Заради желанията, нали разбирате. Желанията.

— Вие какво си пожелавахте?

— Да летя. Винаги съм искал да летя. Но бих приел и дарбата да разбирам езика на животните. Ами вие?

— Нас никога не ни насърчаваха да си намисляме желания, не и във връзка с Коледа. Но имам много хубави спомени от празника.

— Днес изглеждате по-скована.

— Винаги съм такава. Искате ли да продължа да чета, Ваша светлост?

— Не ми викайте „Ваша светлост“, ако обичате.

— „А Младенецът растеше и крепнеше духом — продължи да чете Шарлот, — като се изпълняше с мъдрост; и благодат Божия беше върху Него.“^[2]

Но не мислеше за думите, които четеше; мислеше си за кожата на Вилиърс, така силно обтегната над скулите. Той умираше — Шарлот го усещаше с цялото си същество. Защо тогава се държеше така превзето с него, когато виждаше, че това го прави нещастен?

Тя отново остави книгата. След малко той затвори очи — миглите му наистина бяха удивително дълги — и каза:

— Продължавайте.

— Струва ми се, че ви стига толкова.

— Искам да разбера как завършва историята — настоя той и избухна в смях при вида на изражението й.

— Трябва да си допиете водата.

Той взе чашата и тя се помъчи да измисли какво да каже. Нещо, което да върне онази искра в очите му.

— Защо сте искали да летите? — попита тя.

— Кой не би искал? Да имаш крила на гърба си и цялото небе да е твое… да се носиш с вятъра като ястребите и да кацаш на някое дърво да побъбриш с приятелите си. Абсолютно съм убеден, че разговорите, които се провеждат по клоните на дърветата, са много по-интересни от тези в лондонските къщи.

— Колко хубаво!

— Все трябва да сте си пожелавали нещо — поде Вилиърс на свой ред. — Няма англичанин, който да не си е пожелавал да намери бобчето в тортата си и да стане Цар на бобчето или ужасната му по-малка сестра да загуби на горянка^[3], а може би дори да си опърли пръста на някоя стафида.

Мина й мисълта да изрече някакъв детински отговор, но все пак му каза истината:

— Никога не съм си пожелавала нищо особено, преди да стана на шестнайсет.

Той вдигна към нея натежалите си очи.

— Тогава сте се влюбили?

— Не. Просто исках някой да се влюби в мен. Бях сигурна, че ще успея да нагодя чувствата си към всеки, който прояви интерес.

— Горката Шарлот — измърмори той. Сега в гласа му нямаше такова отегчение. Оказа се права: той имаше нужда да помисли за някого другиго, освен за себе си. — Никой ли не се влюби във вас?

— Веднъж си помислих, че един се е влюбил. Лорд Барнаби Рийв.

— Рийв е бил онзи Барнаби, заради когото дойдохте при мен? Не знаех малкото му име.

— Веднъж танцувахме цяла нощ — потвърди Шарлот. — Помислих си… но той напусна Лондон само след няколко дни и полудя, или поне така казват.

— Колкото и да ми е неприятно да развалям сладките ви спомени от първата любов, според мен е по-добре човек да не се жени, отколкото да се окаже впримчен в брак с някой луд. Много хора биха се съгласили.

Ръцете му лежаха странно отпуснати върху завивката. Видът им я накара да заговори припряно:

— Несъмнено сте прав. След известно време спрях да искам някой да се влюби в мен и просто започнах да желая някой да е достатъчно сляп, че да ме сбърка с някоя, в която може да се влюби.

Той се усмихна едва-едва.

— Вие нямате особено успокоително въздействие. Особено когато избухвате и започвате да ми ръмжите. Предполагам, че точно това се харесва на Елайджа.

— Елайджа?

— Херцог Боумонт. Предполагам, че мога аз да се оженя за вас.

Шарлот го изгледа с ужас.

— Вие… — започна тя, но млъкна. Той умираше, но как би могла да му го каже?

— Умирам, умирам, умирам и това постоянно спъва светския ми живот — подметна нехайно той. — Да си полумъртъв е същото като да си слабоумен, като Рийв. Нито едното, нито другото помагат на човек да влезе в компанията на по-високопоставени от него, нито пък го правят подходящ съпруг.

Шарлот се съвзе.

— Всъщност вие не искате да се ожените за мен — каза тя. — Освен това сте прекалено високопоставен за такъв брак. Не бих дръзнала да пожелая подобно нещо.

— Мислех, че жените обичат да се омъжват за по-високопоставени от тях мъже. Отразява се чудесно на потомството им.

— Както вече изтъкнахте, аз нямам потомство — отбеляза Шарлот. — Защо да се тревожа за бъдещите му титли при тези обстоятелства?

— Предполагам, че ще останете шокирана, но миналата нощ си мислех, че е трябвало да си направя труда да създам няколко деца, а после си спомних, че вече съм го направил.

— Така ли?

— Незаконородени — осветли я той. — Така става понякога.

— Не и с мен — отвърна остро тя.

— Като цяло жените успяват по-добре да следят какво правят децата им.

Треската отново се връщаше, затова Шарлот каза:

— Мисля, че трябва да се върнем към Библията, макар че навярно вече е късно за душата ви.

— Как мислите, дали ще изкупя греховете си, ако ви намеря съпруг?

— По-добре се погрижете за клетите си деца — отвърна тя и продължи, усещайки нотката на интерес и ужас в гласа си: — Колко са?

— Не стигат за цял хор — отговори той, — но са прекалено много за солови изпълнения. Между другото, вие можете ли да пеете?

— Не.

— Познавам едно много мило момче, което има нужда от съпруга, но обича песните.

— Не ме бива особено в тези неща — призна Шарлот.

— Какво ще кажете за конете?

— Те съществуват.

— Значи не сте им голям любител. Но вие обичате да говорите. И двамата го знаем. И имате добри идеи за речите на Боумонт… какво ще кажете за някой обещаващ млад политик? Такива има много.

— Те искат жена с голяма зестра — напомни му безстрастно Шарлот.

— Вие можете да получите голяма зестра.

— По една случайност не я получих.

— Аз мога да ви я дам — уточни Вилиърс, разтвори очите си много широко и я погледна. Очите му бяха наситено черни.

— Защо?

— Защото ви харесвам. А човек, който умира, си има своите слабости, своите глупости…

— Благодаря ви — отговори Шарлот, но добави малко тъжно: — Би било грозно да си купя съпруг, не мислите ли? Дори ако един херцог ми даде зестра.

— О, няма нужда да разбира откъде е зестрата. Една по-хубава рокля и малко руж на бузите от време на време. А косата ви! — погледна я той по-внимателно. — Изглежда по-зле, отколкото си я спомням.

Тя не му каза, че тази сутрин сама си направи прическата с треперещи пръсти, уплашена, че той е мъртъв или почти мъртъв, а после излезе тичешком от къщата, макар че Мей крещеше зад гърба й.

— Пак ще съм си аз.

— Не и след като ви преобразя. Но не мисля, че някой политик ще е подходящ за вас. Прекалено са сурови, твърде алчни. Имате право: възможно е въпросният политик да се ожени за вас, воден от мисълта за пари и политическо влияние. Всички те имат тези противни наклонности. Мисля, че ви трябва някой интелектуалец.

— Някой какво?

— Философ. Рийв беше мислител. Помня как говореше с безумна страст по разни теми. С него никога не беше скучно.

— Наистина не беше — съгласи се Шарлот.

— Почти Коледа е.

— Утре е Никулден.

— Господи! — прошепна той. — Струва ми се, че дуелът беше вчера, а всъщност… не, не може да са минали месеци.

— Минаха.

— Значи наистина няма да оцелея, нали?

— Прекалено сте неприятен, за да умрете! — отвърна остро тя. — Ако не внимавате, ще се омъжа за вас, докато сте във властта на треската, а после ще ви взема всичките пари.

Меланхолията като че ли го напусна и той се засмя, макар че това го накара да изхрипти.

— Какво, по дяволите, ще направите с парите? Нови дрехи ли ще си купите?

— Ще ги дам на децата ви — отговори тя.

— На тях не им липсват пари. Нямат баща, но пари имат. Написах завещанието си. Не съм никакъв баща и ще им е по-добре без мен.

— Дрън-дрън! Вие сте баща. Просто сте лош баща.

— Ще трябва да ви намеря глух съпруг — отсече той и присви очи. — Но настоявам да не спирате да ме посещавате дотогава.

— Защо да рискувам репутацията си заради едната вяра в сватовническите ви умения, които и бездруго не звучат много убедително?

— Има нещо за мен, което не знаете. Когато се захвана с нещо, никога не се провалям. Ще ви намеря идеалния мъж. Бих искал да видя как ще му откажете.

— Ако го приема, ще трябва и вие на свой ред да направите нещо за мен.

— Какво? Ще ви помогна да изпълните най-горещото желание на сърцето си и в замяна ще ви дължа услуга?

— Аз ще ви опазя жив достатъчно дълго, за да изпълните въпросното желание — изтъкна тя. — В противен случай вероятно ще се стоварите в гроба само защото вашият лекар ви заповядва. Не мисля, че някой в Лондон осъзнава колко сте слабоволев.

— Колко сте свадлива само! Е, добре, каква е вашата услуга?

— Ако ми намерите съпруг — такъв, какъвто харесвам, — аз ще стана съпруга, а вие ще станете баща.

— Аз съм баща също толкова, колкото беше и моят. Всъщност по-добър, защото никога не им крещя.

— Можеше и да им крещите, ако знаехте имената им.

— Вие сте по-лоша от свадлива — отбеляза той. — Ще ми е необходимо чудо, за да ви омъжа успешно.

— Освен това ще трябва да седнете — тросна му се тя на свой ред. — Как очаквате да ми намерите съпруг, ако не спирате да се излежавате?

Той я изгледа втренчено.

— Нямам избор, когато ме връхлети треската.

— Да, но аз не мога да съсипя репутацията си, като продължа да идвам във вашата къща. Кой свестен мъж ще поиска да се ожени за жена, с която се е запознал във ваше присъствие… в спалнята ви?

— Права сте — измърмори той. — Предполагам, казвате, че трябва да стана.

— Ами… — поколеба се тя.

— Винаги съм смятал, че генералите трябва да са жени.

Той сякаш се унесе и тя прибра Библията в чантичката си с джувки с намерението да излезе безшумно. Той обаче отвори очи и каза:

— Коледно събиране в някоя къща, ето от какво имаме нужда.

— Заспивайте — отговори тя. — Пак изглеждате ужасно слаб.

— Ако ни поканят на коледно събиране, можете да ми прочетете целия Вехт завет, без никой да заподозре, че помежду ни е имало такъв неприличен контакт. Утре ще се заема да го уредя — обеща той и очите му отново се затвориха. — Знаете ли, уморен съм. Но не както от треската. Може би вие сте чудото, госпожице Шарлот Както-там-се-казвахте.

— Хмм — измърмори тя, просто за да му даде някакъв повод за размисъл.

Финчли се въртеше в преддверието и тя му се усмихна.

— Мисля, че сега сънят му е укрепителен — прошепна тя. — Не изглежда повален от треската.

— Слава на Всевишния — промълви Финчли с вид на човек, готов да заплаче. — Каретата ви очаква, госпожице Шарлот.