Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (26)

Глава 25

На Шарлот спалнята на херцог Вилиърс й заприлича на задната част на някой водопад: мрачна и сребриста, само с няколко свещи, разпръснати наоколо. В средата на стаята имаше огромно легло с балдахин от сива коприна, украсена с избродиран синчец.

Вилиърс лежеше на възглавниците. Лицето му беше много бледо и с изострени черти. Скулите му открай време бяха рязко очертани; веднъж Мей се произнесе, че бил обезпокоително красив, и на Шарлот този коментар й се стори справедлив. Но сега кожата му изглеждаше прозрачна. Той й махна за поздрав и Шарлот видя, че ръката му е болезнено слаба, с изпъкнали кокалчета. Изпита прилив на жалост.

— Моля ви, направете ми честта да седнете — покани я той. — Благодаря, че ме посетихте.

Прислужникът се втурна със стол и тя седна.

Вилиърс не каза нищо повече, само я гледаше. Шарлот ненадейно си даде ясна сметка за всички подробности от външния си вид — разрошената от вятъра кестенява коса, зачервените бузи, скучния волан в долната част на превзетата рокля. В стаята ухаеше на мента и на вода с лимон.

— Какво мога да направя за вас, Ваша светлост? — попита Шарлот, опитвайки се да запази гласа си тих и спокоен, както подобаваше, когато човек стоеше пред нечий смъртен одър.

— Предполагам, че нищо — отговори той.

Странно, но изобщо не звучеше като умиращ. Звучеше леко развеселен и мъничко уморен. Шарлот се осмели отново да го погледне.

Той бе затворил очи. Странно, но когато беше болен, изглеждаше още по-красив. Кожата му беше толкова бяла, че миглите му изглеждаха невероятно дълги и тъмни на фона на бузите.

— Все трябва да има нещо, което мога да направя. Нали ми написахте писмо — каза най-накрая Шарлот.

— Така ли съм направил?

В гласа му се долавяше лека изненада, която я подразни, и тя понечи да стане.

— Моля ви да ми простите. Сигурно съм получила писмото по погрешка.

— Моля ви — каза той. — Моля ви, останете. Сигурен съм, че ви писах. Сега си спомням.

Тя се отпусна обратно на мястото си и се запита какво ли трябва да каже човек на един умиращ.

— За какво си мислите? — попита той.

— Ами, ако наистина сте ми писали, се чудя защо ми казахте, че Бенджамин ви липсва, и дали сте имали предвид Барнаби.

— Барнаби ли? — попита той. — Не познавам никакъв Барнаби. Имах предвид Бенджамин, херцог Бероу. Всъщност мислех, че изпращам бележка на вдовицата му, но писмото някак се е объркало. Следобед треската ми се връща и умът ми ужасно се обърква. Тук става въпрос за прекалено много хора с „Б“: Барнаби, Бенджамин и Бероу. Да не говорим за Боумонт. С вас се запознахме на вечерята у херцогиня Боумонт, нали така?

— Да. И ще се радвам да се свържа с херцогинята от ваше име, Ваша светлост — увери го Шарлот. — Мога да й пиша веднага. Да помоля ли прислужника ви за хартия?

— Вие сте младата жена, с която Боумонт е започнал да флиртува — каза ненадейно Вилиърс. — Лорд Тръш ми писа и каза, че сте преработили една от речите на Боумонт пред парламента и според него сте я подобрили.

Шарлот почувства как по шията й пропълзява руменина.

— Не съм я преработвала — промълви тя. — Просто дадох на Негова светлост идея как да я структурира.

— Няма нужда да продължавате с тези „Ваша светлост“ и „Негова светлост“ — осведоми я Вилиърс. — Прислужникът ми не ви ли каза, че умирам?

Шарлот зяпна от изумление.

— И вие приличате на умираща риба — установи той. — Учудвам се как това, че лежа на смъртно легло, не ме е направило по-великодушен. Не изпитвам ни най-малко желание да се оставя на благосклонността на висшите сили и да се посветя на добри дела, нали разбирате. Ни най-малко. От седмици лекарите все ми казват, че умирам, а не съм чул дори една-единствена нота от ангелския хор в главата си.

— Изглежда, гласувате голямо доверие на мнението на лекарите — отбеляза Шарлот.

Той се усмихна едва-едва.

— Ако реша да оцелея, лекарят ми много ще се обиди. Определено имам впечатлението, че според него човек трябва да действа само съобразно съветите на медицината.

— Смея ли да предположа, че сте още жив само от желание да обидите лекаря си?

— Чудесна догадка! Ако не бях толкова уморен, щях да я приема сериозно. Не съм свикнал с посетители, нали разбирате. Вие сте първият човек, когото виждам от месеци насам, като се изключи личният ми прислужник.

— А семейството ви? — осмели се да попита тя.

— Нямам семейство. Предполагам, че ще е още по-уморително да умираш, ако си заобиколен от ридаещи хора. Вие, от друга страна, проявявате липса на чувства, което за мен е като свеж полъх.

— Уверявам ви, че ако ви познавах малко по-добре, щях да се заливам в сълзи — усмихна се Шарлот. Беше й трудно да не хареса флегматичния му подход към цялата ситуация.

— Значи трябва да останем непознати. Моля ви, кажете ми нещо интересно.

— В качеството си на непозната ли?

— Да. Най-добрите непознати са тези, които ти разказват интимни истини за себе си, защото никога повече няма да ги срещнеш.

— Не мисля, че някога съм срещала такъв тип непознат — каза Шарлот.

— Да, защото сте жена, затова никога не ви оставят сама. Аз прекарах много години на континента. Удивително е какви неща са готови да ти разкажат непознати хора, ако, например, попаднете заедно в капана на пясъчна буря.

— Попадали сте в пясъчна буря?

— Не, но ако бях, щях да издрънкам всичките си най-интимни тайни, уверявам ви.

— Аз нямам интимни тайни — промълви малко тъжно Шарлот. — Ще ми се да имах, дори и само за да направя разговора по-интересен.

— Е, нали флиртувате с Боумонт. Влюбена ли сте в него?

Шарлот не мислеше, че погледът му е осъдителен. Само уморен и любопитен.

— Мъничко — призна тя. — Но всъщност се чувствам така само защото не познавам никой друг, в когото да се влюбя. Той ме слуша.

— Той е политик. Щом ви слуша, значи сте му полезна.

— Знам това. Но предпочитам да съм полезна на него, отколкото да не съм полезна на никого.

— А на мен ми допада, че не съм полезен на никого. Разбира се, това води до тревожно празни спални. Предполагам, че ако се бях постарал да съм полезен на някоя жена, сега в тази стая щеше да има цял рояк деца.

Шарлот се огледа. Стаята беше изключително елегантна и абсолютно мъжка. Единственият аксесоар беше четка за коса с дръжка, боядисана в същия цвят като стените.

— Съгласен съм с вашето тактично мълчание — обади се дълбокият глас на херцога от леглото. Очите му отново бяха затворени. — Трудно е да си представя деца около мен. Ами вие? Искате ли деца?

— Аз още не съм мъртва! — възкликна тя.

— Е, ако говорим от гледна точка на обществото, мисля, че на практика сте — поправи я Вилиърс. — Вие сте на колко, двайсет и шест години?

— Да — прошепна тя.

— Двайсет и шест, и при това замесена в публичен флирт с женен мъж… освен ако не предпочитате да родите незаконен син от херцог…

— Предполагам, че не се опитвате да ми предложите услугите си! — тросна се Шарлот, засегната от спокойната му практична преценка.

— Уви, свещта ми догаря. Дори и вашият чар не би могъл да я запали, не и в този момент.

— Няма нужда от грубост. Само защото умирате, това не означава, че трябва да се забавлявате за моя сметка.

Очите му се разтвориха много широко.

— Всъщност не исках да го правя.

— Напротив. Напълно съм наясно, че носът ми е прекалено дълъг, а лицето не блести с нищо. А облеклото ми е съвсем прилично, но не и по последна мода. Изглеждам точно такава, каквато съм: стара мома с никаква зестра, която никога няма да има деца. — И тя избухна в плач.

— О, по дяволите! — долетя откъм леглото.