Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (22)

Глава 21

Все още 1 септември

Херцог Вилиърс отвори елегантния релефен лист хартия, прегледа го бегло и го остави да падне от ръката му. Беше така ужасно уморен, че не можеше да се насили да се развълнува, че един от приятелите му, му е изпратил цяла страница с клюки. Изглежда, херцог Боумонт се бе заел да флиртува с госпожица Шарлот Татлок. На всички светски събития ги виждали да си говорят.

Елайджа сигурно бил полудял! Как можело да флиртува със стара мома като Шарлот Татлок, когато можел да говори с Джема. Макар че сега, като се замислел, му се струвало, че Елайджа май говорил с госпожица Татлок почти постоянно по време на последния обяд, даден от Джема.

Вилиърс дори нямаше сили да прочете останалата част от писмото, което го подразни неимоверно много.

Шахматната му дъска беше до леглото, но той не можеше да се съсредоточи върху някоя интересна шахматна задача, макар че Финчли бе наредил дъската по подобие на една игра от „Шахматни анализи“ от Филидор, точно както го бе помолил той.

Погледът му продължаваше да се плъзга из стаята — празната му скучна стая. Преди две години я претапицира в бледосиво — цвета на небето над океана рано сутрин, в един от онези дни, в които есента се превръща в зима. Цветът все още му харесваше. Но стаята беше празна… празна… ужасно празна.

Вилиърс дори успя да намери сили да съжали, че годеницата му го изостави заради брата на Джема, макар че по време на случката ни най-малко не се трогна.

— Мога ли да ви донеса ечемичена супа, Ваша светлост? — попита Финчли, застанал на прага като някакъв призрак на смъртта.

— Не — отговори Вилиърс и повтори: — Не, благодаря, Финчли.

— Днес сутринта дойдоха много посетители — оповести с известна гордост личният му прислужник. Взе поднос от един лакей и го показа на Вилиърс така, сякаш му показваше бебе. Както и очакваше, Вилиърс видя малка купчинка картички, украсени с релефните гербове на представители на аристокрацията, познати, приятели и обикновени любопитковци.

— Не, благодаря — каза Вилиърс. Сред купищата картон нямаше нито едно име на човек, когото би искал да види. Истината бе, че беше потиснат. Искаше да види Бенджамин. Бенджамин щеше да влети в стаята като полъх студен вятър и Вилиърс щеше да се види принуден да му каже нещо остро и да си помисли за тромави кутрета и тем подобни.

Чувстваше се много странно сега, след като се озова на крачка от смъртта. А после си спомни, че приятелят му Бенджамин е вече мъртъв.

— Предполагам — каза той точно когато Финчли се канеше да излезе, — че херцогиня Боумонт не е идвала? Нито херцогиня Бероу? — Това беше вдовицата на Бенджамин.

Финчли се поклони.

— Сред посетителите ви нямаше никакви дами, Ваша светлост — каза търпеливо той, сякаш Вилиърс бе забравил всичко, което знаеше за етикета. Разбира се, че не бяха идвали никакви дами. Защо, за бога, би го посетила вдовицата на Бенджамин? Тя несъмнено го обвиняваше за самоубийството на съпруга си.

Мислеше си, че Джема може би ще дойде. Все пак беше казала, че са приятели. Вероятно не чак толкова добри. Беше му трудно да си спомни… умът му беше ужасно размътен.

— Херцогиня Боумонт не е идвала, нали? — попита той, просто за да е сигурен.

На лицето на Финчли се изписа странно изражение, но той поклати глава.

— Не, Ваша светлост.

— Произнасял съм името й, когато съм бълнувал, нали? — предположи Вилиърс. — Предполагам, че съм говорил какво ли не, Финчли. Имам такива странни спомени. Адвокатът ми идвал ли е?

— Да, Ваша светлост — отговори Финчли. — Не си ли спомняте, че написахте завещанието си?

— Разбира се, че помня — излъга най-нахално Вилиърс, но после се смили над клетия прислужник. — Свободен си.

Финчли изчезна, а Вилиърс се загледа в пръстите си на слънчевата светлина. Бяха отслабнали — всъщност бяха станали почти прозрачни. Естествено, че Джема не беше дошла. Не можеше да го посети. Това би било все едно да обяви пред цял Лондон, че двамата поддържат affaire… и най-лошото беше, че не поддържаха. Всъщност, доколкото си спомняше, той прояви глупостта да отхвърли нещо, което можеше да се изтълкува като покана.

— Глупак, глупак! — измърмори под нос. И после, като си помисли за Бенджамин: — Глупак!

Треската се връщаше и главата му се замайваше. Сутрин треската утихваше, но Вилиърс усети завръщането й сега, след края на обяда, как приижда като тъмен кадифен прилив, който щеше да го погълне.

И за пръв път си помисли: „Може да умра. Наистина може да умра.“ И то по най-глупав начин — след дуел за годеница, за която не даваше и пет пари! Живот, захвърлен с лека ръка заради една нехайна дума, заради едно изсъскване на стомана.

Той, разбира се, нямаше какво толкова да захвърли, с изключение на кълбо от съжаления и неколцина загубени приятели. Бенджамин… мъртъв. Елайджа — женен за Джема. Само като си помислеше какъв е животът му, го заболяваше главата.

Но имаше едно нещо…

Нещо, което трябваше да направи.

Зрението му вече се размътваше.

— Финчли! — провикна се той и почувства как гласът му секна.

Личният му прислужник се отзова веднага.

— Пак имам треска — каза Вилиърс, за да попречи на търпеливата ръка да докосне челото му. — Искам малко вода, ако обичаш, и трябва да напиша една бележка. Бързо, преди да ме е обзела пак.

Когато Финчли донесе лист хартия, треската се беше завърнала и Вилиърс не можеше да си спомни какво искаше да напише.

— Онази жена — едва успя да изрече той. — Адресирай го до нея.

Финчли седна до леглото.

— Каква жена?

Вилиърс видя как слабата фигура на прислужника му се удължава, как й поникват рога, как се полюшва срещу стената. Затвори очи.

— Бяхме приятели, разбира се. Как се казваше тя? Шарлот, струва ми се. Може би Шарлот. „От Негова светлост херцог Вилиърс. Поздрави.“

Забрави какво искаше да каже и че изобщо иска да каже нещо, и се отпусна във вира с топла вода, който по някаква необяснима причина го очакваше, когато затвори очи. Носеше се по повърхността — всъщност летеше, — когато настойчивият глас на Финчли долетя през водата неясно, треперливо.

— Ваша светлост. Можете ли да ми кажете фамилията на тази жена?

— Коя?

— Шарлот — отговори Финчли. — Жена на име Шарлот. Вие й пишете послание, Ваша светлост.

— Така ли? Шарлот? Шарлот Татлок ли имаш предвид? — попита Вилиърс. Знаеше колко раздразнено звучи гласът му. — Много особена млада жена, стара мома.

Изричането на всички тези думи го умори. Послание ли? Какво, по дяволите, беше послание?

— Не, не. Исках да кажа, че… кажи й… кажи й…

Вирът отново се простря в краката му, гостоприемен, топъл. Може би там имаше русалки, русалки с блестящи очи, които ще го накарат да се почувства обичан. Обгрижван. Може би… Името на вдовицата на Бенджамин не можеше да е Татлок. Защото фамилията на Бенджамин… каква беше фамилията на Бенджамин?

— Кажи й да дойде да ме види — каза той. — Кажи й… кажи й, че Бенджамин ми липсва.

Чуваше как дращи перото на Финчли и от този звук го заболя главата.

— Сега си тръгвай — подкани го той. — Изпрати го по куриер.

Когато вратата се затвори, той затвори очи и се отпусна във вира, но не намери там никакви русалки с блестящи очи и изящни зелени опашки. Само трепкащи сенки и горещина. Беше толкова горещо, та си помисли, че вирът сигурно се топли от вулкани.

Нещата продължиха така до поредното пукване на зората.