Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (11)

Глава 10

24 април, два дни по-късно

Херцог Вилиърс лежеше в леглото. Раната на рамото му пареше и студените компреси не облекчаваха болката.

— От брендито става само още по-лошо, пусто да остане! — процеди той през зъби.

Беше унизително да разбере до каква степен не харесва болката. В момента например се преструваше, че лежи само по заповед на хирурга, но не беше сигурен, че ще успее да стане. Навярно заради кръвозагубата.

— Брендито предотвратява инфекцията, Ваша светлост — увери го личният му прислужник, сякаш си имаше работа с глупаво дете.

— Не казвам, че не трябва да се прави — казвам просто, че засилва… неприятното усещане.

Мъжете не изпитваха болка. А и това усещане изобщо не приличаше на болка. Беше нещо много по-силно, като нажежен до червено ръжен, забучен в корема.

— Още ечемична отвара, Ваша светлост? — предложи Финчли.

Вилиърс присви очи и проследи с поглед личния си прислужник, който прекоси стаята с величествена походка. Финчли беше от онези прислужници, които приличаха на херцози повече от самия Вилиърс. Той го знаеше и Финчли го знаеше. Вилиърс притежаваше впечатляващо присъствие, високомерие и изтъкнато родословие; Финчли притежаваше впечатляващо присъствие, високомерие, достолепна походка, слабост към перуките и високите токове… но уви, липсваше му родословието.

Финчли се обърна и Вилиърс осъзна, че е забравил да му отговори. Странно, но установи, че изражението на Финчли прилича досущ на изражението на старата му бавачка. Всъщност за миг Вилиърс видя широката й неодобрителна физиономия, наложена върху дългата физиономия на Финчли. С интерес проследи как носът на Финчли и носът на бавачката потръпват и сякаш се събраха.

— Ваша светлост?

— Финчли, имаш ли роднини в Съмърсет? — попита Вилиърс, отново присви очи и се помъчи да сведе носовете до един брой. Сигурен беше, че за лице като това на Финчли е необходим само един нос.

— Абсолютно никакви, Ваша светлост. Защо питате?

— Имаш много общи неща със старата ми бавачка — измърмори Вилиърс. Не искаше да признае, че в момента Финчли и бавачката имат общ нос.

Мисълта да има нещо общо с бавачка не допадна на Финчли. Гърбът му се изпъна още повече, а брадичката му се вирна още по-високо. Накратко, заприлича още повече на херцог, като се изключеше фактът, че все още имаше два носа.

— Бях забравил за онази брадавица на носа й — промълви Вилиърс почти замечтано. — Но знаеш ли, пак я обичах. Може би затова така и не се ожених… мислиш ли, че може да е било, защото не намерих жена с брадавица на носа, Финчли? Смяташ ли, че това е причината? Ако ти, Финчли, беше жена с брадавица на носа, смяташ ли, че щях да се оженя за теб?

За миг Финчли остана с отворена уста.

— Ваша светлост, ще повикам хирурга.

— На твое място щях да го отстраня този нос — продължи Вилиърс, като го изгледа с присвити очи. — Все пак преди имаше хубав нос. Всъщност херцогски.

— Да, Ваша светлост. Извинете, Ваша светлост. — И Финчли тръгна към вратата.

— Още не — каза Вилиърс. — Бих искал да ми донесеш огледало, Финчли.

— Ваша светлост?

— Огледало! Донеси ми онова огледалце. Трябва да видя колко носове имам.

Това сякаш накара Финчли да се разбърза. Той пъхна в ръката му едно огледалце и излезе от стаята. Тичаше така, сякаш го гонеха адски прилепи. Всъщност Финчли приличаше на водоливник, а не на прилеп. Заради двата носа.

За миг Вилиърс почти се уплаши да погледне в огледалото. И на него ли му беше пораснал втори нос?

Но не. Ето го там… с големия нос и всичко останало. Само един нос. Пак не приличаше на херцог. Херцозите имаха светла кожа и удължени деликатни лица, като превъзходна порода ловни хрътки. Или бяха изключително красиви, като стария му приятел Елайджа. Но през последните години Вилиърс се бе научил да не мисли за Елайджа, известен и като херцог Боумонт, затова и сега веднага спря.

За разлика от него, Вилиърс приличаше на работник от доковете. Косата му беше гарвановочерна, с изключение на белите кичури. Навярно сега щеше да побелее цялата. Рамото като че ли вече не пареше толкова много. Всъщност изпитваше усещането, че се рее във въздуха — приятна промяна.

Поне веждите му още бяха черни. Една жена веднъж му каза, че имал очи на змия. Вилиърс затвори едното и установи, че почти може да види какво е имала предвид. Отвореното му око беше черно като нощта. Всъщност изглеждаше особено.

Може и да имаше само един нос, но пак беше адски грозен.

Вратата се отвори със замах и онзи безнадежден глупак, хирургът Бандърспит, влетя в спалнята, следван от Финчли. Прислужникът се бе разделил с втория си нос и изглеждаше съвсем нормален. От друга страна, от тила на Бандърспит растяха червени пера. Колко необикновено!

— Ваша светлост — каза хирургът, приближи се до леглото и заопипва челото на Вилиърс по начин, който му се стори отблъскващ, — имате треска. Трябва да ви пуснем кръв.

— Закъсняхте! — засмя се Вилиърс. — Това вече го свърши друг. Нали се бих в дуел! И загубих. Пусто да остане! — Той седна в леглото. — Трябва да стигна до Боумонт Хаус. Време е за следващия ход!

Само след няколко секунди вече се бореше с Финчли и Бандърспит, които не му даваха да стане от леглото.

— По дяволите, какво си въобразявате? — изрева той. — Махнете си ръцете!

— Ваша светлост? — попита Финчли с треперещ глас, който по нищо не приличаше на обичайното му провлечено херцогско произношение. — Дойдохте ли на себе си?

— Аз винаги съм на себе си! — отвърна незабавно Вилиърс. — Може и да не е приятно, но нямам друг избор.

Бандърспит избърса челото си.

— Трябва да го направим веднага — обърна се той към Финчли.

— Какво да направите?

— Да ви пуснем кръв, Ваша светлост — отговори Бандърспит.

— Как ли не! — сряза го Вилиърс, който ненадейно си спомни, че има да играе шах с херцогинята. — Трябва да направя хода си! Трябва да направя хода си!

Понечи да стане, но Финчли буквално се хвърли върху здравата половина от тялото му.

— Виж ти! — отбеляза студено Вилиърс. — Аз винаги съм бил сдържан в проявите си на привързаност към теб, Финчли. Бъди така добър да се придържаш към същите граници. Не желая да споделям леглото си с теб.

— За какви ходове говори? — обърна се Бандърспит към Финчли.

— Не може да не знаете, че Негова светлост участва в състезание по шах с херцогиня Боумонт? — попита Финчли.

— Наистина участвам — обади се Вилиърс. — И пусто да остане, тя спечели първата партия!

Личният прислужник не му обърна внимание.

— Негова светлост много иска да продължи сегашната партия.

— Един ход на ден — поясни Вилиърс. — Ако стигнем до трета партия, ще я играем в леглото и със завързани очи. Нали разбирате, че на всяка цена трябва да спечеля тази втората? — ухили се той на масивния лекар. — Дори и само за да завържа очите на херцогинята.

Бандърспит изглеждаше ужасен.

— Херцогиня Боумонт? За съпругата на херцог Боумонт ли говорите?

— Не за вдовстващата херцогиня — обади се Вилиърс. Започваше да изпитва неприятното усещане, че му се вие свят. — С нея никога няма да легна. И шах няма да играя. Макар че тези две неща не са чак толкова различни.

— Разбирам — измърмори Бандърспит и затвори зейналата си уста. — Не ми е работа да коментирам доколко морални или неморални са игрите ви, Ваша светлост. Но не мога да не отбележа, че херцог Боумонт е високо уважаван в парламента и работи ден и нощ, за да внесе промяна в правителството — да даде на Англия уважавано и неподкупно правителство!

Вилиърс го погледна и примигна.

— Тези червени пера, които стърчат отзад на перуката ви, много ми харесват — каза той. — Виждал съм жени да си слагат такива, но не и мъж.

Бандърспит докосна за миг перуката си и после стана.

— Доведете помощника ми! — нареди остро той на Финчли. — Трябва да започнем веднага.