Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (52)

Глава 51

Лицето на Флеч все още беше леко поруменяло и Попи си помисли, че изглежда малко нетърпелив. Тя се чувстваше блажено щастлива и не можеше да спре да се усмихва, докато той определено беше раздразнен.

— Сега не искаш ли да се качим горе? — попита той. — Щом е твой ред?

— О, не — усмихна му се тя. — Това, което искам…

Тя млъкна, облиза устните си и после издаде напред долната си устна, защото искаше да види в очите му онзи пламък. Така би постъпила една французойка.

— Искам да изляза навън — реши тя.

Радостта изчезна от лицето му.

— Навън ли?

Тя кимна.

— Винаги можем да отидем в леглото по-късно, Флеч.

— Мислиш ли, че би могла да ме наричаш с истинското ми име?

— Фле… как е истинското ти име?

— Нима не знаеш името на собствения си съпруг?

За миг тя се замисли по въпроса, но си забрани да се чувства виновна.

— Майка ми беше скандализирана дори от факта, че се обръщам към теб с „Флеч“, а не с „Флечър“. Ако бях започнала да те наричам на малко име, щеше да припадне.

— Мразя майка ти — каза той с равен глас.

— Майка ми каза, че не бива да се връщам, преди да си си намерил любовница — каза Попи. — За да не съм принудена да съм постоянно на твоите услуги.

Той я сграбчи толкова бързо, че тя дори не видя движението му.

— Забрави за тези глупости. Не искам да ги чувам. Те нямат нищо общо с нас. Освен това ти имаш нужда от мен.

Тя се усмихна срещу устните му.

— Защо?

— За да съм на твоите услуги. И…

Следващите си думи изрече в косата й и отначало Попи не разбра, но после сърцето й подскочи.

Трябваше обаче да каже нещо.

— Не мога да се държа като французойка постоянно, Флеч. Боя се… боя се, че ще загубиш интерес.

Той сведе поглед към нея. Очите му пламтяха.

— Никога.

Устните й трепереха, но тя все още искаше да каже всичко. Защото вероятно в крайна сметка можеха да си останат приятели, а ако нямаше поне това, сърцето й щеше да е разбито сърце. Точно това беше най-ужасното — нещо, което осъзна едва когато зърна отражението си в стъклото. Изглеждаше като — беше — влюбена жена. Обичаше с онази любов, която човек никога не може да преодолее, като болест, която те напуска едва със смъртта.

— Но просто искам да кажа, че ако се случи, ако можем да останем приятели, Флеч, аз мога…

— Не „Флеч“!

Тя примигна.

— Тогава как се казваш?

— Джон.

— Какво?

Името беше толкова просто, солидно, достопочтено. Никак не подхождаше на нейния екзотично елегантен съпруг.

— Но никога не се обръщай така към мен пред хората.

Тя вдигна поглед към него. Докато стискаше косата му зад завесата, я беше разрошила. Жакетът му падаше на идеални гънки без шев. Шалчето му по някакъв начин успяваше да накара омачканото да изглежда елегантно. Изглеждаше като най-изтънчения моден младок във висшето общество.

— Казваш се Джон!

Той изглеждаше толкова разярен, че тя не можа да потисне смеха си.

— Не каза ли, че искаш сега да е твой ред?

Определено звучеше намусено.

Разбира се, името му подхождаше идеално. Джон беше мъжът, в когото се беше влюбила: солиден, внимателен, същински принц, чиято любов беше предана и истинска. Чиято екзотична външност нямаше нищо общо със солидната му английска вътрешност.

— Обичам те — промълви тя. — Джон. — И го докосна по бузата.

Усмивката му беше леко крива.

— Да излезем навън. Да се поразходим — каза тя. Трудно й беше да го накара да спре да я целува, но най-накрая той я последва.

Един мъж на име Джон не спира да обича съпругата си само защото тя не е най-красивата жена в стаята. Или най-младата. Или най-начетената.

Мъж на име Джон я обича завинаги.