Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (51)

Глава 50

Здрачаваше се. Беше Бъдни вечер. Снегът вече не виеше около къщата, но все още се сипеше. Попи се отдалечи от хората и се приближи до прозореца. Ако застанеше точно до стъклото, близо до дълбокия еркер на прозореца, можеше да види градината в здрача. Там, където преди се виждаха само голите очертания на ръбове в огромните, строго симетрични градини, които заобикаляха сградата, всичко се бе преобразило в мек, загадъчен пейзаж от сняг и сенки. Там, където падаше светлина, снегът блестеше като диаманти в полунощ; там, където гаснеше, снегът изглеждаше мек, като неравно кадифе.

По някакъв начин разбра, че Флеч ще стане, още преди да го е сторил. Сякаш ги свързваше тънка трептяща връв. Знаеше, че той се приближава.

Той застана зад нея и я обгърна с ръце, наведе глава към врата й.

— Здравей — каза тя с дрезгавия си тих глас на французойка.

— Попи — каза само той. Но после се удари в нея изотзад и усещането за члена му, корав и възбуден, премина през тялото й като светкавица. — Обичам, когато не носиш обръчи, но сега имаме проблем — прошепна Флеч в ухото й. — Не мога да се обърна и да скандализирам всички.

— Как да ги скандализираш?

Той я притисна силно към себе си.

— Нося жакет, отворен отпред.

— Нищо не може да скандализира Джема — отбеляза Попи.

— Не искам да я подлудявам от страст — поправи се той и в гласа му звънна смях.

Тя изсумтя.

— Джема и преди е виждала мъже като теб.

— Не разчитай на това — отвърна самохвално той.

Тя отпусна глава на рамото му, макар че той беше безнадеждно суетно и глупаво създание: типичен мъж, както би казала Джема. Силната му ръка се плъзна на кръста й и тя обви пръсти около китката му.

— Трябва да престанеш — измърмори тя след известно време. В гласа й имаше нещо горещо, знойно.

— Не мисля, че мога.

— Сигурна съм, че хората те виждат!

Ръката му не спря.

— Дръпнах завесите зад нас, но и без това никой не ни гледаше.

Попи хвърли поглед назад през рамото му и видя, че той наистина е дръпнал дебелите кадифени завеси. Сега се намираха в стаичка, от едната страна, на която имаше стъкло и отвъд него се простираше черният свят на снега навън, а от другата — стена от алено кадифе. Ненадейно осъзна, че гласовете на гостите сега са приглушени, сякаш и те проникваха през пелена от сняг.

— Всеки може да дръпне тази завеса във всеки един момент! — прошепна тя задъхана.

Сега ръката му бе обхванала гърдата й и палецът му грубо галеше зърното й, докато тя не започна да се гърчи в ръцете му, неспособна да се спре.

— Те не са глупави.

Гласът му беше тъмен като нощта. Започна да я гризе лекичко по ухото, по шията, по извивката на рамото.

— Държиш се като животно.

— И се чувствам като животно.

— Конете се хапят един друг, докато се чифтосват. Знаеш ли?

— Никога не съм проследявал процеса.

— Прочетох го в една книга — каза тя и отново се изви насреща му.

Другата му ръка се плъзна между бедрата й, прокара мек плат по деликатните гънки там и започна да търка, така че Попи се задъха и леко ахна.

Ненадейно се съсредоточи не върху тъмнината отвъд стъклото, а в отраженията им. Нейното, с глава, отметната назад и отпусната на рамото му. Неговото, с тъмна коса, която падаше върху бузата му, докато я целуваше по врата, със силни ръце, които галеха тялото й, сякаш беше музикален инструмент, от който той изтръгваше песен, изтъкана от нейните охкания, от стоновете й… Сега търкането стана малко по-силно и Попи се оказа безпомощна: движеше бедра напред и проплакваше по малко.

Той обърна тялото й, само толкова, че да може да погълне устата й, но не спря да я докосва.

— Флеч — промълви тя — шепот, молитва. — Не можеш…

Думите секнаха на устните й. Тялото й пееше мелодия, която едва започваше да разпознава.

— Хората…

— Шшшт. Всички отидоха да вечерят.

И наистина, Попи осъзна, че приглушеният смях е заглъхнал и единственият звук, който чува, е собственото й учестено дишане.

Сега Флеч вдигаше полите й. Белите й крака се отразиха в стъклото. Попи обърна гръб на бледото си отражение в прозореца и плъзна ръце под жакета му, извади ризата му от панталона. Напомни си, че не е някаква парцалена кукла.

— Не — прошепна той. — Сега е мой ред.

Направи нещо с ръката си и Попи отново проплака, пое си дъх и промълви:

— Не!

— Тук не мога да се съблека — каза той.

— Но ме караш аз да се съблека!

Флеч бе вдигнал роклята й до кръста. Сега притисна гърба й към стъклото — ледено и неочаквано еротично до дупето й. Едновременно й беше горещо и студено.

Флеч дори не я слушаше — просто ближеше врата й, целуваше брадичката, бузата и долната част на слепоочието й, а после най-накрая завладя устата й. Устните му бяха диви и същевременно меки. Вземаше и даваше. Ръката му се движеше в ритъм, който накара Попи отново да се загърчи срещу студеното стъкло и да проплаче срещу устните му.

Почувства как искрите се издигат все по-високо и по-високо, докато накрая сърцето й заби в ритъма на танц, който никой друг не можеше да танцува — никой друг, освен пръстите на Флеч, които я тласкаха все по-нагоре. Попи се разрида до него. Той изпи с уста писъците й, лекия й вик, запомни треперенето й в ръцете му.

Когато всичко свърши, Попи обърна глава към рамото му и се сгуши до него.

— Колко шум вдигнах?

— Какво? — Гласът му звучеше дрезгаво и напрегнато.

Тя започна да се усмихва.

— Мой ред ли беше или твой?

— Мой — отговори той.

— Е, кога е мой ред?

— Сега, веднага?