Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (5)

Глава 4

Морнинг пост (продължение)

Потокът от наскоро завърнали се от Париж свободомислещи жени не е ограничен до херцогиня Боумонт, макар че може би точно тя е прочута с най-скандална репутация… казват, че приятелките на херцогинята, които й съответстват по ранг, са също толкова необуздани и недисциплинирани като нея. Накратко, херцогини с отчаян темперамент… непоносимо диви и твърдо решени да не се подчиняват на никой мъж.

Флеч знаеше точно какъв тип жена иска да намери. Някоя, която се интересува от удоволствия, но не от любов, някоя, с която нямаше да се чувства емоционално свързан. Някоя, която действително да го докосне.

Тази мисъл засили решимостта му. Проклятие, бе прекарал достатъчно нощи в самотно легло, задоволявайки се с мисли — като някой жалък четиринайсетгодишен хлапак — за дребното, възхитително телце на съпругата си. Трябваше да преодолее тази слабост. Да я остави в миналото.

Това, от което имаше нужда, беше ентусиазиран секс с друго същество. Всяко същество, което го желае. Той срещна погледа на лорд Рандолф и промени последното изречение. Всяка жена, която го желае. Бързо бе разбрал, че грижливо създаденият му еротичен образ доставя удоволствие на наблюдателите, без да подбира.

Видя херцог Боумонт, застанал встрани, сред групичка политици. Несъмнено говореха за скучни държавни дела, както винаги правеха мъжете като тях. Флеч все още не бе заел мястото си в Камарата на лордовете — беше прекалено погълнат от проблема със сексуалното си разочарование.

„И с това да мечтая за Попи“ — каза си той в противен прилив на самоненавист.

Боумонт погледна към него и го поздрави с усмивка.

— Познавате ли лорд Холанд?

— Аз бях голям поддръжник на баща ви в дебатите в Камарата — каза Холанд. — Приятно ми е да се запознаем. Вашата съпруга и моята, Ваша светлост, са в борда на директорите в болницата на кралица Шарлот.

— Вярно — измърмори Флеч. — Съпругата ми е изключително отдадена на своите благотворителни дела.

— Моята също! — намигна му Холанд. — Е, нали се занимава с нещо! Ще ми се да можехме да кажем същото за херцогиня Боумонт, но тя върши каквото си ще.

Изражението на Боумонт веднага стана сковано.

— Благотворителните занимания на Нейна светлост може да не са широко известни, затова пък са многобройни. Например, неотдавна заварих съпругата си насаме с една млада жена, която събираше пари за възрастните хора от Челси.

— Не съм искал да намекна противното — каза Холанд.

Но тонът му ясно показваше, че според него херцогиня Боумонт е пречка. „Това е едно от хубавите качества на Попи“ — помисли си Флеч. Тя никога нямаше да му сложи рога.

Холанд се обърна към него:

— Колкото и да ми е неприятно да го кажа пред Боумонт, тъй като той е от другата партия, много бихме искали да заемете мястото на баща си в Камарата на лордовете. Той беше чудесен в дебатите. Никога нищо не пропускаше.

— Не е задължително синът да стане член на същата партия като баща си — отбеляза Боумонт.

— Да, но умните хора стават — отговори Холанд и се усмихна на Флеч. — Мога ли да попитам дали ще заемете мястото си сред нас, Ваша светлост?

— Разбира се — отговори Флеч. Представа нямаше коя партия какви идеи защитава и в момента не му пукаше. Приоритетите му се подреждаха много бързо: щеше да намери някоя жена, да я изчука така, че да му паднат топките (ако трябваше да използва този груб провинциален израз), а после щеше да отиде в Камарата на лордовете и да започне да се превръща в баща си. По-късно можеше да понаучи нещо за политиката.

— Извинете ме, господа — каза той, поклони се и се отдалечи.

Две стаи по-нататък намери точно това, което търсеше.

Лейди Невил.

Тя беше малко по-възрастна от него, с точно онази френска елегантност, която той си спомняше. Освен това беше чувал за нея. Съпругът й бе пострадал при злополука с карета; кой можеше да й отрече удоволствието от някоя и друга affaire^[1]? Висшето общество на Лондон толкова я съжаляваше, че никога не й отказваше покана за нито едно светско събитие, макар всички да бяха наясно, че тя отдавна е обърнала гръб на репутацията си.

Тя беше пищна, с по-едра гръд от Попи, по-дълги крака и онова нехайно излъчване, което подсказваше, че е готова да вдигне крака около врата на мъжа и да започне да го язди с всички сили.

В момента разговаряше с лорд Кендрик, който сигурно бе достатъчно стар да й бъде баща. Флеч се спря, загледа се в тях и веднага осъзна, че лейди Невил е забелязала присъствието му. Виждаше го във всяка линия на тялото й, във всички тези невидими сладки начини, по които жените показваха интереса си към някой мъж. Флеч навярно бе един от най-наблюдателните мъже в това отношение, защото не спираше да търси у Попи признаци на желание… без да ги намира.

С лейди Невил беше различно. Тя обърна глава и го погледна право в очите. Без преструвки, без наивна глупост, без флиртуване.

Той не се усмихна в отговор. Вместо това остави усмивката да проличи в очите му.

Лейди Невил каза нещо на лорд Кендрик и тръгна към него, а той пристъпи напред и се поклони.

— Познаваме ли се? — попита тя с усмивка.

— Мисля, че не — отговори той.

— Така е много по-добре — отсъди тя. — Човек едва издържа разговорите със стари приятели, но разговорите с нови понякога са неустоими.

Очите й бяха със странен тъмнозлатист цвят. От нея се излъчваше чувственост, сякаш бе мъркаща котка в тъмнината.

— Ще положа всички усилия да стана неустоим — каза той с усещането, че се мъчи да проумее сложен разговор. С Попи никога не водеха разговори, наситени с double entendres^[2].

Тя го потупа по ръката с ветрилото си.

— На този свят няма нищо, което една жена да желае повече от…

Той се наведе към нея.

— Да?

— От това да я желаят.

Гласът й беше дрезгав и многозначителен. Може би Попи наистина беше необикновена в това отношение. Тя не искаше да я желаят. Той прогони тази мисъл от ума си. Попи беше негова съпруга. Лейди Невил беше…

— Как избира въпросната жена сред всички мъже, които я желаят? Защото те сигурно са цял легион.

— Като стадото свине от Библията ли? — попита тя и разпери ветрилото си; очите й го погледнаха засмяно над ръба, изящно очертани със съблазнителен черен прах. — Дамата просто търси този, който най-малко прилича на свиня, уверявам ви.

— Ами ако свинете крият малките си навити опашчици? — усмихна й се на свой ред той.

— Дамите никога не се интересуват от нищо малко — отговори тихо тя. Флеч позволи на крайчеца на устата си да се повдигне за миг в знак, че е оценил шегата й. Тя беше идеална: интересуваше се от тялото му заради удоволствието, което щеше да й достави то.

— Отдавна вече не нося къси панталонки.

— Но още сте толкова млад!

Очите й погълнаха тялото му от главата до петите, задържаха се на места, към които Попи никога не си правеше труда да погледне. Французойките често бяха възклицавали колко е надарен. Тя нямаше да остане разочарована.

— Вече не толкова — отговори той почти тъжно.

— Никой не може да остане вечно млад.

В погледа й Флеч зърна сянка на същото съжаление, което изпитваше и той.

— Но вие сте прекрасна като осемнайсетгодишно момиче — каза и поднесе ръката й към устните си.

— Не бих желала да съм на осемнайсет — отговори лейди Невил. — Все пак, ако бях само на осемнайсет, щях да съм млада и току-що омъжена. Какъвто, изглежда, е случаят с вас.

— Женен съм от четири години — отговори той. — Повярвайте ми, това съвсем не означава току-що.

— Веднага трябва да спрем да си казваме истини! — отсече тя. Очите й блестяха дяволито. — На този свят няма нищо по-смущаващо — или по-скучно — от разговор, изпълнен с искреност.

Флеч обаче се наслаждаваше на разговор, в който истината беше желание, а думите не означаваха нищо.

— Най-скучният разговор — каза той — е този, при който истините остават неизречени.

— Сега наистина виждам, че не сте младоженец. Темата за брака е много уморителна — каза тя и отново го потупа по китката с ветрилото си. — Тъй като тук май няма кой да ни запознае, сър, може би трябва сами да се заемем.

Флеч ненадейно се почувства замаян от радост, от чистото удоволствие да се намира в компанията на жена, която иска да го докосне и използва ветрилото си като продължение на пръстите.

— Но положително няма нужда… Мога да се досетя коя сте вие. Богиня?

— Не казвайте „Венера“, ако обичате. Тази дама ми се струва ужасно отегчителна, а сравнението е прекалено често срещано.

— Не мислех митологически. Но ако мислех…

— Троянската Елена?

— Не, надявам се. Клетата Елена! Младият Парис просто я е отнесъл направо от леглото на много по-възрастния й съпруг.

— Не знаех, че леглото на съпруга й е имало нещо общо — каза тя.

— Уверявам ви, че е имало. Парис пристигнал на брега на… брега на… къде, по дяволите, се намираше?

— В Гърция — засмя се тя със смях, който нямаше нищо общо с въодушевен момичешки кикот. Беше зноен и го накара да усети горещина в слабините.

— Сигурна съм, че говорим за епоса на Омир за Троянската война, нали така? В който Парис напуснал Троя и отишъл в Гърция, за да отвлече царицата.

— Не я е отвлякъл — възрази Флеч. — Тя му е била обещана, нали така?

— Ах! Мъже! Винаги мислят, че една или друга жена им е обещана.

— Толкова ли сме властни?

— От първия до последния. Според моя опит мъжете живеят в трескаво очакване на обещания, които вярват, че са получили.

— Например?

— О, че съпругите им ще ги желаят вечно… че вечно ще бъдат привлекателни… че дъхът им винаги ще е приятен.

— Но жените са съвсем същите. О, мъжете нарушавали обещанията си, без дори да знаят, че са ги дали! Когато през цялото време жените нарушават своите обещания на всяка крачка.

— Сега непременно трябва да ми кажете. — Очите й блестяха закачливо и това беше просто възхитително. — Какво обещание към вас съм нарушила?

— Все още никакво — призна той и остави гласа си да се плъзне в тон на по-голяма близост. — Но ще го нарушите.

— Така ли? — повдигна тя деликатната си вежда.

— Уви, да! — въздъхна той. — Един мъж казва, че обича някоя жена, и тя неизменно започва да вярва, че той я боготвори. Но ние, мъжете, сме така непохватни в колениченето! Правим го без особена убеденост.

Тя тъжно поклати глава.

— И все пак мъжът неизменно очаква жената да коленичи пред него с… огромен ентусиазъм.

Флеч ненадейно си представи най-картинно какво ще направи тя, когато коленичи пред него. Усмивката в крайчетата на сочните й устни му подсказваше, че може дори да й хареса.

— Все още не сте се опитали да се досетите как се казвам — подкани го тя.

— Знам, че сте лейди Невил — отговори той. — Но не знам най-важното.

— И то е?

— Истинското ви име, разбира се — уточни той и вдигна ръката й. — Човек може да научи толкова много неща от първото име на жената. Надявам се, че не сте Мери… звучи толкова пуританско!

Тази мисъл я разсмя и наситеният с чувственост звук го накара да се почувства така, сякаш думите й потичат по краката му.

— Не съм Мери.

Той очерта на китката й една мъничка фигура.

— Много английски имена извикват у човек представата за строги англичани — каза той. — Трудно ми е да си представя, че външност като вашата върви с име като Луси или Маргарет.

— Нали не искате да кажете, че изглеждам като някоя яка англичанка!

Той прие поканата й и я огледа от глава до пети. Очите й бяха скосени в ъгълчетата, което й придаваше дяволит израз, и подчертани от черния прах. Устните й бяха начервени в пищно алено, почти пурпурно. Корсажът й беше силно стегнат и с дълбоко деколте; бюстът й беше много по-едър от този на Попи и повдигнат над ограничаващата линия на корсажа, сякаш молеше за мъжка ласка.

— Не — каза бавно Флеч, обзет от желание, което му се стори като приятна болка. — Не, не ми изглеждате яка.

— Ще ви подскажа — каза тя. — Започва с „Л“.

— Лили — предположи той. — Като лилия.

— Прекалено практично — отговори тя и очите й отново заблестяха дяволито.

— Летис.

Тя сбърчи нос.

— Аз не съм градински зеленчук.^[3]

— Съжалявам — извини се той. — Имах една пралеля на име Летис и винаги съм харесвал името. Летиша?

Тя поклати глава.

— Лорелай?

Тя отговори, че името е хубаво, но не е нейното.

— Лилиан?

Най-накрая тя се предаде и му каза:

— Луиз.

— Луиз… — опита той вкуса му. — Много е хубаво.

Гърленият й кикот бе достатъчен отговор.

Флеч се засмя — и двамата се смееха…

… когато ненадейно се появи Попи, придружена от Гил и Сейнт Олбънс.

— Здравейте — каза тя.

Не се усмихваше.