Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (41)

Глава 40

Когато Попи се върна от Оксфорд, изглеждаше странно, като остригана овца, и нямаше камериерка, затова Джема изпрати куриер до един блестящ млад фризьор, за когото беше чувала да говорят, мосю Оливие.

Ден по-късно Попи изглеждаше хубава и свежа като праскова, с меки къси къдрици, подредени около една лента.

— Ще въведеш нова мода — каза й Джема.

— Не ме интересува, стига никога повече да не сложа тази ужасна пудра.

— Чувала съм, че някои хора имали чувствителност към пудрата и целите се покривали с червени петна — каза Джема. — Вилиърс дори не я докосва.

— Ще ме сметнат за ужасно старомодна, но няма значение — каза Попи. — Аз съм омъжена.

— Вярно — съгласи се Джема с известна изненада. — Но никога не съм мислила, че облеклото има някакво отношение към семейното положение на хората.

— Винаги съм се обличала с намерението да впечатля Флеч.

— Аз се обличам заради самата себе си — отсече Джема. — Понякога оставам цял ден по пеньоар. Но ако се издокарам, се издокарвам ослепително, защото тогава се чувствам ослепителна.

— Аз никога не се чувствам ослепителна.

— Да, но наистина си такава, така че защо не обръщаш внимание на доказателството за това? Заповядай — подаде тя на Попи лист хартия. — Какво мислиш за моето увеселение в провинцията? Това са хората, които приеха поканата ми. Съставям боен план за иконома в имението. Никога не съм срещала прислугата и това е ужасно дразнещо. Мразя да разчитам на помощта на хора, които не познавам.

— Мили Боже! — промълви Попи, докато оглеждаше списъка. — Колко хора си поканила?

— Не са много — отговори Джема. — Искам това увеселение да е задушевно. А и при положение че Вилиърс лежи болен на горния етаж, не бива да прекаляваме с празнуването. Няма да е редно.

— Няма да е редно ли? Това е скандално!

— Мен скандалното никога не ме притеснява — отсече Джема. — Притеснява ме просто възможността да потънем в мрачно настроение. Ако той се подобри, ще си устроим голямо увеселение вечерта срещу Богоявление.

— Вилиърс съгласи ли се да дойде?

— Да. Единственото, което ме прави оптимистка по отношение на възстановяването му, е, че ми изпрати цял куп най-подробни инструкции. Например, поиска да поканя госпожица Татлок. Не е ли интересно?

— Имаш предвид госпожица Трътлок?

— Да.

Попи се намръщи.

— Виждам, че си стигнала до същото заключение като мен — каза Джема и добави към списъка си една бележка. — Боумонт помоли Вилиърс да се погрижи неговата inamorata^[1] да присъства. Но интересното е, че самата аз казах на Боумонт, че ще я поканя.

— Защо, за бога?

— Изпитвах го. Или може би проверявах себе си — добави сухо Джема. — Във всеки случай той каза, че много ще се радва, ако поканя Ла Трътлок, затова според мен проверката се увенча с провал, не мислиш ли?

— Много глупаво и от твоя, и от негова страна — отбеляза Попи. — Особено от твоя.

Джема й се усмихна.

— Само преди няколко месеца нямаше да го кажеш.

— Какво още иска Вилиърс?

— Каза, че се опасявал за душата си — което не предвещава нищо добро за здравето му, трябва да призная, — и иска да поканим на увеселението няколко философи от Оксфорд. За да дискутират с него.

— Колко странно!

— Не е възможно да е толкова болен, колкото казват, ако иска да провежда дискусии в спалнята си. Нещо повече, иска тези философи да не са женени. Извънредно странно. Освен това ще доведе шивач, шивачка на манто, а може и една майсторка на бонета. Бонета, Попи! Не смяташ ли, че е безумно?

Попи не знаеше, но не можа да се въздържи да зададе единствения въпрос, който наистина я интересуваше.

— Мислиш ли, че трябва да изпратя бележка на Флеч? От два дни не съм го виждала и макар, естествено, да не ме вълнува какво ще прави на Коледа, си помислих, че може да се заинтересува от моите рядкости. Може да ги взема с мен.

— По-добре да не знае къде си. А това важи с двойна сила за майка ти. Между другото, тя не е поканена.

— Майка ми — каза мрачно Попи — иска да я посетя възможно най-скоро.

— Позволи ми да го кажа пак — поде Джема с разтревожен вид. — Може да отменя увеселението, ако се окажа изправена пред опасността аз, майка ти и Вилиърс да се озовем под един покрив. Последния път, когато видях майка ти в Париж, тя ми каза, че съм рожба на играта. Не мисля, че беше комплимент.

— Майка ми никога не прави комплименти — отговори Попи. — Мога да ти преведа израза, стига да искаш.

— Не, недей. Предпочитам да смятам, че се отнася за шаха. Толкова е уморително постоянно да ме обиждат.

Попи се наклони към нея и я прегърна.

— Ти изобщо не си толкова пропаднала, на колкото се правиш. Знаеш ли го?

— В действителност съм още по-пропаднала — отговори незабавно Джема. — Ти просто си прекалено невинна, за да видиш истината. Трябва да си поговориш по въпроса с многострадалния ми съпруг.

— Съпрузите са за това — за да им пречим — отбеляза дяволито Попи. — Или поне така ми каза една много мъдра жена.

 

 

Попи слезе от каретата и застана пред градската къща на херцог Флечър — нейната собствена резиденция — с учудващо малко носталгия. Нямаше причина за носталгия — неотдавна бе осъзнала, че само е живяла в къщата. Така и не я бе превърнала в свой дом.

По някакъв странен начин тази къща приличаше на живота й. Понякога й се струваше, че никога не е живяла — че само е оставяла майка си да й дърпа конците.

Тази мисъл я накара да стисне зъби, докато прекрачваше входната врата. Когато Куинс я въведе в салона, тя веднага видя, че майка й не просто живее в къщата: беше я преобразила.

Стените бяха покрити с изпъстрен с червено брокат. От стената до камината се подаваха огромни свещници и блестяха в комбинация от месинг и злато. Във всички посоки стърчаха свещи. Самата камина бе почти невидима заради паравана, украсен с бродерия от кичести рози и поръбен с фини златисти волути. Всички мебели бяха позлатени, за да са в тон с тези нововъведения.

— Майко? — поздрави я Попи и се усмихна на иконома в знак, че е свободен.

Майка й се надигна от дълбините на застлания с брокат диван с елегантността на Мария Антоанета по време на дворцов прием. Над огромната й кула от коса стърчеше цяла гора от пера, раменете й бяха голи, макар че беше сутрин, а роклята й беше също толкова официална, колкото обзавеждането. Накратко, изглеждаше като съвършен образец на херцогиня.

— Дъще — каза лейди Флора и протегна ръка.

Попи направи реверанс и я целуна.

Лейди Флора отстъпи крачка назад към дивана и седна. Всъщност страничните обръчи на роклята й бяха толкова широки, че навярно можеше да се побере единствено на дивана. Попи седна срещу нея и зачака.

Както и предвиждаше, в салона се разнесе писък, при това не нежното възклицание на женска изненада. Беше смаян рев, какъвто Попи беше чела, че издавали някои маймуни.

— Косата ти!

— Подстригах я.

Майка й докосна собствената си коса, вероятно ужасена, че някой може да е подстригал и нея, без да забележи.

— Защо… защо… ти, глупаво момиче такова! Защо си го направила? Сега приличаш на най-обикновена продавачка на риба! Не ми казвай, че Лус има пръст в това!

— Уволних Лус.

— Уволнила си Лус! Лус! Една от най-добрите френски камериерки в Англия?

Челюстта й действително увисна. Попи потисна усмивката си.

— Тя е залепяла пера в косата ми, мамо, а после е изрязвала горната им част. Не можех да допусна това да продължи.

— Изобщо не ти влиза в работата как е постигала този ефект! Трябва само да му се възхищаваш. Ако можеше да те види сега, Лус щеше да припадне; когато беше с теб, ти поне беше по последна мода!

— Трябваше да си отрежа косата, за да махна остатъците от пера.

Попи огледа кулите от къдрици над главата на майка си.

— Имаш ли представа колко остатъци от пера може да има в твоята коса, мамо?

— Говориш като момиче от простолюдието — отсече майка й, без да обръща внимание на въпроса. — И изглеждаш така. Добрите френски фризьорки не се срещат на всяка крачка. Трябва незабавно да си намериш друга, преди някой да те види. Исках да ти кажа, че съм доволна, задето не разгласи, че си отишла при херцогиня Боумонт. Успях да го запазя в тайна от почти всичките си познати.

Очевидно майка й нямаше представа какви хора посещават лекциите на Кралското дружество.

— Каза, че си искала да говориш с мен, мамо?

— Време е да се прибереш у дома. Утре давам соаре, за да отпразнуваме завръщането ти на мястото, което ти се полага. Преобразих къщата ти, както и съпруга ти. Сега този млад глупак си има любовница и не би трябвало да те притеснява повече.

Странното присвиване в сърцето на Попи продължи само миг. Той не би я излъгал.

— Флеч няма любовница, мамо.

— За бога, не обиждай и двете ни, като принизяваш речта си до нивото на косата! — изръмжа майка й. — Флеч! Флеч! Звучи като незряло бебе, каквото, разбира се, наистина е. Аз се обръщах към него с „Ваша светлост“ и те уверявам, че му харесваше. Това винаги се харесва на мъжете. Повиках те, Попи, защото е време да спреш да бъдеш толкова глупава и да заемеш мястото, което ти се полага като херцогиня Флечър.

— Но аз мислех, че ти е приятно — промълви Попи.

Думите се изтърколиха в салона като малки камъни.

Лейди Флора присви очи и за пръв път погледна наистина дъщеря си.

— Значи това било — каза тихо тя. — Завиждаш на майка си?

— Не ти завиждам — отговори Попи. Този тон й беше познат. Майка й щеше да се разкрещи всеки момент. Умът й заповядваше да заговори забързано, да изглади спора, да се извини, да се унизи…

Лейди Флора стана. Перата се люшнаха над главата й като цял куп клюкарстващи дами.

— Какво точно искаш да кажеш с тези думи?

И Попи стана, като оправи полите си, без да бърза. После погледна майка си в очите.

— Мислех, че ти е приятно да живееш в тази къща. Определено си я направила по-величествена.

— Просто я издигнах до нивото, което й се полага.

Попи не каза нищо.

Лейди Флора пристъпи напред.

— Не ти харесва ли? След като загубих месеци в преобразяване на къщата, която ти беше прекалено глупава и уплашена да превърнеш в жилище, достойно за херцогиня, ти не я харесваш?

Попи искаше да отстъпи назад, дори само заради слюнката, която опръска бузата й, но вместо това само я избърса.

Гласът на майка й се извиси:

— Ти ми завиждаш за красотата и обноските! Приличаш на баща си и не съм виновна аз, че не ставаш за херцогиня. Положих всички усилия! Аз те възпитах така, че да стигнеш до сегашното си положение!

А после ръката й се стрелна във въздуха и зашлеви Попи през лицето.

Ударът беше толкова силен, че главата на Попи се извъртя и тя отстъпи назад. Но по някакъв странен начин не изпита особена болка. Защото очакваше плесницата.

Лейди Флора се хвърли обратно на дивана и се разрида по начин, който подсказваше на всички, които я познаваха, — а Попи не се съмняваше, че персоналът на Флеч вече я е опознал добре, — че всеки момент ще се разрази буря от истинска истерия.

Попи стана и взе брокатената си чантичка. После каза:

— Мамо.

Майка й вдигна глава и я изгледа яростно.

— Какво бреме си само! Какво съм сторила, за да заслужа подобна участ?

— Тръгвам си — каза Попи. — Обичам те. Но не искам да те виждам никога повече. Ако искаш, известно време можеш да останеш с Флеч. Дай си соарето утре. Но трябва да те помоля след това да се върнеш в собствения си дом.

— Забранявам ти да се връщаш в онова свърталище на греха! — изпищя пронизително майка й и изведнъж забрави за сълзите си. — Херцогиня Боумонт е позор за титлата си, също като теб! Тя е уличница, която би трябвало да скитосва по улиците в тъмното, вместо да позори титлата си. От надежден източник чух, че щяла да посети лорд Стрейндж по Коледа — във Фонтхил. Никой друг не ходи в тази къща, освен блудниците!

— Довиждане — каза Попи.

Ръцете й трепереха, но тя не спря, дори когато майка й изрева името й. Просто протегна ръка и отвори вратата към коридора. Чувстваше се странно откъсната от сцената, но същевременно и изпълнена с тих триумф.

Беше направила всичко по силите си.

Куинс погледна към нея и започна да пелтечи. Попи докосна бузата си. Пареше и навярно беше зачервена. Зад гърба й в салона започна да се надига ужасен шум.

— Вие ли помагате на майка ми… — започна тя.

Но входната врата се отвори широко и един лакей направи път на Флеч и приятеля му Гил.

Ръката на Попи се стрелна обратно към бузата, но в мига, в който очите им се срещнаха, тя разбра, че е глупаво да се опитва да прикрие следата. С една широка крачка той стигна до нея и дръпна ръката й.

Стори й се, че всички лакеи и икономът изчезват и в преддверието остават само той и тя. Косата на Флеч падна в очите и той я привлече към себе си. Без да казва нито дума, се наведе и целуна ударената й буза.

— Всичко е наред — прошепна тя до гърдите му.

Той я отдръпна настрана, само колкото да види лицето й, и отговори:

— Не, не е.

Гил отпращаше иконома и лакеите, които забързаха във всички посоки. После самият той се оттегли в библиотеката.

— Знаех какво ще направи — каза Попи.

— Знаела си?

— Майка ми е избухлива. Знаех, че ако се ядоса, ще ме удари. Когато яростта й достигне предела си, не може да се въздържи. Казах нещо, което я разяри.

— Ще я убия.

Лицето на Флеч се беше преобразило. Сега изобщо не изглеждаше хубав, както го описваше майка й. Изглеждаше готов на насилие, приличаше на смес от пламък и барут, на мъж, готов да нападне цяла тълпа с голи ръце.

— Не — промълви Попи и му се усмихна, макар че движението я накара да потръпне, защото бузата й започваше да се подува. — Аз я предизвиках, Флеч.

— Говориш глупости!

— През последните месеци много мислих затова. Реших, че ще продължа да й бъда дъщеря само ако никога повече не ме удари. Разбираш ли, преди да отида в къщата на Джема, не бях имала възможност да помисля за това.

— Как си могла да не ми кажеш! — Гласът му вибрираше от ярост, но тя не беше насочена към Попи.

— О, откакто се оженихме, не ме е удряла — увери го Попи. — А и доста време преди това. Разбираш ли, научих се да я умиротворявам. Стига да се държа добре…

— Като се омъжиш за херцог — уточни той и ръцете му се свлякоха от раменете й.

Тя кимна.

— Вярно е. Омъжих се за херцог. Но наистина мислех, че съм влюбена в теб, Флеч.

— Не мога да повярвам, че си била в състояние да разсъждаваш трезво по въпроса.

Между тях се спусна някаква преграда — студената грозна истина. Но дрезгавите ридания на майка й все пак достигнаха до тях.

— Майка ти трябва да напусне къщата ми — отсече Флеч и едва сдържаната жажда за насилие в гласа му накара Попи да потръпне.

— Ще си тръгне. Аз я унизих, разбираш ли? И й казах, че трябва да се махне. Никога преди не съм й нареждала нещо.

— Аз ще се погрижа. Предполагам… предполагам, че ти няма да искаш да останеш? — И без да й даде възможност да отговори, добави: — Защо да оставаш? — Вдигна глава и изрева: — Куинс!

— Ваша светлост — подаде глава икономът през покритата със зелено сукно врата с бързина, която подсказваше, че е подслушвал с долепено ухо.

— Каретата ми чака отвън. Нейна светлост ще се върне в къщата на херцогиня Боумонт. И за бога, не можеш ли да пратиш някой там да спре това скимтене? — Той посочи с глава към салона.

Попи преглътна.

— Според мен майка ми ще остане два или три дни просто за да ми покаже, че моите заповеди нямат значение. Утре ще дава соаре и скоро след това ще си тръгне. Разбираш ли, аз я познавам добре.

— Аз също — отвърна мрачно Флеч. — Ела си у дома, Попи. Аз… — За миг яростта в гласа му се стопи и на лицето му се изписа мрачно терзание. — Просто толкова съжалявам, че домът ми не е бил сигурно място за теб.

— Невинаги беше така, Флеч. В момента виждаш майка ми в най-лошата й светлина.

Той отново стисна зъби.

— Не искам да я виждам в никаква светлина, никога, Попи. Това устройва ли те?

Обзе я такова чувство на вина, че почти я остави без сили, но после отговори:

— Да. — И повтори: — Да.

Беше й толкова приятно да го изрече два пъти. Да живее собствения си живот, да среже конците, които я свързваха с кукловода й.

Тя се обърна, остави иконома да й облече палтото и се отправи към каретата.

За нея това означаваше, че обръща гръб на майка си. Вървеше гордо, без да поглежда назад.

Но всяка история винаги има друга страна. Ако беше погледнала назад, щеше да види отчаянието, изписано на лицето на съпруга й. За Флеч тя бе забравила да се сбогува с него. Но пък защо да го прави?

Грозната истина зад брака им се бе превърнала в нещо много по-ужасно от простата липса на желание от нейна страна.

Тя му обърна гръб и се отдалечи, сякаш не искаше да го види никога повече. И имаше логика. Той беше само мъжът, за когото я бяха заставили да се омъжи под заплахата от насилие.

Той отвори със замах вратата на библиотеката и Гил рязко вдигна глава.

— Ще ходя в Сейнт Анс Хил, ако искаш да дойдеш.

Гил стана.

— Къде е жена ти?

— Тръгна си.

— Сейнт Анс Хил? Имаш предвид резиденцията на Елизабет Армистед? И…

— Смятам да посетя онази куртизанка, за която ти разказах, Кресида. Очарователна е. Ще я харесаш.

Гил го стрелна с поглед. Но истинските приятели знаят кога е моментът да не казват нищо, а на лицето на Флеч бе изписано нещо, което Гил не бе виждал никога преди и не искаше да го види никога повече.

Ако Кресида можеше да изтрие това изражение, Гил с удоволствие би й дал пълна кесия.