Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (33)

Глава 32

Розовият салон, Боумонт Хаус

6 декември

— Аз няма да дойда в Оксфорд — обясни Джема, — защото ти си имаш съвсем нелош съпруг, който ти е предложил да те придружи, Попи. Не искам да изглеждам невъзпитана, но не изпитвам и капка интерес към трипръсти плъхове или каквото там смяташ да разглеждаш.

— Знам — отговори Попи. — Държах се чудовищно! Как само те влачех на всички тези скучни събития!

— Нямаше да идвам, ако не ми беше приятно с теб. Но истината е, че не искам да ходя чак в Оксфорд, наистина не искам. Утре госпожа Патън ще ме заведе в Лондонския шахматен клуб и ако ме приемат, смятам да стана член.

— О, непременно! Тогава ще можеш да засрамиш всички мъже, като ги разгромиш.

— Колко кръвожадна си започнала да ставаш!

— Аз винаги съм била кръвожадна — отвърна Попи. — Имам най-добрия образец в това отношение — майка ми. Затова Флеч иска да дойде с мен в Оксфорд. За да се измъкне от нея.

— Погледни! — подкани я Джема и вдигна лист хартия. — Получих писмо от Робърта, снаха ми. Казва, че в имението на баща й някакъв мечок полудял и изял двойка редки патици. Непременно трябва да й отговоря. Скъпа, нали ще се оправиш и без мен?

— Просто… това е Флеч!

— Съпругът ти — настоя Джема. — Нали не си забравила, че сте женени от години?

— Сега е друго. С него изобщо не се чувствам удобно. Може да се скараме. Ами ако… ами ако той…

— Няма — увери я Джема, без дори да се замисли. — А ако го стори, можеш да го изхвърлиш от каретата. Нали си кръвожадна жена? Мисли за майка си.

Попи си помисли за майка си. Ако Флеч проявеше грубост в нейно присъствие, лейди Флора най-вероятно щеше да го изхвърли от каретата и да метне след него едно нощно гърне.

— Правилно.

— По време на такива малки пътувания мъжете са много удобни — продължи Джема и мина през вратата, като изпрати на Попи последна въздушна целувка. — В случай че се счупи някое колело или нещо подобно.

 

 

Попи се отправи с твърда стъпка към каретата на Флеч, опитвайки се с всички сили да подражава на майка си.

Той вдигна глава от документите, които четеше, озари я с безгрижна усмивка и Попи призова на помощ цялата си сила, за да не му се усмихне широко в отговор. Нямаше — в никакъв случай! — да му се усмихва като болно от любов кутре.

Той я погледна.

— Добре ли си, Попи? Изглеждаш скована като ръжен.

— Просто искам пак да ти кажа, че няма нужда да идваш с мен, Флеч. Сигурна съм, че си имаш много други занимания.

— Всъщност наистина е така.

— Ами, добре, значи просто ще те оставя в къщата — каза тя.

— При майка ти? За нищо на света! Нося си работата. — И той прелисти документите си.

Попи се отпусна на отсрещната седалка и го изгледа внимателно. Той вече бе потънал в купчината документи. Беше толкова привлекателен, че тя се вбеси. Преднамерено се насили да помисли за доктор Лудън. Той я изслушваше. Смяташе, че е интелигентна. Помисли си за писмото, което му написа съвсем наскоро — по-точно тази сутрин — и в което изказа предположението, че твърдението му за така наречения мускусен воден плъх, открит в Цейлон, може да не е съвсем точно, ако се вземе предвид проучването, публикувано преди три години от доктор Фартинг. Това животно не можеше да е мускусен воден плъх, както твърдеше Лудън. Устните й се извиха.

Без да вдига глава от документите си, Флеч попита:

— На какво се смееш?

— На нищо.

— За какво си мислиш?

— За доктор Лудън.

Той изсумтя, но не каза нищо. Все пак Попи изпита прилив на леко задоволство. Негова светлост Красивия Флечър трябваше да разбере, че на този свят има мъже, които се интересуват повече от мускусните водни плъхове, отколкото от разкошните дрехи.

— Какво четеш? — попита тя. — Аз не мога да чета в карета, защото ми прилошава.

— Един ужасно глупав трактат за търговския договор с Франция. Дванайсет страници едно и също твърдение, а именно че френският коняк е прекалено скъп.

— Какво възнамерява да направи авторът по този въпрос?

— Да хленчи и да се оплаква — отговори Флеч. — Не е за вярване колко хартия хабят тези хора в Камарата на лордовете само за да плещят постоянно за разни дреболии. Ако аз исках да възразя на този проектодоговор, щях да се съсредоточа върху положението на английските фермери. Всяка година трябва да давам допълнителни надници на хората, които обработват земите ми; просто няма как да оцелеят при тази цена на житото. Този проектодоговор не трябва да се занимава с коняка, а да забрани вноса на френско жито.

— Защо ти не внесеш това предложение? — попита Попи.

Той не отговори, само прелисти на следващата страница.

— Какво? — попита Попи. — Не ме ли чу?

Стана й много приятно да зададе въпрос с войнствен тон — нещо толкова нетипично за нея.

— Ако не си спомняш, направих се на глупак в Камарата — отговори той, без да я поглежда.

Попи се засмя — просто не можа да се сдържи. Той изглеждаше така божествено раздразнен.

— Но успя умело да извъртиш речта, нали?

— Никой не разбра речта ми. Моята партия, тоест партията на Фокс, мисли, че съм се справил чудесно. Май така и не разбраха, че по средата си промених мнението.

— О!

— Говорех малко усукано. Май само Боумонт ме разбра.

— Съпругът на Джема? Да, той е много умен, нали?

— Благодари ми, задето съм нанесъл удар за неговата партия — отвърна Флеч навъсено. — Какъв е смисълът, ако хората не слушат?

— Трудно е човек да проследи цяла реч, ако е дълга. Според мен нещата стават много по-разбираеми, ако някой каже нещо със съвсем прости думи и го повтори най-малко два пъти, като автора на твоя документ за коняка. Предполагам, че речта ти не е била проста, Флеч?

— Как би могла да е проста? Тази тема е много сложна. Този глупак — разтърси той документите в скута си — сведе целия проектодоговор до една идея.

— Да, но ти веднага я разбра, нали?

— Ами…

— Нямам повече въпроси.

Той я изгледа изпитателно.

— Преди никога не ми възразяваше.

— Тогава бяхме женени.

— Още сме женени!

В очите му проблесна истински гняв и това й достави удоволствие. Но все пак сви рамене.

— Сега е различно.

Той изчака, докато спряха да вечерят в „Лисицата и колибрите“ и Попи каза, че мисли да се оттегли в спалнята си.

А после просто изтърси думите, без ни най-малко да ги е обмислил:

— Истината е, че дори майка ти да е уредила брака ни и всичко да е било само една илюзия, аз май съм ужасно глупав, защото не мога да убедя самия себе си да спра да те обичам.

Попи беше станала, но при тези думи се стовари обратно на мястото си. Знаеше, че изписаното на лицето й смайване навярно е почти комично.

— Знам, че звучи глупаво, като се имат предвид твоите чувства. — Флеч изглеждаше ядосан, както често се случваше с мъжете, когато говореха за чувствата си. — Но не мога да допусна да си мислиш, че не те обичам. Защото не е истина.

— Ъмм… — измърмори тя.

Той вдигна ръка.

— Нека довърша. Обичам те, затова искам да знаеш, че разбирам. Мисля, че никога няма да харесаш физическата интимност, поне не с мен, Попи. Мога да приема това.

— О! — промълви тя едва чуто. Сърцето й се беше свило така, сякаш бе пропаднала в черен кладенец. През целия си живот се бе стремила да не разочарова хората. А ето че разочарова Флеч. Прииска й се да се хвърли през прозореца.

Той посегна към нея и раздели пръстите й, здраво вкопчени едни в други.

— Не си виновна ти. И аз не съм. Това е просто участта, която ни се е паднала. Не разбираш ли, Попи?

— Разбирам, че трябваше… трябваше да се постарая повече — отговори тя с тих, скован глас, който прикриваше желанието й да избухне в плач.

— Но ти се постара, не е ли така?

В очите му се четеше такава доброта, че нейните се насълзиха.

— Да.

Той вдигна рамене.

— Значи ще се откажем от тази част.

— Ти не можеш да се откажеш!

— Защо?

— Мъжете просто не могат.

— Значи мислиш, че мъжете не могат да се откажат, но жените могат?

Сега Флеч я гледаше с лека усмивка и подръпваше ръката й, за да я накара и тя да му се усмихне.

— Много мило, че го казваш, Флеч. Но мисля, че и за двама ни наистина ще бъде по-добре, ако известно време просто вървиш по своя път. После, когато решим да имаме наследник, ще се съберем и ще пристъпим към действие.

Той въздъхна.

— Ти изобщо не ме чу.

— Напротив, чух те.

— Аз съм влюбен в теб, Попи.

Тя преглътна.

— Не искам да се захващам с някоя лека жена, която ще се преструва, че ме харесва и желае. И не искам да подхващам affaire с някоя жена като твоята приятелка Луиз.

— Напротив, искаш.

— Наистина мислих за това. Но когато си се представя в леглото с нея — или с някоя друга жена, — просто не се получава. Проклятие, Попи, не мислиш ли, че щеше да ми бъде по-лесно, ако се получаваше? Около Коледа можех да отскоча до Фонтхил и да се отдам на развлечения с половината блудници в това кралство.

— Да, така щеше да ти бъде по-лесно — отвърна прямо тя. — На мен също. Защо не го направиш?

Очите му потъмняха и за миг Попи си помисли, че го е наранила, но после той просто обърна ръката й с дланта нагоре и отговори:

— И двамата сме повредени. Защото, за съжаление, когато те помолих да се омъжиш за мен, изглежда съм ти направил дългосрочно предложение.

Умът на Попи кипеше. Част от нея надаваше безмълвни викове на радост, танцуваше моряшки танц в периферията на съзнанието й. Но една друга част беше ужасена. Сега пак се намираха там, откъдето тръгнаха, в леглото, в което тя щеше просто да го разочарова пак и пак, защото не можеше да бъде…

Той я погледна в очите и очевидно разбра какво си мисли, защото поклати глава.

— Не те моля за това, Попи. Ще го направим точно както искаш ти. Няма да има общо легло. Никакви такива неща. Аз нямам нужда от това, а ти не го искаш.

— Нямаш нужда от това ли?

Думите му противоречаха на всичко, което беше чувала от майка си.

— Започнах да разбирам, че удоволствията в спалнята не са чак толкова важни за мен. Ти си тръгна преди месеци, а аз все още не съм нарушил брачния си обет.

Изглеждаше съвсем сериозен. Беше ли възможно? Самата Попи се чувстваше съвсем добре без брачни интимности. Защо и с Флеч да не е същото?

— Просто ще си спестим тази част дотогава, докато решим, че искаме деца — добави той.

— Не съм сигурна, че можем да имаме деца, Флеч. Четири години се опитвахме.

Той вдигна рамене.

— Родителите ми са били женени десет години, преди да се родя аз. А после минаха още осем, преди да се появи брат ми, а накрая се родиха близнаците. Така че накрая станаха родители на четири деца.

— Ще те притеснява ли, ако нямаме деца?

— Не особено. Някой от братята ми все ще създаде наследник. И така: обмислил съм всичко, Попи, и единственото, което можем да направим, е да се преструваме, че тази история с леглото не съществува. От месеци не сме се любили, а ето че оцелях и се чувствам съвсем добре.

Попи не смяташе, че се чувства добре. У него имаше нещо напрегнато, усещането за натегната струна, която жужи във въздуха… но тя не искаше да мисли за това. Това, което искаше повече от всичко на света, беше да му повярва.

— Освен ако, разбира се, просто ти е неприятно да съм край теб — обади се неловко той, когато мълчанието се проточи.

Тя нарочно остави тишината да продължи още известно време. Не искаше Флеч да си помисли, че в нейно лице ще има обожателка, готова да го последва до края на света, унизително благодарна за всеки поглед. Той беше забил очи в пода и изглеждаше много нещастен. Хубаво!

— Не искам да го правиш само защото майка ми живее в къщата ти — каза тя, — макар да знам, че тя има много общо с молбата ти да се върна.

— Майка ти няма нищо общо с моята молба!

Попи изобщо не му повярва, но не му го каза. Имаше нещо по-важно, което трябваше да изрече.

— Трябва да разбереш, че аз не изпитвам същите чувства като теб. Не съм влюбена, макар че съм много привързана към теб, Флеч.

Той кимна. В очите му падна един кичур коса и му придаде толкова възхитителен вид, че тя едва не скочи да го прегърне и да изрече какви ли не глупави обещания. Може би наистина можеше да се постарае повече…

Не.

През последните месеци се чувстваше свободна — живееше при Джема, не се безпокоеше за роклята си, за външния си вид и дали съпругът й ще я помисли за глупачка, задето купува рядкости, или дали тази вечер ще дойде в спалнята й.

— Няма да се прибера у дома — добави тя. — Още не.

Той изглеждаше смаян.

— Защо?

— Защото не искам.

— Заради оня Лудън ли?

Когато се намръщеше, Флеч придобиваше такава вълнуваща прилика с пират — така поне си помисли Попи.

— Да, в известен смисъл. Винаги съм смятала, че би било неприлично да посещавам сбирките на Кралското дружество. Криех книгите си. Полагах толкова усилия да бъда примерна херцогиня и да те направя щастлив. Сега си купих шкаф за рядкостите си. Трябва да те предупредя, Флеч, че беше много скъп, защото е изработен по подобие на шкафа на шведския крал. Онзи ден купих за него една антична гръцка монета. И видях обява за индиански гердан от раковини от Вирджиния.

— Но аз никога не съм казвал, че не можеш да си купуваш каквото и да било! Можеш да имаш всички гердани с раковини, които поискаш, каквото и да е това.

— В момента нямам настроение да съм херцогиня.

— Ти си херцогиня! — настоя упорито той. — Аз съм твоят херцог и ти трябва да си у дома, с мен.

— Правиш го заради майка ми, нали?

— Не, заради теб. И заради мен. Не обичам да те няма на закуска. И не обичам да ходя на събирания без теб. Липсват ми нашите разговори.

— Странно защо. От години не сме говорили за нищо, което да е особено интересно.

— На мен ми се струваше интересно. Може би обичам да говоря с теб за скучни неща.

— Не искам да се връщам в къщата ти.

— Къщата на майка ти — измърмори мрачно той. — Само чакай да видиш с какво смени всички завеси.

— С нещо много официално?

— Имам чувството, че живея във Версай.

— Как бих могла да я лиша от това удоволствие? — усмихна се широко Попи. — Тя винаги е искала да бъде херцогиня.

Той нададе стон.

— Тогава мога ли да дойда да живея с теб и Джема?

— Не си поканен.

— Дори за Коледа ли? Ами увеселението на Джема в провинциалната къща? Половин Лондон говори за това. Нали няма да ме оставиш с майка си за празниците?

— Ще видя как ще се чувствам — отвърна високомерно Попи. — Събирането ще бъде само в тесен интимен кръг. Навярно ще си по-щастлив, ако отидеш в провинцията с Пит или с някой приятел от правителството?

— Не — отсече той. — Ще съм по-щастлив с теб. По Коледа винаги си спомням как бях на кулата на „Сен Жермен де Пре“ с теб, Попи. Помниш ли?

— Да — отговори тя. — Разбира се, че помня.

Сърцето й биеше учестено.

— Сега, като се замисля, онази твоя абсурдна брошка трябваше да ми подскаже, че ще започнем да си говорим за речни видри. Бях така полудял от любов, че не можех да мисля трезво.

— Бяхме замаяни от празника — заяви твърдо тя. — Понякога по Коледа става така.

Той я погледна в очите.

— Празникът нямаше нищо общо, Попи. Не и за мен.

Тя не можа да се сети какво да отговори и някак си пропусна момента. Затова се престори, че той не е казал нищо. Флеч я погледна със сериозно изражение и сбърчено чело. Попи не искаше да го остави сам на Коледа.

— Ще помоля Джема — каза тя.

— Какво?

— Ще помоля Джема да ти изпрати покана.

Усмивката му я накара да се почувства много особено, затова се оттегли в стаята си.