Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (23)

Глава 22

Магазинът за рядкости „Груднер“ беше доста отдалечен от улицата. Зад островърхите му прозорци имаше купища, както изглеждаше на пръв поглед, боклуци.

Попи изскочи с устрем от каретата. От години искаше да посети „Груднер“, още откакто научи за съществуването му, но майка й всеки път й забраняваше. Магазинът се намираше в един от районите с местно самоуправление, Уайтфрайърс — място, в което според майка й не важаха нито правила, нито закони. Според Попи улицата изглеждаше точно толкова мръсна и претъпкана, колкото всяка друга. Нямаше никакви очевидни признаци, че е разположена насред център за престъпни дейности.

Джема я последва по-спокойно, като внимаваше страничните й обръчи да не докоснат вратата на каретата.

— Подозирам, че господин Груднер не вярва в чистотата — каза тя, като погледна към витрината.

— Виж това! — посочи Попи.

Джема погледна предмета по-внимателно.

— Стара ръкавица за езда? Какво прави, да не лети сама?

— Принадлежала е на крал Хенри Осми. Виждаш ли? Така пише на картичката.

— И къде е доказателството? — изсумтя Джема. — Човек може да вземе всяка стара ръкавица и да сложи до нея картичка с надпис, че е принадлежала на самия цар Соломон. А и, Попи, знаеш ли, че Хенри Осми никога не се къпел? Казват, че не обичал допира на вода до кожата си. Чичо ми, ми каза, че кожата на краля била гладка като бебешко дупе. Но представи си само… — И тя потръпна. — Представи си каква е тази ръкавица отвътре!

Магазинчето беше малко, боядисано в приятен черешов цвят. Накъдето и да погледнеше, Попи виждаше кутии със стъклени капаци, стъклени рафтове, дори стъклени пиедестали, върху които бяха сложени безценни премети.

— Дами — приближи се към тях един мъж. — За мен е чест.

Беше висок, с гъста, непокорна бяла коса, заради която главата му изглеждаше прекалено голяма за тялото, като кукла на конци от пиесата „Вартоломеевият панаир“.

— Аз съм Лудвиг Груднер. Мога ли да ви покажа нещо? Може би онази ръкавица на Хенри Осми, която разгледахте на витрината?

— Не — усмихна му се Попи. — Интересувам се от научни рядкости, ако нямате нищо против.

— Имам ланхадо от Африка — отговори господин Груднер. — Три метра размах на крилата, разбира се, и препариран много изящно. Принуден съм да го държа на друго място, но мога да уредя да ви го докарат утре сутринта.

— Не препарирани животни, а рядкости — обясни Попи. — Смятам да създам своя собствена витрина. Видях обявата ви за рога на животно от Вавилон.

— Изключителен екземпляр — кимна господин Груднер. — Истинско чудо. Продадох го за триста лири.

— Триста лири! — намеси се Джема. — Това е безобразие!

— Беше единствен по рода си — контрира господин Груднер. — Струваше много повече и се съгласих на толкова ниска цена само защото лорд Стрейндж е един от най-добрите ми клиенти.

— Така ли? — попита Джема.

— Лорд Стрейндж е голям естественик — отсече господин Груднер. — И, разбира се, е в състояние да удовлетворява любопитството си. Неговата колекция е една от най-добрите в Англия и почти всичко е купено от този магазин.

— О! — промълви Попи, очевидно запленена. — Съжалявам, че не успях да видя рога на животното, преди да го продадете.

— Магазинът е пълен с прекрасни предмети… Всяка дама трябва да има своя собствена витрина с рядкости. Мога ли, например, да ви покажа ръка на русалка?

Когато Попи с радост се зае да разглежда противната колекция на господин Груднер, Джема се отдалечи. Намери малка картина, изработена изцяло от пера, и докато се опитваше да реши дали изобразява маймунка, която се катери по гърба на мъж — или може би човек, който се качва по стълбище, или крава, застанала до дърво, — зърна шахматна фигура, която стоеше самотна на един малък пиедестал.

Беше бяла царица, изваяна от слонова кост. Физиономията й беше царствено смръщена, тялото — потънало в сянката на огромната корона на главата й. Тази корона беше куха сфера, изящно гравирана с ажур, а когато надникна вътре, Джема видя втора сфера, също куха, а в нея — още една.

— Не е ли прелестна? — обади се господин Груднер зад рамото й. — Боя се, че имам само тази фигура. Целият комплект принадлежи на лорд Стрейндж и така и не успях да го убедя да се раздели с него.

— Тогава защо, за бога, се е разделил с царицата?

— Не мога да кажа със сигурност — отговори господин Груднер.

— Шахматният комплект — каза Джема — е нищо без царицата си. Безполезен. Защо Стрейндж ви е дал царицата?

— Ха-ха! Не ми я е давал, продаде ми я! — отговори господин Груднер. — Лорд Стрейндж не е станал най-богатият човек в Англия, като е раздавал с лека ръка такива произведения на изкуството.

— Защо ви я продаде?

— Предполагам, че е спрял да играе шах — сви рамене господин Груднер. — Във всеки случай, Ваша светлост, уверявам ви, че тази фигура е прекрасна и сама. В короната има пет сфери и последната е най-малкото парченце слонова кост, което съм виждал през живота си.

От другия край на магазина Попи се провикна:

— Джема, ела да видиш!

Джема се приближи с царицата в ръка. По някаква причина не желаеше да остави на масата това свирепо намръщено личице, упорито и несломимо дори след като бе загубило съпруга си и целия си двор.

— Намерих една прекрасна статуетка на момче с пеперуда — каза Попи и я вдигна, за да им я покаже.

— Копие на антична гръцка статуя — поясни господин Груднер, — при това прекрасно, нищо че го казвам аз.

— Вижте само детайлите на пеперудата! — възкликна Попи.

Джема погледна, но това, което й се стори интересно, не беше пеперудата, а коленичилият пред нея гол младеж.

— Кого изобразява тази фигура? — обърна се тя към Груднер.

— Ерос или Купидон, който е влюбен в Психея — отговори той — На гръцки „психея“ означава „пеперуда“, разбира се.

— А това какво е? — попита Джема и погледна към странния камък в другата ръка на Попи.

— Геод — отговори Попи и остави статуята на Купидон. — Погледнете. Отваря се така. — Двете груби късчета скала се отвориха и разкриха великолепна аметистова вътрешност. — Прилича на малка пещера, която можеш да вземеш в ръката си — каза тя. — Приказна пещера.

— Не бих могъл да се изразя по-добре — отговори веднага господин Груднер с вид на човек, който няма представа какво е приказна пещера, но знае, че фразата обещава чиста печалба.

— И това намерих — продължи Попи, без да му обръща внимание. Извади костилката на един малък плод, може би кайсия. Разтвори я внимателно и вътре имаше цял куп от най-миниатюрните лъжички, които Джема беше виждала.

— Колко хубаво! — възкликна Джема и изведнъж си спомни малкия комплект прибори за сервиране, който имаше някога за отдавна загубена кукла.

— Двайсет и четири лъжички в костилка от череша — каза Попи.

— Най-малкият комплект на света — обади се господин Груднер.

— Костилката не е черешова — отсече Джема. — Поне от праскова е.

— Череша, Ваша светлост — настоя упорито господин Груднер.

Джема въздъхна. Този мошеник очевидно щеше да измъкне от Попи всичките пари, които бе изтеглила от банковата сметка на съпруга си, но… защо да не й ги измъкне, щом тя така искаше? Семейство Рийв нямаше навик да предпазва хората от грешки. Череши, праскови, кого го е грижа?

Но Попи я изненада. Тя се усмихна на господин Груднер, на бузите й се появиха трапчинки, тя помоли за стол, а после пусна в ход чара си и накара възрастния човек да го изтупа от праха. Когато седна, си свали ръкавиците и прие чаша чай, Джема вече виждаше накъде отива работата. И наистина, четирийсет минути по-късно двете излязоха от магазина, оставяйки след себе си объркания собственик, който почти бе успял да се убеди, че на практика е подарил черешовата костилка на херцогинята, защото тя беше… тя беше…

Чаровна. Той въздъхна и поклати глава, като си помисли какво щеше да каже госпожа Груднер, Бог да упокои душата й. Нямаше да е нещо хубаво.

— Най-лошото е, че аз трябваше да платя пълната цена за царицата си — отбеляза Джема. — А ти купи всичко на половината от цената, която ти поиска отначало. Не е честно!

На бузите на Попи грейнаха трапчинките. В погледа й нямаше и капка разкаяние.

— Майка ми казва, че една дама никога не се пазари за нищо.

— Тогава как ще наречеш разговора, който се състоя току-що? Клетият човек поиска петдесет лири за черешовата костилка, а ти му плати колко, четири?

Попи се усмихна широко.

— Ще го нарека… ще го нарека…

— Нека го наречем просто „бунт“ — отговори сухо Джема. — Няма ли да бъде честно, Попи, ако кажа, че в процеса на раздяла със съпруга си ти си се разделила и с майка си?

— Точно така виждам нещата — потвърди Попи, облегна се назад и отвори торбичката с черешовата си костилка. — Утре смятам да посетя „Франс и Бантинг“. Всички казват, че правели чудесни витрини за рядкости.

— Значи има витрини, изработени специално за костилки от череши, така ли? — попита Джема, без да вярва на ушите си.

— Никога ли не си виждала витрина с рядкости? Миналата година в музея „Левериън“ изложиха витрината на шведския крал и аз казах на майка си, че отивам да посетя бедните, но всъщност отидох в музея.

— Колко смело си се разбунтувала! — подметна сухо Джема. — Предполагам, че майка ти не е разкрила коварството ти?

— Не, слава богу! Говори си язвително колкото искаш, Джема, но те уверявам, че е трудно човек да се противопостави на волята на майка ми.

— Мога само да си представя — увери я Джема. — За щастие тя никога не е проявявала и най-малък интерес към мен.

— Това — промълви най-искрено Попи — е една от причините, поради които съм толкова благодарна, че ме прие в дома си. Майка ми така се притеснява за репутацията си, че не може да ме посети, колкото и да иска.

— Знаех си, че репутацията ми все ще послужи за нещо. Трябва да чуеш оплакванията на Боумонт как същата тази репутация му съсипвала шансовете да постигне това или онова в парламента. Трябва да му съобщя, че всъщност е полезна — държи настрана майки и други настъпващи армии.

— Мисля, че ще си поръчам шкаф от дъб и абаносово дърво. Обичам комбинацията от черно и кафяво дърво.

— Хмм — измърмори Джема. Беше извадила царицата си и отново я разглеждаше. Фигурата наистина беше великолепна. Роклята й се нагъваше отзад като океанска вълна, разбиваща се в брега.

— Господин Груднер каза, че фигурата е била на лорд Стрейндж, нали? Наистина бих искала да видя неговата витрина с рядкости.

— Какъв срам за Стрейндж! — измърмори Джема. — Разбира се, дори и аз не бих могла да посетя имението му, Фонтхил. Защо, защо е развалил комплекта и е продал царицата, как мислиш? Колко жестоко е постъпил!

— Защо да не можеш да посетиш Фонтхил? Аз смятам да отида.

— Неговата репутация е десет пъти по-черна от моята. Този човек е скандализирал хора, които ме смятат за ангел.

Попи се облегна назад.

— Възнамерявам да видя колекцията му. И искам да отида и в музея „Ашмолиън“. И в Кралското дружество. Майка ми никога не ми позволяваше да ходя на срещите им, макар че те редовно позволяват на дами да присъстват.

Джема я погледна и примигна. Лицето на Попи беше чаровно както винаги, но Джема ненадейно осъзна, че в извивката на челюстта й няма нищо меко, а усмивката й е колкото сладка, толкова и изпълнена с решителност.

— Госпожица Татлок е секретар на Дамската помощна част към Кралското дружество — опита се да й помогне тя.

— Имаш предвид онази млада жена, която флиртува със съпруга ти?

— Госпожица Трътлок, както я наричам наум — потвърди Джема. — Обичлив прякор, нали разбираш.

Попи й се усмихна.

— Ще ми се да можех да измисля някое злобно име за Луиз, но съм прекалено привързана към нея.

— Тук е разликата помежду ни. Аз не изпитвам никаква симпатия към госпожица Трътлок, макар с готовност да признавам, че тази моя неприязън е крайно нечестна. Доколкото знам, тя обожава Боумонт от разстояние, а той със сигурност никога не би рискувал безценната си репутация, като си позволи нещо повече от разговор с клетата жена.

— В такъв случай трябва да насочим вниманието й в друга посока — отсече решително Попи. — По една случайност познавам един прекрасен млад учен, доктор Лудън.

— Тя не може да се омъжи за първия срещнат, който е завършил Оксфорд, колкото и да е интелигентен — въздъхна Джема. — Уловена е в капана на благоприличието, нали разбираш. Тя е от онези жени… Бедни като мишки, но аристократки.

— Става въпрос за почитаемия Джордж Лудън — осведоми я Попи. — Един ден ще стане виконт Хауит.

Джема вдигна вежда.

— Чудесна идея, Попи!

— Ще отида на следващата среща на Кралското дружество, или поне на първата, на която ще поканят жени. И ще ги запозная.

— Как, за бога, си се запознала с този учен, Попи? — зачуди се Джема и развеселена видя, че приятелката й леко поруменява.

— Попи!

— Написах му писмо — призна Попи. — Нали разбираш, той публикува трактат за трипръстия ленивец в „Доклади за трудовете на Кралското дружество“ и макар че според мен някои от бележките му бяха много проницателни, не беше догледал един важен факт, посочен от доктор Хембълтън в предишна статия, за задните им лапи.

— И си му написала писмо? Във връзка с някакъв трипръст ленивец?

За нищо на света не бе очаквала писмото да има нещо общо с ленивци.

Попи кимна.

— Тайна кореспонденция с красив млад мъж — измърмори Джема, облегна се назад и се усмихна. — Спомена, че е красив, нали, Попи?

Изражението на Попи стана още по-смутено.

— Ами… аз, разбира се, не мислех що за човек е, когато му писах…

— Естествено, че не си! — изсмя се тихичко Джема. — Нито веднъж. Нито за миг. Разбира се. Той отговори ли ти?

— Не беше така! — възрази тя.

— Отговори ти, нали? Навярно си е помислил, че си блестяща, нали? И… колко писма си разменихте след това, Добродетелна херцогиньо?

На Попи сякаш й се зави свят.

— Наистина ли мислиш… смяташ… мислиш, че той…

— Кой може да каже какво си мисли той? За мен мъжете са загадка. Харесва ми представата, че водиш разговор, та дори и епистоларен, с един от най-великите учени в целия свят!

— Аз не смятам, че е един от най-великите учени в целия свят — възрази Попи. — Може и да е специалист по трипръстия ленивец, но често прави грешки, когато оценява резултатите от проучванията си. Подозирам, че не си води бележки както трябва.

Джема се разкикоти, а Попи добави:

— Наистина не става въпрос за таен флирт.

— Така ли? Предполагам, че си показала всички писма на Флеч?

— Няма да му е интересно. Флеч не се интересува от ленивците.

— Предполагам, че щеше да се заинтересува, ако ленивците носеха наметалца, подплатени с хермелин — подметна дяволито Джема.

— Не бива да… — подхвана Попи и избухна в смях. — Флеч наистина е забавен, нали?

— Той е възхитителен — отговори Джема. — Но забавен…

— Преди не беше такъв — отбеляза Попи с лека тъга. — През последната година започна да става все по-изтънчен.

— Нищо чудно, че си се обърнала към изследователя на двупръстите ленивци. На твое място и аз щях да направя същото. Е, ако имах и най-малко желание да обсъждам подобна тема.

— Трипръсти, не двупръсти. Щеше да ти стане интересно — увери я Попи. — Наистина! Доктор Лудън може да бъде много обаятелен.

— Предполагам, че и той те смята за обаятелна? — попита дяволито Джема.

— Не — отговори Попи.

— Не ли?

— Разбираш ли, умът ми е устроен така, че просто не мога да забравя и най-малката подробност, която съм прочела някъде. Просто съм си такава.

— Аз забравям всичко — призна Джема.

— Но помниш всяка шахматна партия, която си играла някога. Моят мозък е устроен по подобен начин, когато става въпрос за ленивци и мармозетки. Ужасно неудобно е — заяви тя пламенно.

— Защо?

— Защото не е подобаващо за една дама — обясни Попи и сбърчи нос. — Но не мога да го спра. Когато видя някоя нова книга или статия на тема, която ме интересува, просто ме обзема трескава страст да я прочета. Майка ми мрази тази моя черта.

— Колко странно! — измърмори Джема. — Нямам предвид теб, а самата представа, че някой е обзет от трескава страст по ленивец, все едно трипръст или не. Сигурно и ти го знаеш.

— Не го казвам на никого. И трябва да ми обещаеш, че и ти няма да кажеш.

— Защо тогава този възпитаник на Оксфорд просто не приеме и теб, и склонния ти към подробности мозък?

— Според мен учените невинаги се радват, когато някой им напомня за подробностите — отговори Попи. Изглеждаше учудена. — Точността е безкрайно важна, когато става въпрос за изследвания на природата, но ще се изненадаш, Джема, колко неточни могат да бъдат някои хора. Понякога доктор Лудън не проявява никаква готовност да се откаже от някоя теория, дори когато доказателствата са срещу него.

— Мисля, че никога не съм говорила с естественик. В Париж почти няма такива. И така, наистина ли смяташ, че можем да събудим у неточния, но почитаем Джордж Лудън интерес към госпожица Трътлок?

— Интересното, Джема, е защо толкова много искаш да отстраниш госпожица Татлок от компанията на съпруга ти. Нали признаваш, че той никога няма да застраши репутацията си. А тя е млада дама с добро възпитание. Бракът ти не е застрашен.

— Веднъж вече видях съпруга си влюбен в друга жена — отговори Джема. — Заминах за Париж, защото не можех да понеса да бъда близо до него при тези обстоятелства. Това е едно от нещата, които Боумонт така и не успя да проумее: бракът и репутацията не са най-важното в живота.

— Този проблем е често срещан — отбеляза замислено Попи. — Майка ми щеше да се съгласи с Боумонт.