Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (14)

Глава 13

Флеч слезе от каретата си в края на отегчителния следобед, прекаран с Гил. Изпитваше срам и леко негодувание, като ученик, който е счупил прозорец. Разбира се, щеше да се сдобри с Попи. Беше минала цяла седмица и трябваше да се е успокоила. В джоба му имаше диамантена огърлица. Може би просто щеше да я остави в спалнята й в знак на извинение.

Но не: само като си помисли за смайването в погледа й, разбра, че трябва да поднесе извинението както трябва. Тази мисъл го изпълни с инстинктивно отвращение. У Попи вече нямаше нищо забавно. Единственото забавление идваше от флиртовете.

Той подаде наметалото си на Куинс.

— Ако обичате, Ваша светлост — гласът на иконома звучеше странно.

Флеч се спря.

— Бих желал да говоря с вас насаме.

Флеч стисна зъби. Искаше да сложи край на тази ситуация с Попи и след това да пийне нещо силно.

— Не може ли да почака, Куинс? Трябва да кажа нещо на херцогинята, а после…

Един глас го прекъсна от горния край на стълбището:

— Ваша светлост!

Той вдигна глава и видя как един абсолютно ужасен ден става още по-ужасен. Направи бърз поклон.

— Ще ви поздравя след малко, лейди Флора. Куинс трябва да ми каже нещо спешно.

И без да чака отговор, влезе в западния салон.

— Сигурно ще разполагаме с пет минути, преди да ме нападне тук — обърна се той към иконома. — Главният готвач пак ли уволни целия кухненски персонал? — Но сам си отговори на въпроса. — Ако беше така, щеше да го съобщиш на херцогинята. Е, какво мога да направя за теб, Куинс?

— Отнася се до херцогинята — отговори икономът.

Флеч вдигна вежда.

— Да?

— Тя ме помоли да ви предам едно съобщение.

— Така ли?

Куинс не му подаде листче хартия.

— Доколкото разбрах, Ваша светлост, тя ще отседне другаде.

— Ще отседне… какви ги говориш, по дяволите? Не е ли горе с оная харпия, майка й?

— Не — отговори Куинс. — Лейди Флора е тук сама и от около час изпада в истерични пристъпи. Може би дори по-дълго. На мен ми се струва по-дълго! — добави той прочувствено.

Флеч усети как го обзема ледено спокойствие. Попи очевидно се правеше на интересна. Но как бе могла да излезе от къщата и да остави майка си тук?

— Ваша светлост? — продължи жално Куинс.

— Да? — отговори Флеч и тръгна към вратата.

Куинс каза тихо:

— Лейди Флора нареди на камериерката си да отиде в Селби Хаус и да се върне с дрехите й.

Флеч закова на място и ръката му падна от дръжката на вратата.

— Куинс — промълви той, — кажи ми, че се шегуваш, и ще ти удвоя заплатата!

— Ваша светлост — отговори икономът, — ако това наистина се случи, според мен ще трябва да удвоите заплатите на почти целия персонал, за да ги задържите.

Флеч стигна до коридора точно когато майката на Попи слезе от последното стъпало. Той я видя с онази яснота, която само стъписването може да придаде на човешкия поглед. Попи беше избягала и щеше да е много досадно и неприятно да я уговаря да се върне. И кой беше виновен за това? Майка й. А чия беше вината, че младата му съпруга ненавиждаше спалнята? На майка й. А кой беше виновен, че Попи прекарва почти цялото си време в болници и благотворителни организации? Пак майка й.

Нищо у лейди Флора не разкриваше истинската й природа. Тя се обличаше с цялата официалност на кралица и хората обикновено я обсипваха с внимание, достойно за владетелка. Всъщност беше красива. Фигурата й бе съблазнителна — нещо необичайно за жена на четирийсет и няколко години. Но лицето й беше това, което я правеше истински опасна. Макар и обладан от ярост, Флеч не можеше да не признае, че това лице беше омагьосващо, дори повече от лицето на дъщеря й. Лице на жена, свикнала да прави каквото си поиска, когато си поиска и както си поиска. Лице на жена, която рядко се сблъсква със съпротива. Накратко, бе започнала да се смята за нещо подобно на английската кралица. Или може би, тъй като лейди Флора презираше хората, които прекарваха целия си живот на един малък остров, за женския вариант на руския цар.

Флеч се поклони толкова рязко, че брадичката му буквално разцепи въздуха.

— Лейди Флора. Със съжаление трябва да кажа, че сте ни заварили в неподходящ момент.

Тя се понесе към него и постави длан на ръката му.

— Горкият! — промълви тя.

Флеч примигна. До този момент тъща му винаги се отнасяше с него като с всеки друг джентълмен: сякаш виждаше леко разкрасен прислужник.

— Чувствам се отговорна — изгука тя. Да! Наистина изгука! Флеч стисна зъби и не се отдръпна назад, както му повеляваше инстинктът. — Очевидно съм се провалила с начина, по който възпитавах дъщеря си, и така съм ви разочаровала. Никога не съм изпитвала такава агония, както през последния час. Трябва да разберете, че агонията в сърцето на една майка няма равна.

Флеч отвори уста, но красивите устни на тъща му просто продължиха да се движат.

— А после осъзнах, че на този свят има само един човек, който може да разреши тази дилема, който може да компенсира необичайното поведение на дъщеря ми… — за миг Флеч видя как сините й очи стават корави като стъкло — … и че това е единственият начин да уталожа своето собствено непреодолимо чувство на вина. Ще остана до вас, Ваша светлост. Няма да ви изоставя, въпреки че дъщеря ми го стори. Аз…

Флеч се прокашля.

— Лейди Флора, напълно съм уверен, че съпругата ми ще се прибере у дома, преди да се е стъмнило. Няма нужда да се притеснявате толкова.

— Колко ми се иска наистина да беше така! — провикна се тя. — Но трябва да призная, че познавам Пердита по-добре от вас. Тя е толкова разбрана и сговорчива… докато не…

Флеч видя как проблеснаха белите й зъби.

— Наследила го е от покойния ми съпруг, Бог да упокои душата му — продължи лейди Флора. — Съмнявам се, че Попи ще се върне в дома ви, Ваша светлост.

— Ще се върне, разбира се! — изръмжа Флеч и отстъпи назад. Ръката й падна от неговата. — А сега, ако ме извините, госпожо, ще помоля Куинс лично да ви придружи до дома ви, защото сте разстроена.

Лейди Флора му се усмихна така, сякаш не го беше чула.

— Не се тревожете — каза тя. — Ще говоря с икономката и незабавно ще поставя всичко под контрол. Няма да допусна да изпитате и най-малкото неудобство поради абсурдното бягство на дъщеря ми!

Дори окото й не мигна. С нищо не показа да осъзнава, че има нещо неуместно в това една майка да предложи да замени дъщеря си. Флеч нямаше как да не предположи, че лейди Флора, също като дъщеря си, е жена, която никога не се замисля за случващото се в спалнята.

Единствената мисъл в главата му беше да избяга.

— Извинявам се, лейди Флора. Имам неотложен ангажимент.

Тя му се усмихна със сърдечността на гладен тигър.

— Чувствайте се удобно, където и да решите да отидете. Всичко в тази къща ще бъде готово за завръщането ви.

И наистина, тя се обърна и започна да дава на Куинс заповеди за домакинството, менютата, камериерката си и чаршафите. Ласкателният й тон се променяше удивително бързо, когато се обръщаше към някой прислужник.

— О, Ваша светлост! — провикна се тя, докато един лакей отваряше вратата.

Флеч отново се извърна към нея.

— Ако случайно се видите с дъщеря ми, поздравете я.

Флеч се поклони. Странното беше, че косата на лейди Флора си беше все така блестящо руса. Не приличаше на плетеница от змии. Но сигурно…

До входната врата икономът се поклони и му подаде палтото, което Флеч бе съблякъл току-що.

— Куинс — каза херцогът и спря на прага, — коя беше онази богиня с коса от змии?

— Медуза, Ваша светлост — отговори Куинс. — Само един поглед към косата й, и човек се превръщал в камък.

— Точно така — измърмори замислено Флеч и тръгна към каретата си.

Попи щеше да разбере, че трябва да се върне вкъщи.