Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (10)

Глава 9

Морнинг пост (продължение)

Ще завършим съобщението си с един приятелски съвет към тези Отчаяни херцогини… доставяйте си удоволствия колкото ви душа иска, но не забравяйте, че вашите херцози ще направят същото. А когато един херцог кръшне, може никога да не спре!

Девет часът вечерта, същия ден

Минаха часове, преди Флеч да се прибере. Вече беше късно, но Попи не си позволи да си облече нощницата. Вместо това продължи да седи с изправен гръб, както я беше учила майка й, и да се взира в стената. Единственото — единственото! — хубаво нещо от днешния ден беше, че майка й отказваше да се приближи до херцогиня Боумонт, затова не дойде на увеселението. Макар че несъмнено до сутринта щеше да чуе за обидата, която Флеч бе нанесъл на дъщеря й, и това даваше на Попи много малко време, през което да помисли сама.

А не да повтаря мислите на майка си.

Разликата беше огромна. По някакъв начин Попи беше свикнала майка й да я командва. Беше по-лесно така — да й угажда, за да е щастлива тя. Защото когато майка й беше нещастна…

Попи леко потръпна. Още от малко момиченце не понасяше крясъците. Не че майка й не я обичаше. Обичаше я.

Наистина. Понякога Попи трябваше да си го напомня, защото като дъщеря на лейди Флора понякога се чувстваше като предмет, който принадлежи на лейди Флора. Като нейна вещ.

Още си спомняше как като малка часове наред седеше и се преструваше на възглавничка за крака. На столче. Защото ако можеше просто да изглежда много мъничка и да стои много тихо, майка й щеше да забрави, че е там, и нямаше да започне да крещи за хора, места и неща, които са се объркали.

Този спомен караше Попи да се чувства виновна. Майка й не крещеше на нея, поне през повечето време. Въпросът беше, че над главата на Попи се вихреха урагани от гняв, докато накрая започнеше да й се струва, че се е озовала насред свирепа гръмотевична буря. Ако забележеше дъщеря си, лейди Флора пак започваше да крещи. Попи можеше да се усъвършенства в толкова много отношения.

Изпитваше безкрайна умора. Уморена от хора, които не я одобряваха, хора, които, каквото и да правеше, не можеше да удовлетвори, хора, които я караха да се чувства неадекватна. Глупава. В ума й имаше само една ясна мисъл: не искаше майка й да й се разкрещи. И не искаше да вижда онова отчуждено, отвратено изражение на лицето на Флеч. Никога повече. Дори това да означаваше никога повече да не види самия него.

Една сълза се отрони от окото й и се изтърколи по ръката й, но истината беше повече от очевидна.

Дори това да означаваше да не види самия него никога повече.

Флеч най-накрая се прибра някъде към десет часа вечерта. Попи чу глъчката, която винаги го придружаваше — лакея, който поемаше шапката му, личния прислужник, който се суетеше около палтото му, косата му…

Стана й приятно, когато сви устни.

Той, разбира се, дойде в стаята й веднага щом Куинс му предаде молбата й. До този момент двамата се бяха държали изключително възпитано един с друг. За миг той застана на прага. Изглеждаше като излязъл от страниците на Journal de la Mode^[1]. От тази гледка езикът й винаги се връзваше, особено през последната година, когато Флеч започна да се превръща в мечтата на всеки личен прислужник.

— Влез, ако обичаш — покани го тя. — Трябва да поговорим.

— Съжалявам за тази сутрин — каза той и спря пред нея. Както никога, очите му я гледаха сериозно. Не презрително. — Не биваше да говоря така пред приятелите си.

— Бих предпочела да беше казал тези неща първо на мен, преди да започнеш да ги обсъждаш пред други хора — отговори Попи. — Но забелязах, че Гил не изглеждаше изненадан, затова вероятно вече си говорил с него за брака ни. Може би трябва да ми кажеш всичко, което си казал и на него.

— Гил ми е стар приятел — каза той и погледът му незабавно стана непроницаем. — Когато са възбудени, мъжете постоянно говорят един пред друг неща, които не мислят. Гил се изненада. След като ти си тръгна, ми се скара.

— Предай му, че съм му много благодарна — отговори Попи и скръсти ръце в скута си. Разговорът бе започнал да придобива враждебен характер. Тя чувстваше как се превръща в малка мишка, как се оттегля в някаква част от мозъка си, в която никой нямаше да й крещи. Пое си дълбоко дъх и си заповяда да бъде смела.

— Моля те, седни, Флеч.

Той седна.

— Бих искала да знам какво мислиш за брака ни. Не защото искам да се караме или…

Той седна. Изглеждаше толкова уморен, че сърцето й се сви. Тя едва не скочи, за да поръча да донесат чай и да приготвят гореща вана. Но прехапа устна и си нареди да не мърда от мястото си.

— Мисля, че отношенията ни не са по-лоши от тези на всеки друг херцог и херцогиня в Англия — отвърна той, погледна я и устните му се извиха в тъжна усмивка. — Със сигурност са по-добри от тези между херцог и херцогиня Боумонт. Държах се като магаре, Попи, и съжалявам.

В гласа му наистина звучеше съжаление, но това нямаше значение.

— Все пак — настоя тя — какво би искал да промениш, Флеч?

— Понякога на всички ни хрумват разни глупави идеи.

— Не ги разбирам тези идеи. Струва ми се, че постоянно се опитвам да бъда нещо, което ти искаш, но не знам какво е то.

— Няма нищо такова! — отговори остро той. — Ти си идеална такава, каквато си, Попи. Държах се като глупак. Да не говорим повече за това.

Тя преглътна.

— Ти не си доволен от интимността в брака ни.

Тишината набъбна като плесенясал хляб и се изпълни с вонята на загниващо яйце. Смелостта изведнъж й се стори нещо много глупаво.

— Ти наистина ли си мислеше, че не знам колко си нещастен? — попита Попи. — От мига, в който се влюбихме, ти искаше да бъда по-различна. И все пак аз съм точно от този тип съпруги, който разбирам. Аз… не знам как да бъда по-различна.

Той стисна зъби. Тя го забеляза изпод миглите си.

— Несъмнено предявявах някои неудачни изисквания към теб.

— Каква би искал да бъда?

Той не отговори. Тя събра смелост и продължи да упорства, защото всичко това трябваше да се каже. Не можеше да понесе мисълта отново да водят подобен разговор.

— Питам те сериозно, Флеч. Постоянно се чудя с какво те разочаровам, но не знам! Къде бъркам? Опитвам се да правя всичко, което искаш от мен, мълча, когато мисля, че така искаш, нагаждам поведението си към твоето.

— Не ме разочароваш.

Попи усещаше такова гадене, та й се струваше, че може да повърне. Вместо това стисна ръцете си под една от гънките на роклята си, за да не може той да ги види. Знаеше, че лицето й е абсолютно спокойно.

— Какво очакваш? Или може би трябва да попитам какво искаш да направя?

— Веднъж ми каза, че дамите се различават от перачките, помниш ли?

Тя се усмихна едва-едва.

— През последните две години работих толкова много в болниците, че мога да те уверя: тези жени не са кой знае колко по-различни от мен. Не помня да съм го казвала. В каква връзка е било?

— Не искаше да те целувам по друг начин, освен със затворена уста.

Сега в очите му отново светеше онази ярост.

— Но нали ти позволих! — възрази Попи, потисна целия си страх и овладя гласа си. — След като се оженихме, положих всички усилия никога да не ти отказвам, Флеч.

— Изобщо не би трябвало да водим този разговор.

— Защо?

— Защото ти направи всичко по силите си, Попи, знам го. И надеждите ми бяха наивни.

— Но какво си очаквал да направя!

Острият й тон го накара рязко да вдигне глава.

— Винаги изглеждаш разочарован. Все изискваш и изискваш, без да кажеш какво искаш. Какво е то?

— Бих искал ти да… да…

— Какво? — Попи не можа да познае собствения си глас, толкова суров беше.

— Да се наслаждаваш — отговори тъжно той. — Да се наслаждаваш на преживяването, да се наслаждаваш на мен… едно и също е.

Тя прехапа устна толкова силно, че усети вкуса на кръв, странен и металически.

— Аз се наслаждавам.

Той стана и отиде до прозореца.

— През цялото време те обвинявах за нещо, което не зависи от теб, а това не е честно. Съжалявам.

Тя впери поглед в гърба му и разбра, че с брака й наистина е свършено. Не можеше да му даде това, което той искаше. Никога нямаше да бъдат щастливи заедно и тя винаги щеше да го разочарова.

Не можеше да понася повече това положение.