Елоиза Джеймс
Моята американска херцогиня (9)

Глава 9

Като всяко самоуважаващо се куче Джордж очевидно смяташе, че банята и пощенето против бълхи са ненужни, но все пак не се обиди.

— Виж само колко е добричък! — обърна се Мери към леля си, докато един коняр къпеше Джордж под техен надзор. — Дори не се оплаква, макар че по погледа му си личи колко оскърбен се чувства.

Чист и благоуханен, Джордж се оказа още по-сладък отпреди. Купуването на предмети, необходими за всяко куче президент — порцеланова купичка, одеялце, каишка от испанска кожа — им отне почти целия следобед, след което семейството прекара вечерта в опити да научи Джордж да сяда по команда. Той изглеждаше неспособен да седи и ако натиснеха малката му задница към земята, се прекатурваше.

След като падна над двайсет пъти, започна да се прекатурва всеки път щом кажеха: „Седни“. След още десет пъти започна да се обръща по гръб, ако някой от тях уловеше погледа му.

— Сигурно ни мисли за побъркани — отбеляза Бес. — Защо ще искаме да се обръща толкова пъти?

Мери вдигна кутрето и го обсипа с още целувки.

— Толкова е миличък, че ще се обръща цял ден само за да ни зарадва.

— Ще направи всичко, за да получи още месни хапки обади се сприхаво господарят на дома.

За съжаление Джордж бе открил, че ботушите на Тадеус облекчават болката при никненето на зъби и чичо й не го бе приел добре.

Простъпките на Джордж не се ограничаваха с ботушите: след един инцидент в трапезарията момчето, което отговаряше за ножовете, бе натоварено да го извежда в градината зад къщата веднъж на всеки час.

На следващата сутрин секретарят, когото Бес бе успяла да примами от една графиня, пристигна, за да планира в пълни подробности подготовката за сватбата. Мери бе подходила с ентусиазъм към приготовленията за първата си венчавка, делово — при планирането на втората, а сега, при уточняването на подробностите на третата, отношението й можеше да се нарече в най-добрия случай равнодушно, затова Бес я изпрати навън, за да научи Джордж да върви на каишка.

— Претърпях пълен провал — призна тя на леля си, докато пиеха чай.

— Ще се научи — успокои я Бес и се наведе да поздрави Джордж, който така се зарадва да я види, че цялото му тяло се разтресе заедно с опашката. — Представа нямам защо досега не сме имали куче.

— Мога да ти посоча една причина: трябваха ми три месеца, за да разтъпча тези ботуши — обади се мрачно Тадеус. — Нямам време за чай, имам среща с един човек, който се кълне, че е постигнал огромно подобрение в проектирането на тоалетните. Нещо за самопълнещо се казанче, каквото и да е това. Не се съмнявам, че това са глупости, но защо да не погледна?

Чичото на Мери бе поставил началото на състоянието си с изобретяване на механична хранилка за птици и го бе разширил чрез инвестиране в изобретенията на други хора. В Лондон все още не бе открил новоизобретено приспособление, което да работи, но любопитството му нямаше граници. За него всеки ден, минал без проверка на едно или друго ново устройство, беше загубен.

— Как беше механичната четка за коса от вчера? — попита Мери.

— Преносимата ротационна машинка за коса ли? Чиста глупост, скъпа моя. Никоя дама няма да иска край главата й да бръмчи подобно нещо, а джентълмените се решат само за няколко секунди. Казах му, че според мен може да е по-полезна като четка за дрехи в някоя въглищна мина или нещо подобно.

— Може би четка за кучета? — предложи Мери.

— Кучетата ще се уплашат от скърцането на механизма.

С тези думи Тадеус си нахлупи шапката и избяга през вратата.

Бес подаде на Мери чаша чай.

— Скъпа моя, забеляза ли, че тази седмица нямаме никакви гости?

Да, така беше. Но какъв смисъл имаше да се притеснява, че не жъне успехи в обществото?

— Получаваме покани за всички важни събития. Може би хората не искат да излизат от къщи в този дъжд.

— Всички говорят само за благотворителната болница — каза Бес — и трябва да отбележа, че това говори добре за твоя Седрик. Но не останах доволна, когато госпожа Плесъл ми каза за една вечеря в чест на болницата, на която ние не сме поканени.

— Кой дава вечерята?

— Госпожа Бенет.

— Предполагам, че може да е от високомерие — отговори Мери. Не можеше да се насили да се развълнува. Джордж лежеше възпитано в краката й, но изразът в очите му подсказваше, че много му се яде препечена питка с масло.

— Със сигурност е високомерие. Тази жена ми е неприятна и доколкото разбирам, чувството е взаимно.

Мери се опита да си припомни как изглежда госпожа Бенет.

— Тя ли беше тази, която носеше самур дори когато е топло?

— Не, бъркаш я с госпожа Радълсби. Госпожа Бенет винаги носи перли и успява да си придаде вид на добродетелна — поясни Бес и изсумтя презрително. Според нея перлите състаряваха, но диамантите правеха жената да изглежда десет години по-млада.

— Не мога да се сетя — измърмори Мери, докато се мъчеше да си спомни. Лондон гъмжеше от дами с набожни изражения и перли на шията.

— Тя е една от жените, които живеят в кошер с другите жени, които постоянно бръмчат около нея, при това бръмченето не означава комплименти. На мен ми прилича на жената на някой градинар. Или не — на жената на някой помощник-градинар.

— О, знам коя е! Госпожа Бенет е дъщеря на виконт — обясни Мери. Като част от подготовката за живота си със Седрик се бе опитала да наизусти изданието „Справочник на Дебрет за родословията на благородните семейства в Англия, Шотландия и Ирландия“. Вървеше й бавно, но все пак бе прочела за аристократа, чиято дъщеря се бе омъжила за обикновения господин Бенет.

— Не ме интересува, дори да е дъщеря на османския султан! — отвърна остро Бес. — Почти съм сигурна, че перлите й са фалшиви, но тя и приятелките й си позволиха да се подсмихнат подигравателно на смарагдите ми, сякаш съм решила да си сложа огърлица от балсамирани мравки!

— Балсамирани мравки ли? — повтори Мери. — Мравките дори не са зелени, лельо Бес.

Джордж се бе обърнал по гръб и скимтеше умолително, но тя поклати глава.

— Без питки, господин Джордж. Няма нужда да надебеляваш още повече.

— Мисли си, че нося на врата си най-обикновено стъкло. Сякаш ти не си истинска наследница, а измамница, окичена с фалшиви бижута, за да си хванеш мъж с титла.

— Това е абсурдно!

— Аз ще ти кажа кое е абсурдно — заяви мрачно леля й. — Абсурден е начинът, по който всички тези английски момичета се носят като бели снежинки и пърхат покрай стените на стаята.

Мери се усмихна широко.

— По тази логика лейди Каролайн е истинска виелица. Зарекла се е, докато не се омъжи, да носи само бяло.

— Да, и нея не мога да се насиля да харесам. Каза ми, че американците били неблагодарни, неразумни и несправедливи и когато я изгледах, добави, че това било само нейно лично мнение и искала да бъде полезна.

— Сигурна съм, че според нея е несправедливо това, че дойдох в Лондон и грабнах Седрик. Смятам, че самата тя би искала да се омъжи за него — каза Мери и посегна към още една питка. Когато някой се държеше с нея високомерно, ставаше раздразнителна, а това не се отразяваше благотворно на душата й.

— Тя не може да си го позволи — отсече леля й с равен глас.

— Какво? — попита Мери, изтърва питката и тя падна на подноса.

— Годеникът ти е втори син — каза Бес. — Нали си даваш сметка, че Седрик трябва да се ожени за богата наследница?

— Той не е Дермът. Седрик е син на херцог!

— В Англия първородният син наследява имението — напомни й Бес и я потупа по ръката. — Това не означава, че Седрик няма да бъде прекрасен съпруг.

— Не знаех — промълви Мери потресена. Как бе възможно Седрик да има нужда от брак с богата наследница? Обличаше се… ами, обличаше се много по-добре от брат си, херцога.

В Бостън семейство Пелфорд живееше в просторна къща, заобиколена от домовете на роднини и приятели. Семейство Кабът беше семейство Кабът, членовете му бяха приятели със семейство Пийбоди и това беше всичко.

От друга страна, в Лондон всякакви хора се преструваха на по-богати или от по-благородно потекло, отколкото бяха. Или дори на хора с по-ниско потекло, както херцогът в простия си черен жакет.

Това просто накара Мери да си каже отново — за стотен път, — че не бива да мисли за херцога. Трябваше да мисли за годеника си — красивия си великодушен годеник.

Седрик, мъжът, когото обичаше.

Тя посегна към изпуснатата питка в мига, в който вратата се отвори и Дженкинс оповести:

— Херцогът на Трент. Лорд Седрик Алардайс.

— О, здравейте! — провикна се Мери, скочи и заобиколи стола си. Херцогът се спря и се поклони първо в посока към леля й, която остана седнала, а после към Мери.

Седрик остана една крачка назад и се приведе в елегантен поклон. Тъй като приведен, не можеше да я види, Мери бързо облиза мазните си пръсти, повдигна полите си и направи реверанс.

Херцогът забеляза какво направи тя. В очите му се изписа странен израз, но този израз със сигурност не беше осъдителен.

Когато всички се изправиха, Мери каза:

— Много се радвам, че ви виждам и двамата.

Ако гласът й звучеше леко замаяно, това беше само заради погледа на херцога. Беше я изнервил.

Джордж тичаше между краката им, обзет от такова въодушевление, че дори не изджавка.

— Колкото до това куче — започна Седрик, — донесъл съм ви подарък.

— Колко мило от ваша страна! — възкликна Мери.

При първата й среща с херцога очите му й се бяха сторили хладни, дори сурови. Сега се запита как бе възможно изобщо да си е помислила подобно нещо. Той очевидно беше на път да избухне в смях.

Седрик се отправи обратно към преддверието, а Мери се обърна към херцога.

— Ваша светлост! — възкликна тя с престорена строгост. — Какво е това палаво изражение?

— Палаво ли? — повтори той. — Знаете ли, че никой не ме е наричал палав от години?

— Палав — повтори твърдо тя. — Очевидно знаете не…

Гласът й секна, защото Седрик се беше върнал, понесъл в ръцете си едно куче.

Или може би половин куче. Или една третинка куче. На ръката му се бе настанило миниатюрно бяло кутре с очи като черни мъниста. Приличаше на голям папагал. Дългата козина на темето му бе прибрана на опашка и завързана с панделка.

— Не! — възкликна Мери и инстинктивно погледна към херцога. — Нали не съм разбрала правилно?

— Това е Кокиче — оповести Седрик. — Тя ще ви помогне да въведете нова мода. Увериха ме, че никога не си забравя мястото.

— Кокиче ли? — обади се леля Бес и най-накрая стана и се приближи към тях. — Кой й е дал това нелепо име?

— Аз — отговори Седрик с леден тон и се обърна към Мери: — Да не би да сте си мислели, че няма да изпълня обещанието си? Обещах ви идеалния аксесоар за една дама.

Мери премести поглед от Седрик към кучето, а от Кокиче към херцога. После сведе поглед към Джордж, който обикаляше в кръг, обзет от въодушевление.

— Предупредих брат си, че няма начин да ви раздели с това кутре — обади се херцогът. В очите му блестеше пламъче, което показваше, че сцената му харесва, макар че с Мери не беше така.

Не й хареса начинът, по който годеникът й пренебрегна изричните й желания, но нямаше да го каже пред херцога.

— Предполагам, че сега Джордж няма да се чувства самотен, когато нас ни няма.

— Джордж ще е по-щастлив в конюшните — заяви Седрик. — Кокиче не само е от по-хубава порода, но и баба й е принадлежала на самата кралица Шарлот.

Херцогът изсумтя.

— Джордж може да се окаже чудесен мишеловец. Това кутре тук не се отличава с нищо друго, освен с родословието си.

Бес погледна към него и поклати глава.

— В тази къща нямаме нужда от мишеловец, Ваша светлост.

— В домакинството на една дама няма място за мишеловец — обади се Седрик. — Това само показва какво имам предвид.

Той сложи Кокиче на пода.

— Достатъчно е да ги видим един до друг, за да видим кое е по-хубавото.

Джордж незабавно се приближи към новодошлата с обичайното си изражение на радостно очакване и измина последните сантиметри, хлъзгайки се на прекалено големите си лапи. Кокиче изправи уши и решително прибра опашката си зад краката. Позволи му да я подуши цялата, макар и с изражението на кралица, подложена на необходим, но неприятен лекарски преглед.

— Кучетата не притежават никаква деликатност — отбеляза Бес. — Никак не би ми харесало, ако хората започнат да се поздравяват един друг с душене.

Мери беше свикнала с размишленията на леля си за живота и не се трогна, но Седрик стисна устни.

Точно тогава Кокиче нададе удивително висок лай и Джордж незабавно се отдръпна и седна.

— Вижте го! — провикна се Мери. — Може да сяда!

— Всички кучета могат да сядат — каза херцогът.

— Мислехме си, че задните му лапи може да са прекалено къси. Или задницата му твърде дебела. Обикновено се прекатурва.

Този път Джордж не се прекатури, макар че се наведе назад, по-далеч от Кокиче, която се приближи към него важно-важно и нададе тихо ръмжене.

Това така уплаши Джордж, че дебелото му телце се разтрепери цялото. Мери се наведе и го взе.

— Боя се, че двамата никога няма да се сприятелят.

— Кокиче е истинска амазонка, колкото и да е мъничка — каза херцогът одобрително.

— Няма нужда да се сприятеляват, тъй като Джордж ще живее в обора — обади се Седрик.

Мери го погледна и поклати глава.

— До момента килимите в къщата ми на Бъркли Скуеър никога не са били заливани с урина — каза той и добави с рязък тон: — Бих предпочел това да си остане така.

Мери се насили да не казва нищо. Той не говореше сериозно. С времето щеше да разбере какво съкровище е Джордж.

Междувременно Кокиче бе започнала да подрипва към краката на херцога и да помахва кокетно с опашка. Той не й обърна внимание, така че тя седна на килима, вдигна чипата си муцунка във въздуха и излая.

— Според мен това беше заповед — отбеляза Мери.

— Госпожице Пелфорд, умолявам ви да пуснете това животно и да вземете Кокиче, иначе ще се обърка кой е господарят й! — подкани я Седрик.

Кокиче сложи лапа върху ботушите на Негова светлост и изскимтя.

— Не е объркана — каза Мери и гушна Джордж още по-плътно до себе си. — Влюбена е. В херцога.

— Значи я чака разбито сърце — отсече Негова светлост, без да обръща внимание на кутрето.

— Двамата с Джордж няма да са щастливи под един и същ покрив — каза Мери, — но вие можете да вземете Кокиче и от време на време да си ходят на гости.

— И с мен няма да е щастлива — заяви херцогът.

— Кокиче много ще подобри външния ви вид — отбеляза дяволито Мери и очите й се плъзнаха от черния му жакет към простите черни ботуши. — Мисля, че по този въпрос всички ще бъдем единодушни: ще ви се отрази добре да сте малко по-модерен.

По време на тази размяна на реплики изражението на Седрик беше станало още по-студено. Той се обърна рязко и се приближи към Бес, която се бе върнала при масичката с чай. Скованите му рамене издаваха колко жестоко е засегната чувствителността му.

— Наистина ли смятате, че тази ваша трапчинка може да ме убеди да прибера куче, което не само не е мишеловец, ами и от разстояние може да мине за плъх? — попита херцогът с тих глас.

Мери прехапа устна, за да потисне смеха си.

— Може да пътува на капрата до вас. Представете си само как ще изглеждате — как ще обикаляте из Хайд Парк през пролетта и Кокиче ще е украсена с нова панделка… лавандулова може би?

Сега Кокиче бе застанала точно пред херцога и го гледаше с обожание.

— В каретите ми няма място за животно — отсече той.

Под зоркото око на Бес Дженкинс бе заменил подноса с друг, с пресен чай и няколко вида тортички вместо питки с масло.

— Ваша светлост! Мери! — провикна се Бес. — Мисля, че достатъчно говорихме за кучета. Моля, елате да пийнем чай.

Мери кимна и погледна към херцога.

— И най-простите хора си имат права, както казват.

— Не ме интересува какво казват.

— Брат ви много ще се ядоса, ако я вземете…

Той я удостои с онази своя крива усмивка — онази, в която имаше немалка доза язвителност.

— Виждам, че започвате да се ориентирате в нашите семейни отношения, госпожице Пелфорд. Но няма да се хвана толкова лесно — и той тръгна към Бес, без да погледне за втори път към горката Кокиче.

Мери коленичи и пусна Джордж на пода. Нямаше спасение: щеше да се превърне в господарка на две кучета.

— Кокиче, искам да бъдеш добро момиче, защото Джордж е само бебе.

Кокиче изръмжа и мъничката й горна устна се изви свирепо.

Джордж се разтрепери — и се изпика. Върху обюсонския килим и, за съжаление, върху подгъва на роклята на Мери.

В последвалия хаос Кокиче започна да обикаля триумфално наоколо, а Дженкинс прояви начални признаци на нервен срив. Бес прояви съчувствие. Седрик не прояви.

— Това куче не може да живее в къща! — изрева той. — Постъпвате жестоко, като му показвате удобствата на този дом, защото ще трябва да живее в конюшнята.

— Никога няма да живее в конюшнята! — извика Мери и пак вдигна Джордж.

Настъпи оглушителна тишина.

Мери погледна към херцога за помощ, но той се бе приближил към камината и се взираше в горящите цепеници, сякаш четеше в пламъците старинно пророчество.

— Няма да споделям къщата си с животно, което не може да владее мехура си! — оповести Седрик.

— Джордж е почти обучен — настоя Мери.

Кутрето изглеждаше ужасно засрамено.

Междувременно Кокиче се забавляваше, като обикаляше край краката на Мери с глава, наклонена на една страна, приковала кръглите си светещи очички в Джордж.

— Обещавам, че няма да има повече инциденти — добави Мери.

Седрик погледна към Бес.

— Съжалявам, госпожо Пелфорд, но след тази случка вече нямам желание за торта.

— Разбирам — каза леля Бес. — Аз…

— Ще трябва да избирате: или той, или аз — прекъсна я Седрик, обърнат отново към Мери. — Лейди Седрик Алардайс трябва да бъде жена, която се съобразява с модата, а жена, край която се върти булдог, неспособен да задържа урината си, не отговаря на тези стандарти.

Поклонът му беше строго официален, без никаква демонстративност. Той напусна стаята царствено като император, слизащ от сцената.

Херцогът прекоси помещението и улови Мери за брадичката. Против волята й в очите й напираха сълзи.

— По дяволите! — каза тихо той. — Наистина го искате, нали?

Мери преглътна риданието си.

— Да.

— Тогава ще го имате.

Това беше обещание. А беше очевидно, че херцогът винаги удържа обещанията си.

Едва по-късно, едва след като си беше тръгнал, Мери осъзна, че Негова светлост може да не е имал предвид Джордж, както предположи тя.

Може би я беше попитал дали наистина иска Седрик.