Елоиза Джеймс
Моята американска херцогиня (38)

Глава 38

Мери прекара следващите няколко дни в леглото, както бе наредил лекарят. Първият беше най-ужасният, защото освен непоносимото главоболие се събуди с онзи вид гадене, който я караше да копнее падането да я беше убило.

— Толкова е унизително! — простена тя, след като загуби поредната битка с позива за повръщане.

— Лекарят ме уверява, че разстроеният стомах е често срещано явление — отвърна делово Трент, подаде легена на камериерката й, седна на ръба на леглото и избърса лицето й с мокър плат.

Мери постоянно се унасяше. Всеки път щом се събудеше, Трент беше в стаята, седеше до нея и четеше или работеше на писалището в алкова.

Той не беше единственият човек в спалнята. Кокиче започна да драска по вратата и не спря, докато не я пуснаха вътре. Джордж, който обикновено побягваше в ужас от бялото кученце, този път не му обърна внимание и продължи да нервничи дотогава, докато не го оставиха да се свие на леглото до Мери.

Вторият и третият ден минаха по същия начин. Гаденето бавно отмина. Трент й носеше бульон и я караше да пие чаша след чаша, защото според лекаря течностите бяха полезни. Четеше й вестника, защото думите се размиваха пред очите й и тя не можеше дори да прегледа заглавията.

На четвъртия ден Мери се събуди призори и установи, че силната ръка на съпруга й е обвита около кръста й и я държи здраво притисната към тялото му.

Не я болеше главата и стаята не се въртеше. Нито й се гадеше, нито се чувстваше отпаднала.

Всъщност се чувстваше прекрасно. В нормалното си състояние. Само че не беше в нормалното си състояние, нали така? Беше забравила няколко дни — не беше сигурна колко — и никога нямаше да си ги върне. Беше толкова странно — част от съществуванието й просто да изчезне.

Но имаше ли значение? Това, което имаше значение, беше, че съпругът й е тук и тя го обича…

Изведнъж всичко се върна. Всичко. Е, всичко до онзи миг, в който Кестрил коленичи в краката й и я нарече своята „американска орхидея“.

През тялото й премина неволна тръпка. Навярно беше по-добре, че не помнеше останалото.

Караницата — онази, за която я попита Трент в каретата — и този спомен се върна. Мери преглътна с усилие, когато си спомни как съпругът й каза, че спорът им не е важен. Дреболия, така го нарече.

Трент не искаше тя да си спомни, защото го бе притеснила, изразявайки чувства, на които той не отвръщаше.

Накратко, бе получила чудото, за което така се бе надявала.

Когато каза „Обичам ви“, Кестрил предяви претенции към чувствата й. За първи път Мери разбра какво точно е усещането да бъдеш прикован от чувствата на друг човек, от неразумното му искане за отговор, който си неспособен да дадеш.

Трент не изпитваше към нея отвращение, за разлика от нейните чувства към Кестрил. Но нищо чудно, че очите му потъмняха от неприязън, когато тя настоя да изрази чувствата си. С оглед на достойната й за съжаление история той бе проявил значително търпение по време на спора им.

Тя наистина го обичаше, но това нямаше значение.

Случилото се, колкото и ужасяващо да беше, се оказа Божи дар: Мери можеше да върне времето назад. Вече нямаше да дърдори за любов и да кара съпруга си да се чувства неудобно. С времето щеше да му докаже, че не е нито повърхностна, нито непостоянна.

Засега щеше да зарови цялата мисъл за любов дълбоко в сърцето си. Може би щеше да спомене за нея след пет години. Или десет.

Не я интересуваше дали Трент някога ще каже „Обичам те“.

Е, поне не много.

Тя се протегна и с радост осъзна, че тялото й пулсира от здраве… и желание. Бракът й беше прероден, чист и нов и този път тя нямаше да оплеска всичко.

Когато Трент се събуди, й отне няколко минути да го убеди, че няма нужда от бульон, че главата вече не я боли и че е в отлично здраве.

Но след като той се успокои, повери кучетата на един лакей и се върна в креслото, Мери склони глава на рамото му и промълви:

— Трябва да ти благодаря за всичко, което направи след злополуката, за да ми помогнеш да оздравея.

— В болест и здраве — отговори той и я обгърна с ръка.

— Това е нещо, което биха сторили малко съпрузи — изтъкна Мери. — Това беше постъпка на истински приятел и съм ти много благодарна.

По някаква причина благодарността й не го зарадва. Той присви очи, а челюстта му се стегна.

Но Мери беше сигурна, че може да разведри лошото му настроение. Все пак разполагаше с всички тези нови умения, на които я бе научил Трент.

През дните след караницата им Трент си бе представял как Мери му казва без заобикалки, че е спряла да го обича. В най-мрачните си мигове дори си бе представял как обявява, че възнамерява да се качи на първия кораб за Америка.

Но никога не си бе представял, че тя ще забрави, че го обича.

Да, но точно това се случи. Любовта й към него изчезна със спомена за злополуката.

Колкото и пъти да я обладаваше, думата „любов“ никога не излизаше от устните й. Тя крещеше от удоволствие, ридаеше, задъхваше се, пресипнала, обезоръжена. Той я превръщаше в самото въплъщение на развратна женственост, блеснала от пот, с все още бурно надигащи се гърди и устни, подути и блестящи от целувките му.

Желание, не любов.

В ума му се прокрадна горчива ирония: преди не искаше съпруга, която го обича, и сега бе получил точно съпругата, която искаше: Мери, без неловките чувства и неизречените обещания.

Тя дори му благодари, задето се погрижи за нея, сякаш беше най-обикновен познат. Сякаш двамата бяха единствено това — приятели.

Трент ненавиждаше тази дума.

Но макар че злополуката го бе лишила от любовта на Мери, тя все още беше негова. В неговите прегръдки, в неговото легло, в неговата къща.

Иронията беше в това, че знаеше с цялото си същество: притежанието и приятелството вече не бяха достатъчни. След като преди беше обичан от нея, сега искаше повече от тях.

Херцогът се върна в кабинета си, но не успя да се съсредоточи. Най-накрая реши, че решението зависи от него. Трябваше да я накара отново да се влюби в него.

Щеше да я ухажва така, както баща й бе ухажвал майка й. Както я бяха ухажвали бившите й годеници — Бърти, Седрик и другият глупак.

Всъщност и Кестрил, като се замисли за това.

Според скуайъра онзи млад глупак се бе разорил заради някаква орхидея и бе избягал от страната в нощта след падането на Мери.

Трент беше сигурен, че повечето жители на графството са уверили Кестрил, че е по-добре да напусне Англия, отколкото да се изправи пред яростта на херцога.

Инстинктът му подсказваше, че по някакъв начин Кестрил е предизвикал злополуката. Може би се бе опитал да целуне Мери. Трент дойде на себе си и осъзна, че е стиснал ръце в юмруци и се тресе от ярост.

Няколко дни по-късно, след като се увери напълно, че съпругата му се е възстановила докрай, — когато тя започна да го перва по ръката всеки път щом попиташе как е главата й — я събуди рано сутринта и я люби така страстно, че тя едва се размърда, когато я целуна по носа и се отправи към Лондон.

Имаше две задачи в столицата. Първата беше кратко посещение в магазина на „Рандъл и Бридж“. Там избра великолепен диамантен пръстен, значително по-голям от този, който открадна Седрик.

Тъй като и бездруго беше там, избра и диадема със смарагди, както и смарагдова брошка за манто, чифт обеци и една гривна за горната част на ръката. Поколеба се за перлена огърлица, която му напомняше за кожата на Мери, но в крайна сметка реши да се върне заедно с нея и да я остави сама да избере каквото иска.

Втората му задача му отне малко повече време. Но силата на титлата му — както и херцогската кесия — все пак надделяха.

Той пое обратно и успя да се върне в Хоксмийд в шест часа вечерта. Икономът му се слиса.

— До Лондон има цели три часа път, Ваша светлост! — повтаряше той. — Конете сигурно са препускали с всички сили.

— Наистина се прибрахме бързо — съгласи се Трент и му подаде шапката и ръкавиците си. — Възложих на градинарите задача, с която трябва са се заемат незабавно, Осуалд. Ще съм ти благодарен, ако изпратиш неколцина лакеи навън, в случай че могат да помогнат. Къде е херцогинята?

— Един от конярите я закара с двуколката в селото, Ваша светлост.

Трент си взе обратно шапката.

— Мисля, че отиде при свещеника — провикна се Осуалд, докато Трент излизаше.

И наистина, скоро откри Мери да си бъбри със съпругата на викария над трохи от козуначени кифлички.

Неочакваната му поява на вратата накара неговата херцогиня да примигне. За един прекрасен миг той си помисли, че Мери ще скочи и ще се хвърли в прегръдките му.

Тя обаче не го направи. Държеше се очарователно и дружелюбно, но беше спряла да го целува пред хората.

Когато отново се влюбеше в него, той щеше да настоява за това. Мери трябваше да го целува всеки път, когато се срещаха или разделяха. Без изключения.

По-късно същата вечер, след като се прибраха, преоблякоха се за вечеря и отново се срещнаха в салона, той едва я поздрави, преди да й подари смарагдите.

— Прекрасни са! — възкликна Мери. Очите й грейнаха от удоволствие. Тя огледа най-подробно всяко бижу с видима радост, приближи се до едно огледало и ги сложи всичките, дори диадемата, с която остана до края на вечерята.

Благодари му многословно, но не спомена нищо за любов. Не изрече и някаква духовитост за американки с корони, което, честно казано, бе една от причините Трент да избере този комплект — смяташе, че това ще я разсмее.

Не можеше да й поднесе втория си подарък, преди да е станал готов. А беше взел решение да запази диамантения пръстен за времето, в което тя отново щеше да се влюби в него.

По-късно вечерта двамата едва успяха да се качат по стълбите, преди да започнат взаимно да си смъкват дрехите. Той я съблазни с треска, подобна на лудост… но тя не каза нищо за любов.

По-късно Трент установи, че не може да заспи. Легна по гръб, Мери се сгуши до него и той започна да се люшка между студени тръпки, когато си спомни как изглеждаше тя, наглед безжизнена на моравата на Монджой, и горещ страх при мисълта, че е пропилял шанса си.

Мозъчното нараняване не бе намалило желанието й към него, но бе заличило любовта й, оставяйки на нейно място само желание. Не любов.

Кой би могъл да си представи, че тези думи означават толкова много?

Не и той.

Най-ужасното бе това, че знаеше какво изпитва. Все пак така и не спря да обича майка си, макар да знаеше за очевидното й предпочитание към Седрик.

На сутринта изчака да мине закуската, преди да улови Мери за ръката и да я попита дали би желала да го придружи до градините.

Тя го погледна с изненада.

— До градините ли? Нямам време, Трент. Обещах на госпожа Ханидюкс, че…

— Искам да ти покажа нещо — настоя упорито херцогът.

Мери все още изглеждаше така, сякаш можеше да възрази, затова Трент се видя принуден да я целуне и да не спира, докато тя не се предаде.

Щом нямаше да го целува пред хората, значи трябваше да я целува той.

Навън Мери забрави за госпожа Ханидюкс и започна да му сочи и да му обяснява за всички начини, по които градините бяха започнали да се разхубавяват.

Утринта беше влажна и Мери се вкопчи в ръката му, докато внимателно подбираше пътя си по порутените каменни пътеки. Трент си каза, че до следващата седмица трябва да поднови камъните на всички до една, колкото и каменоделци да трябваше да повика от Лондон. Отказваше да помисли за възможността Мери отново да падне.

Двамата влязоха в оранжерията.

— Какво е това? — ахна Мери и впери поглед в зейналата дупка, заменила две стари маси.

Бутби пристъпи напред.

— Добро утро. Ваша светлост, Ваша светлост! Това е яма — обясни очевидното той.

— Да, но какво правят хората ти с нея?

— Покриват я с канадска ела — отговори той.

— За култивиране на ананаси — намеси се Трент.

Мери ахна и се обърна към него:

— Не си го направил!

Трент се ухили и я обърна с лице към отсрещния ъгъл, където бе поставена блестяща черна фурна с месингов ананас на вратичката.

— Ще трябва да построим още една оранжерия за растения, които не обичат топлината така, както ананасите, но Бутби държи всичко под контрол. Доведох един човек от Целебната градина в Челси, който ще засади ананасите веднага щом мъжете приключат с ямата.

— О, Трент! — извика Мери, като се смееше и плачеше едновременно. — Това е прекрасно!

Тя се надигна на пръсти и го целуна.

— Ти ме правиш толкова щастлива! Мисля, че съм херцогинята с най-голям късмет в цяла Англия!

— И Америка?

— Това дори няма нужда да го казвам — намигна му тя. — Аз съм единствената американска херцогиня.

Нито дума за любов.

Трент я проследи с поглед, докато тя излизаше тичешком, за да говори с Бутби за разсада от ананаси. Мълчанието й беше като рана в сърцето му.

Нали не беше възможно един удар по главата да заличи нечия любов? Така безвъзвратно, както хирургът изважда развален зъб?

Изминаха няколко минути, преди да разбере какво трябва да направи. Не можеше просто да й подари фурната за ананаси — или смарагдите — и да очаква те да свършат работата вместо него.

Трябваше да изрече думите.

Точно така.

Можеше да го направи.

През изминалите два дни постоянно усещаше как проклетото изречение напира в гърдите му, сякаш се бореше да излезе на бял свят. Трент излезе навън и с рязко движение на главата се отърва от Бутби и хората му.

После въведе Мери обратно в оранжерията, вдигна я на любимата си маса, подпря ръце от двете й страни, за да не може да избяга, и каза направо:

— Обичам те, Мери.

Тя остана с отворена уста.

— Какво?

— Обожавам те.

Чуваше гласа й в спомена си, чуваше я как изрича същите думи. Обхвана лицето й в дланите си.

— Обичам те повече, отколкото си представях, че е възможно.

— Трент, защо го казваш? Защото си ударих главата ли? — попита тя и го погледна с присвити очи.

— Не. Казвам го, защото е истина.

Той я вдигна от масата и зарови лице в косата й.

— Обичам те.

Гласът му представляваше дрезгаво ръмжене.

— Не можех да се спра, колкото и да се преструвах, че не те обичам. Преструвах се, че това, което правех с теб, не е любов, но беше точно това.

Тя се отдръпна и го погледна изпитателно в очите.

— Преди използваше друга дума, за да го опишеш.

— Чу… — започна той и млъкна.

Думата, която спомена, беше изречена по време на караницата им — караницата, която Мери уж бе забравила. И като се замисли, Мери не беше започнала да го нарича Джак насаме, както преди да се скарат.

Той направи крачка назад и впери поглед в нея.

Срамът премина през Мери като студена вълна, когато тя погледна съпруга си в очите. Думите, които бе изрекъл току-що, излетяха от главата й. В сърцето й се бореха вина и срам.

— Мери, има ли нещо, което си забравила да ми кажеш? — попита Трент с тих глас. — Преднамерено използвам думата „забравила“.

Тя преглътна с усилие.

— Съжалявам. Спомних си за спора ни.

— Винаги ли си го помнила?

— Не, не! През целия ден на злополуката си пожелавах някак да забравиш това, което казах, и нещата да станат пак както преди. Отначало наистина не си спомнях нищо за пикника ни в полето с ленове. Но на четвъртия ден изведнъж си спомних всичко.

— Защо не ми каза?

— Защото ти не искаше да ти говоря за любов.

Тя прехапа долната си устна, но не откъсна поглед от неговия.

— Никога не съм изпитвала нещо подобно към предишните си годеници. Знам, че не ми вярваш, но е така. Затова послъгах… не, излъгах те, но с най-добри намерения. Искам само да си щастлив, а ти не искаше да чуваш за това… за любов.

— Не съм щастлив.

— Съжалявам — прошепна Мери, сведе очи към пода и започна да надипля една гънка от роклята си.

Трент пристъпи към нея.

— Наистина трябва да съжаляваш.

Не бе възможно пак да е разрушила всичко, нали?

— Знам — отвърна Мери най-искрено. — Трент, ако обещая никога, абсолютно никога да не…

— Джак — прекъсна я той. — Мразя, когато ме наричаш Трент.

Устните му срещнаха нейните. Езикът му се заигра с нейния — флирт, обещание, съблазняване… любов.

Когато вдигна глава, Мери не можеше дори да си поеме въздух, камо ли да проговори.

— Обичам те — промълви съпругът й. Джак. — Моля те, Мери, ще ми кажеш ли, че не си забравила, че ме обичаш?

Тя знаеше, че в очите й блестят сълзи.

— Това ли си помисли?

Усмивката на Трент беше изпълнена със съжаление, но зад него имаше истинска болка.

— Смарагдите, фурната за ананаси… Не можех да се сетя какво друго да ти дам. Имаш всички цветя, които би могла да си пожелаеш.

Изражението на нейния херцог бе като сбъдване на всичките й копнежи.

— Дори когато бях забравила за кавгата ни, не забравих какво изпитвам към теб — каза тя.

Ръцете й бяха притиснати между двете им тела и Мери не се отдръпна от целувката му, почувства лудото биене на сърцето му срещу дланите си. Той зарови лице в косата й.

— Страхувах се, че злополуката може да ти е вкарала малко здрав разум.

— Никога няма да престана да те обичам — прошепна Мери.

— Но после осъзнах, че дори ако вече не изпитваш същото, дори ако си ме разлюбила, аз никога няма да спра да те обичам, до края на дните си.

По бузата на Мери се търкулна една сълза.

— О, Джак!

— Просто трябва да разбереш, че за мен всичко това е нещо ново.

— Всичко това?

— Любовта.

Мери виждаше, че е сериозен. Напълно сериозен. Сърцето й трепна от увереността в очите му.

— Грешиш — каза му тя. — Извини ме за прямотата, но майка ти е била чудовище. Ти обаче все пак си я обичал.

Очите му бяха толкова тъмни, че тя не можеше да разгадае изражението им, но устата му свирепо се спусна над нейната.

— Джак — прошепна Мери след известно време, — нали не ти пречи, че съм американка?

— Съвсем не.

— Ако те излагам, като те целувам пред хората?

— Ти никога не ме излагаш. Никога. Просто не искам да ме разлюбиш, както си разлюбила Бърти — и той я привлече към себе си, толкова близо, че тя усети помежду им твърдия му член.

— Винаги ще те обичам — обеща Мери. — За мен ти си единственият.

В очите му грейна усмивка.

— Никога не съм обичала Бърти, нито пък Седрик. Дори не знаех какво е любовта, преди да я открия с теб. Обичам Бес и Тадеус, но те са моето семейство. Любовта ми към теб… Тя е по-дълбока от река — и Мери се изчерви. — Звучи глупаво.

— Не, никак — прошепна Трент и отново я целуна, сякаш тласкан от принуда, сякаш не можеше да се спре. — Моята е по-дълбока от яма за ананаси.

Мери се задави от смях.

— По-висока от… от лен — завърши той, осъзнавайки, че поетичните му дарби са точно толкова жалки, колкото винаги си бе представял.

Оставаше да направи още едно нещо.

Трент се отдръпна и падна на едно коляно пред нея, там, в оранжерията.

— Мери Пелфорд, ще ме удостоиш ли с огромната чест да станеш моя съпруга?

Тя сякаш бе загубила дар слово — едно просто „да“ щеше да стигне. Тя бе закрила устата си с ръка и по бузите й капеха сълзи.

Затова Трент я насърчи:

— „По-дълбока от яма за ананаси“ е поезия. Стоя на колене и ти нося диамант. Тези две неща, госпожице Пелфорд, означават, че ще се влюбите безумно в мен и ще обещаете да се омъжите за мен. За свое щастие мога да ви привържа за леглото си, ако се опитате да се съпротивлявате.

Ръката й падна до тялото.

— Ти подиграваш ли ми се? — попита Мери.

— Да — отвърна той с готовност.

— Докато ми правиш предложение? — повиши тя леко глас.

— Да — отговори той и добави: — Ти ме караш да се смея, Мери. Но мислиш ли, че би могла да ми отговориш? Една тухла се е забила в коляното ми.

Съпругата му се наведе напред, при което гърдите й се озоваха в приятна близост до устата му. Но той задържа погледа си над брадичката й.

— Да — прошепна тя. — О, да, Джак, да! Ще те обичам до върха на трепетликата и до дъното на тази яма, оттук до Лондон и обратно. Вече съм твоя съпруга и никога няма да променя решението си.

Той стана и пое лявата й ръка в своята. После сложи на пръста й пръстен, който заблестя на слънчевата светлина, процеждаща се през дебелите стъкла.

— Ти си моята американска херцогиня — каза Трент с пресипнал глас и прокара пръст по очертанията на бузата й. — Наливаш мляко в чая тогава, когато не трябва, но всичко останало правиш точно както трябва. Обичам начина, по който говориш. И това, което казваш. Никога не съм срещал жена, която да е по-пленителна.

Мери затвори очи, за да чуе какво казва съпругът й.

Да запамети това, което казва.

Ръката му се плъзна над гърдата й, задържа се за миг над зърното и продължи надолу към извивката на корема й.

— Когато носиш нашето първо дете — каза Трент и гласът му стана по-дълбок, — се надявам да е момиче, защото ще строява по-малките си братя.

Устните на Мери се извиха в най-широката усмивка в живота й. Тя отвори очи.

— Нямам опит с това — с любовта, — но ще ти дам всичко, което имам. Надявам се само децата ни да наследят твоя смях, любопитството ти и способността ти да обичаш.

По бузата й се търкулна още една сълза.

Той ухаеше на сапун от гаултерия, на прясна пот и на всичко, което Мери обичаше най-много на света. Имаше вкус на щастие.

 

 

Известно време по-късно тя отново отвори очи и промълви дрезгаво:

— Нямаше да съм твоя херцогиня, ако не беше един нает ананас. Мислиш ли, че ще можем да изпратим една щайга на госпожа Бенет, когато приберем първата си реколта?

По лицето на Трент се разля бавна усмивка.

— Мисля, че е време за леглото — каза той приятелски.

— Дори не е време за обяд — възрази тя.

В усмивката на съпруга й нямаше и следа от онази тиха мрачност, която излъчваше обикновено.

— Това беше херцогско нареждане — уточни Трент. Очите му блестяха.

Би било глупаво да му позволи да разбере колко обожава този заповеднически тон, затова Мери просто се смъкна от масата. Той сграбчи ръцете й.

— Всички тези неща, които те учих как да правиш в леглото?

Мери се усмихна.

— Наистина се подобрявам, нали?

Трент поклати глава.

— Това бяха глупости.

Усмивката й се стопи.

— Да те любя не приличаше на нищо, което съм преживявал с която и да било друга жена. Нищо. Няма нужда от тези неща. Само като ме погледнеш, се възбуждам. Само като размърдаш хълбоци, искам да свърша, понякога в панталона, като някой зелен хлапак.

— О! — прошепна едва чуто Мери.

Той я целуна силно.

— А сега ще се любим и всичко ще бъде с оглед на твоето удоволствие.

Коя жена би казала „не“ на това предложение?

В къщата Трент я придружи до спалнята й и я целуна пред погледа на една прислужничка, която веднага побягна. Мери подръпна ръката му, но той поклати глава.

— Връщам се след пет минути.

В очите му се четеше порочно обещание.

Мери успя да се измъкне от роклята си — защото по-скоро би умряла от срам, отколкото да повика камериерката си — и легна на леглото гола, преструвайки се на толкова дръзка, колкото винаги беше съпругът й.

Вратата между двете стаи се отвори и Трент влезе в спалнята, понесъл купа, покрита с бял плат.

— Какво е това, за бога? — попита Мери и седна.

Той се спря и в очите му пламна желание, което бе така упойващо, че тя усети парене по цялото тяло. Особено в гърдите, накъдето по една случайност гледаше той.

С видимо усилие Джак върна погледа си обратно към лицето й.

— Мога ли да кажа само какъв невероятен щастливец съм, задето те имам?

Гласът му беше дрезгаво боботене.

Мери му отправи усмивка, в която се четеше едва доловим свян. Чувстваше се странно да е съблечена посред бял ден, но осъзна, че бе готова да мине из цялата къща без нито една дреха, ако знаеше, че след това Трент ще я погълне с този пламенен поглед.

Той прекоси стаята — не, мина като ловец, дебнещ плячка — през стаята и седна на ръба на леглото.

— Тази вечер ще спим в моето легло.

Беше й трудно да запази дишането си равномерно. Съпругът й не биваше да разбере как се разтапя, когато той издава заповеди — поне този вид интимни заповеди.

— Така ли?

— Да. Защото сега ще си поиграем в това. След това чаршафите ще бъдат много лепкави.

Той повдигна белия плат.

Купата беше пълна с парчета сладък зрял ананас.

— Фурната не беше единственото, което донесох от Лондон — усмихна й се лукаво Трент. — А сега легни по гръб, херцогиньо.

— Джак! Какво си намислил?

Той взе едно кубче ананас и изцеди в купата капка сок.

— Изяж го — промълви замечтано и доближи до устните й сладкия сок. — Всъщност аз ще те храня.

— Гладна съм — отговори Мери дрезгаво, отвори уста и той пъхна плода в нея, наведе се и облиза от устните й капка сок.

— Аз също.

Херцогът взе второ парче, но не го пъхна в устата й. Вместо това се облегна назад, загледан в тялото й, сякаш виждаше произведение на изкуството.

Очите й се разшириха.

После изпищя. Късчето ананас, което се плъзна върху зърното й, беше ледено. Но езикът, който го последва, беше блажено топъл.