Елоиза Джеймс
Моята американска херцогиня (35)

Глава 35

Дните след любовното признание на Мери преминаха за Трент като в мъгла. Все още не знаеше какво точно се бе случило помежду им. Слава богу, беше отминало бързо или поне той така си мислеше.

На пръв поглед нищо не се беше променило. Макар че не знаеше защо това го кара да изпитва желание да стисне зъби и да изругае.

Съпругата му, изглежда, бе преодоляла несъгласието им бързо и без сръдни.

Но се беше променила. Не приличаше на себе си. На обяд на следващия ден я чу да изрича „разписание“ с английски акцент, а не с американски, както преди.

Когато й го каза, тя се засмя и отговори, че децата им ще бъдат англичани.

Той се намръщи.

— Добре, няма да се опитвам да говоря с английски акцент — съгласи се Мери и постави длан върху ръката му. — Но не искам децата ни да се чувстват разкъсани между две родини. Би било объркващо.

Беше права… или не беше? Трент не знаеше отговора. Но не искаше Мери да слага пръсти върху ръката му, сякаш бе лейди Каролайн.

Вечерята беше учудващо скучна, защото Мери не го държеше отговорен за неадекватното поведение на английското правителство както обикновено. Вестникът съобщаваше за безобразния начин, по който служителите в Източноиндийската компания се отнасяха с местните принцеси, но Мери заговори само за перспективите за добра реколта. Изглежда, се бе сприятелила с всичките му арендатори.

На втората вечер осъзна, че не му бе съобщила нито един факт — нито този ден, нито предишния. Сърцето му се сви при мисълта, че съпругата му вече няма да му съобщава неочаквано, че крал Хенри VIII имал полярна мечка, която обичала да плува в Темза.

Мери бе прекарала цялата сутрин в обикаляне с тази проклета двуколка. В гушкане на бебета, така му каза. В разговори с арендаторите му.

— За какво говорихте? — попита Трент.

Тя завъртя очи.

— Спорихме. Господин Мидълбрайър подкрепя законопроекта на лорд Елънбъро смъртното наказание да обхваща и престъпления, извършени с особена жестокост. Всички знаят, че наказанията изобщо не намаляват престъпността.

Споделяше всички тези факти, събрани в главата й, с други хора, но не с него.

Мери навярно бе видяла сянка на лицето му, защото добави:

— Не се тревожи, Трент. Не съм го обидила. И на двамата ни беше приятно.

— Защо, по дяволите, ме наричаш с това име? — попита той и видя объркването, което се изписа на лицето й.

— Защото така се казваш?

Трент се чувстваше като абсолютен грубиян, но не можа да се въздържи.

— Каза, че Трент ти звучи като име на река и че би предпочела Джак, когато сме насаме. Сега сме насаме.

Мери го погледна с онази чаровна усмивка, с която озаряваше лакеите, и каза:

— Наричах те Джак поради грешни причини, просто защото е американско име.

Това не беше неговата усмивка. Усмивката, която тя отправяше към Джак.

Трент кимна към кучето в скута й и попита:

— Ами Джордж? Той е кръстен на вашия президент.

— Джордж е име, което може да бъде възприето като отдаване на почит към краля — отговори тя и почеса главата на кутрето. — Джордж Трети. Все пак съм сигурна, че моят Джордж е крал сред кучетата.

— Можеш да ме наричаш Джак — отвърна Трент неуверено.

— Ти ми каза, че това е детското ти име, а аз така и не разбрах колко го мразиш. Извинявам се — рече Мери с очевидна искреност.

Трент най-накрая разбра каква е бурята от чувства, от която му прилошаваше.

Чувстваше се виновен, сякаш бе убил червеношийка в гнездото й.

Оказа се, че има съвест. Но какво бе направил все пак? Не беше молил Мери да става прекалено деликатна. Нито пък я беше карал да се превръща в англичанка.

Харесваше я точно такава, каквато беше преди. Харесваше му да го нарича Джак.

Сега тя бе истинска херцогиня: любезна към всички, безукорна в благостта си, учтива със съпруга си. Домакинството се въртеше около нея като листа, понесени от реката, и тя сякаш го поддържаше функциониращо без усилия.

Тази мисъл го накара да се затвори навъсен в кабинета си. Подозираше, че знае какво става: по своя смел, бодър начин Мери бе решена да поправи ситуацията. Той почти й заяви, че я смята за незряла и повърхностна, но беше пълен глупак.

Все пак тя бе жертва на чувствата си. Нали не казваше: „Мисля, че днес ще се влюбя в Седрик“. Нито пък в Бърти или в другия бостънски глупак.

Или пък в него.

Доколкото разбираше, чувствата връхлитаха Мери като ураган и си отиваха също толкова бързо. Не можеше да пренебрегне болката в гърдите си. Искаше да върне времето назад. Защо не се бе насладил на любовта й, докато я имаше? Беше сигурен, че Бърти е бил безумно щастлив през онези два блажени месеца, през които Мери го бе обичала.

Споменът, че съпругата му бе разлюбила Бърти, накара Трент да се почувства като бясно куче, завързано за дърво. В стомаха му се надигна нещо неконтролируемо, нещо, което не му позволяваше да го пренебрегне. Някакво… чувство. По-лошо от пристъпа на съвест, по-лошо от желанието, по-лошо от гнева.

Той призова на помощ дисциплината, изграждана цял живот, за да натика това чувство обратно в заключената кутия, където му беше мястото.