Елоиза Джеймс
Моята американска херцогиня (30)

Глава 30

Леля й и чичо й бяха пристигнали преди две седмици, когато Мери покани най-близките съседи — господин Кестрил, скуайър и лейди Монджой, лорд и лейди Пийл — на вечеря в отговор на посещенията, които й бяха направили, след като „Морнинг Поуст“ публикува съобщение за сватбата й.

Смяташе, че след като се омъжи, господин Кестрил ще спре да я ухажва. Той обаче продължаваше да й отправя погледи, изпълнени с копнеж, при всяка среща. Да, но беше най-близкият им съсед и ако го изключеше, щеше да предизвика клюки.

Трапезарията в Хоксмид беше мрачна и тържествена, но това оставаше незабелязано благодарение на впечатляващото количество блестящо сребро, което Осуалд бе поставил в центъра на масата. Две масивни фруктиери, купа, поддържана във въздуха от две купидончета, и дори прибор за ръсене на захар от времето на Чарлс II във формата на маяк допринасяха за атмосферата на елегантност.

Между сребърните прибори бяха наредени пищно украсени изделия от оловен кристал — от двойки стъклени урни до бурканче със запушалка от позлатен бронз. Кристалът хвърляше светли отблясъци, които придаваха на събирането неземна атмосфера — както типично в свой стил отбеляза леля Бес, — сякаш всички присъстващи бяха „помазани“ с вълшебен прашец.

Лейди Пийл, която беше прекалено възрастна за плоски приказки, попари тези полети на фантазията с думите, че според нея пръските отразена светлина от свещите ги карат да изглеждат така, сякаш са боледували от едра шарка.

— Оризовата пудра не може да прикрие белезите от едра шарка — съобщи им тя. — Кралица Елизабет мажела своите със смес от оловно белило и оцет, което обяснява защо на портретите винаги прилича на труп.

Мери обичаше този вид информация, така че се впуснаха в оживено обсъждане на козметиката. Господин Кестрил изрази мнение, че интересът към козметиката е признак на себична суетност и придружи думите си с обожателен поглед към негримираното лице на Мери.

Лейди Пийл изсумтя — от другата страна на масата — и безцеремонно му заяви, че ако иска да намаже върха на носа си с бяла паста, ще го намаже и му препоръча да запази мнението си за себе си.

Макар и не съвсем съгласен с Кестрил, скуайър Монджой призна, че предпочита естествената външност у дамите.

Лейди Пийл се разсмя на глас и отсече, че той нямало да познае „естественото“, дори да го ухапе по носа.

Мери успя да не погледне към съпругата на скуайъра, която се бе разкрасила с щедро количество оризова пудра, както и с други неща.

— Предполагам, смятате, че съм така красива по рождение — каза лейди Пийл.

Мери улови погледа на Трент и видя, че не е единствената, която потиска почти неудържимото желание да се разсмее.

Бес се постара да бъде на висота, като изказа мнение, че ако лейди Пийл използва козметика, го прави по начин, който е удивително близо до природата.

— Боядисвам си косата! — съобщи триумфално лейди Пийл. — Боядисвам я от години. Използвам семена от кимион, шафран и жълтурче. Препоръчвам го и на вас, госпожо Пелфорд. Една дама не може да си позволи да остави косата си да побелее, както май става с вашата.

Мери стана, за да покаже, че е време дамите да се оттеглят в салона — реши, че господата са чули предостатъчно интимни подробности за тоалета на съпругите си.

Бес изрази недоволството си от споменаването на побеляващата й коса, като дръпна съпругата на скуайъра на едно канапе и я заговори, а Мери остави с лейди Пийл.

— Младият Кестрил ви зяпа като пъстърва, която се опитва да хване буболечка — отбеляза лейди Пийл. — Бога ми, страшно е глупав!

— Нали не мислите, че смята за възможно да отвърна на вниманието му? — попита Мери.

— О, не! Той осъзнава, че сте младоженка, а всеки може да види, че бракът ви е по любов, макар че във вестниците не го написаха. Видяхте ли как се напи? Някой от тези дни ще се събуди, изцеден докрай, и ще осъзнае, че е копнял за омъжена жена, която не проявява никакъв интерес към него. Няма да се учудя, ако замине за малко за Индия.

— Това ми се струва доста крайно — промълви Мери изненадана.

— Всички казват, че е загубил имението заради дългове. Обича да залага, но не по обичайния начин — вложи парите си в експедиция, която уж трябваше да донесе в Англия орхидея, голяма колкото чиния за хранене — и тя изсумтя. — Сякаш на този свят има подобно нещо!

Това звучеше логично. Трент инвестираше парите си във въглищна мина, а сега и в парна машина във Филаделфия, а Кестрил бе заложил на възможността да получи цвете, по-голямо от главата му, което може би съществуваше в земя, в която не бе стъпвал.

— Харесва ми това, което правите с градините — премина лейди Пийл от екзотичното към прозаичното градинарство. — Казах на градинаря си, че искам високи лехи за зелки.

— Вие сте третият човек, който споменава зелките — отвърна леко развеселена Мери. — Надявам се лехите да отговорят на очакванията.

— Ще видим — отговори лейди Пийл. — Един Бог знае каква е почвата в Америка.

Мери започна да защитава родната си почва, но лейди Пийл се разсмя и я потупа по ръката.

— Хайде, хайде, Ваша светлост. Исках да кажа само, че в почвата на Бъкингамшър има много глина. Ще наблюдаваме зорко резултата от експериментите ви.

— О! — измърмори Мери, стъписана от новината, че градините й са предмет на такова внимателно проучване.

Лейди Пийл я изгледа съчувствено.

— Навярно ще ви трябва малко време — нали сте американка и тъй нататък. Херцогът и херцогинята на Трент са най-близкото нещо до кралски особи по тези места. Ако решите да закусите с кос, на десет мили разстояние няма да се мерне нито едно черно перо. Още същата вечер всички ще пожелаят да вечерят с пойни птички.

— Защо, за бога, ще искам да ям кос? — попита Мери стресната.

— Недейте — посъветва я гостенката. — Веднъж опитах и беше само кости. По-добре да са в храстите и да не се виждат… също като пияните младежи, като се замисля. Надявам се вашият херцог да измъкне коняка от Кестрил. Според мен това поведение от страна на брат му и баща му му беше предостатъчно.

Тук, в провинцията, всеки ли знаеше всичко?

Следващите думи на лейди Пийл потвърдиха, че провинцията наистина знае всичко за всички.

— Одобрявам, че прекарвате толкова време на открито. Вероятно вече носите наследника, а майка ми винаги казваше, че за жена в това състояние чистият въздух е много полезен. Никак не й допадаше тази идея дамите да се затварят в задушни стаи, както правят в Лондон.

Тя се надигна от стола си.

— Изчервихте се — отбеляза. — Сигурно от младежката любов. Слава богу, лично аз така и не я изпитах. Ако се съди по романите на госпожа Радклиф, представлява голямо неудобство. А сега, ако ме извините, трябва да отида до тоалетната.

Мери хвана Нейно благородие за ръката и я поведе по коридора.

— Имах някои съмнения за вас — каза лейди Пийл след няколко крачки. — Нали сте американка и тъй нататък. А сте херцогиня — нашата херцогиня!

Мери прочисти гърлото си.

— Извинявам се.

— Но ще се справите — продължи лейди Пийл. — Например, как ме държите за ръката.

— Да?

— Предишната херцогиня не би си изцапала пръстите.

В гласа й нямаше и капчица укор.

— Беше високомерна като истинска кралица. Семейството ми води началото си от дебелия Хенри — нали знаете, Осми, — но за нея това не беше достатъчно древно. Предполагам, че вие не знаете каква е разликата, нали?

За втори път Мери не можа да намери уместен отговор; но това нямаше значение, защото лейди Пийл просто продължи да говори.

— Херцогинята на Трент не може да различи „Дебрет“ от книга с проповеди. Светът е много странно място.

Нямаше какво да спечели, ако отбележеше, че е запомнила „Дебрет“ наизуст, затова просто си замълча.

— Вие не сте херцогиня от стария вид — завърши лейди Пийл. — Но да пукна, ако новият вид не ми харесва още повече!

По време на вечерята Трент наблюдава как Кестрил се напива все повече. С всяка чаша хвърляше поредния копнеещ поглед към Мери, докато накрая желанието на Трент да го хване за врата и да го изхвърли през вратата не стана почти неудържимо.

След вечерята трябваше да изтърпи лекцията на Кестрил за орхидеите, докато часовникът най-после не показа време, по което можеше да се сбогува с гостите си.

Когато изпратиха и последния, а семейство Пелфорд се оттегли в стаите си, Трент тръгна след Мери към горния етаж, като съобразяваше крачките си, защото беше трудно да върви в състояние на пълна възбуда. По коридора. През вратата на спалнята.

Той затвори вратата, като се опита да не я затръшне.

Сякаш привлечени от магнит, двамата се хвърлиха един към друг. Мери се смееше, а Трент беше прекалено възбуден, за да се засмее. Разхвърчаха се копчета, стената влезе в употреба.

След това той се задържа над нея, задъхан и облян в пот. Беше толкова красива. Не можеше да реши какъв цвят са очите й, защото винаги се променяха — изглеждаха различни на светлината на свещите, след любене, когато се смееше.

По-късно двамата легнаха с лице един към друг и преплетени крака и заговориха.

— Какъв беше баща ти? — попита Мери, следвайки някаква своя мисъл.

Трент не обърна внимание на въпроса. Прокара длан по гърба на съпругата си, мина по изящната извивка на хълбоците й, но не отговори.

— Джак, зададох ти въпрос!

Гласът на Мери беше строг, но в очите й блестеше пламъче, а дупето й се размърда в ръцете му.

— Баща ми беше пияница — отговори той, изцеждайки думите от съзнание, което бе замъглено от желание. — Пияниците са… — и вдигна рамене.

— Са какви?

— Са все едни и същи — каза той и продължи с обяснението, защото искаше да приключат. Претърколи се отгоре й и се подпря с лакти от двете й страни. — Седрик и баща ми бяха коренно различни, когато бяха трезвени, но не и когато бяха пияни. Всички пияни мъже са еднакви: невъзпитани, свадливи, често вулгарни.

— Поведението на Седрик на бала на Верекер не беше достойно за уважение — призна Мери.

— Показа се в най-лошата си светлина — рече Трент. — Баща ми беше същият, когато се напиеше.

Краката на Мери се движеха неуморно под него. Желанието й личеше и без думи.

— Как се чувстваш? — попита Трент.

— От кое? — отговори тя и дъхът й секна, докато той се люшкаше срещу нея.

— От това.

— О!

Челото й се сбърчи. Трент отново тласна. Бузите й порозовяха, а пръстите й се свиха, вкопчиха се в раменете му.

— Празна — прошепна Мери. — Изведнъж се почувствах празна, сякаш си спомних, че те няма, а имам такава нужда от теб.

Усмивката на Трент стигна чак до краката му.

— Нека ти помогна тогава — промълви той с дрезгав глас.

 

 

На следващата вечер думите се заизливаха от устата на Мери като поток — нещо за растение, наречено Campanula portenschlagiana, за което бе прочела в „Ботаническото списание на Къртис“.

— Някакво рядко растение ли? — насили се да попита Трент. След като я беше любил, му беше трудно да мисли, докато тя, напротив, ставаше по-приказлива. Оказа се, че говори за камбанките, които се срещаха под път и над път.

След всички тези години, през които нямаше кого да слуша, той установи, че му е приятно да слуша Мери. Имаше хора, които не харесваха американския акцент, но според него гласът й звучеше като вода в река — светъл и искрящ.

Дискусията им премина към ползите от чакъла (камбанките изискваха безупречен дренаж), а оттам — към методите за обработване на земя в Уелс и Масачузетс. После преминаха към нововъведенията във водопроводните системи и дали тези нововъведения могат да се използват за напояването на градините, а оттам — и на нивите.

Това доведе до темата за каналите — не като средство за транспорт, а като метод за контролиране на наводненията.

Една вечер двамата отново заговориха за баща му, докато Трент не успя да смени темата и да я насочи към нейния баща. Мери лежеше на гърдите му и косата й падаше през ръба на леглото.

— Той беше изобретател и дипломат — каза тя, — но за мен беше просто моят баща. Знаеш ли кое е едно от най-мъчителните неща, свързани със смъртта му?

Трент поклати глава.

— Така и не се сбогувахме. Видяхме се на обед и говорихме само за съвсем глупави неща. Имах една кукла, Пени, и се опитвах да го убедя да ми построи лодчица, за да мога да я пускам да плава по канала в парка „Бостън Комън“. Всички момчета имаха лодки, а момичетата нямаха.

— Биваше ли го да строи лодки?

— Можеше да построи всичко. — Гласът на Мери беше дрезгав и изпълнен с искреност. — Наистина смятам, че беше гений, Джак.

Тя вдигна глава от гърдите му, за да го погледне в очите. Продължи да говори за баща си, но Трент загуби нишката… защото тя беше толкова красива.

„Красива“ не беше подходящата дума. Звучеше чисто физически, а у Мери всичко сияеше отвътре. Мислеше си за това, когато осъзна, че тя е млъкнала и го гледа с очакване.

— А!

Тя го целуна по носа.

— Последното нещо, което ми каза баща ми, беше, че ще се върне навреме, за да ме завие, преди да заспя. Ти помниш ли какво каза твоят?

Помнеше. Баща му беше пиян, много пиян. Нарече Осуалд смрадлив фъстък, а кочияша — грубиян. Седрик се опита да попречи на майка им да се качи във файтона и баща им се нахвърли върху него и го нарече страхливец. И още по-лошо.

— Не — отвърна Трент. — Не си спомням.

В очите й видя решението да не възразява на лъжата му.

— Навярно е било много трудно да загубиш и двамата си родители едновременно. Не мога дори да си представя.

Седрик беше избухвал в плач пред хората. Трент не.

Прокара ръка по стройния й гръб.

— Баща ми беше пияница, Мери. Нямаше човек, който да скърби за него.

В очите й проблесна съчувствие, но вместо да заговори, тя реши да го целуне, за да му мине.

Трент открай време не харесваше пиенето. Но ако приличаше на целувките на Мери, щеше да стане пияница. Главата му се завъртя, когато езиците им се плъзнаха един към друг и тя издаде онзи почти болезнен тих звук от основата на гърлото си…

Беше пиян от нея.

Замаян от целувки.

 

 

В началото на юли Тадеус реши, че тъй като френският флот отново е в действие, забавянето на пътуването им може да го направи рисковано. Затова двамата с Бес потеглиха към Лондон и оттам — за Америка, като обещаха да се върнат през пролетта. По-късно Мери се разплака, а Трент пресуши сълзите й с целувки и успя да я накара да забрави за тъгата си.

Тя го научи на сложните механизми на действие на оранжериите, а той я научи, че месечното неразположение на жената не е причина да избягва интимността, след което Мери го научи, че смехът помага на човек да понесе по-лесно и най-неловките ситуации.

Имаше мигове, които пазеше в сърцето си като скъпоценни камъни: онзи път, когато съпругата му се появи в кабинета и го помоли да й отдели няколко минути в оранжерията, за да поговорят за новите разсади. Или онази вечер, когато вратата на спалнята се затвори и Мери падна на колене и отвори панталона му.

Почувства се леко унизен, когато осъзна, че иска нещо повече от тялото й. Колко струва един мъж, се определяше от самоусещането му. Или от титлата му. Но не и от това какво мислеше за него съпругата му. И все пак беше отишъл в оранжерията, за да потърси Мери, и точно тогава му хрумна нова идея как да превърне местната яма за копаене на чакъл в преуспяващо предприятие.

Разбира се, двамата с Мери бяха приятели. Това обясняваше всичко. Трент действително започна да се пита дали въобще е имал истински приятел преди нея. Дори й разказа за онези несигурни години, след като наследи херцогството, когато бе принуден да напусне Оксфорд и да се върне, за да се бори за имението и да го направи отново преуспяващо.

Доколкото можеше да каже, за Мери безгрижието бе съвсем естествено. Един ден двамата взеха едно одеяло и една двуколка и се отдалечиха от къщата толкова, колкото да не ги видят, при което се оказаха насред поле от цветя, сини като небето.

Сини като виолетовите оттенъци в очите на съпругата му.

Той разстла одеялото и се зае да боготвори тялото й. Опита се да запамети чувствената извивка на хълбока й, начинът, по който гърбът й се издигаше над дупето, съвършено оформените кости на стъпалата й.

— Глезените ти са красиви и крехки като слонова кост — каза й Трент по-късно, легнал на това одеяло, замаян от слънце и удовлетворение, докато я гъделичкаше по стъпалата със синьо-виолетовия лен.

— Гъдел ме е! — запротестира тя и добави: — Знаеш ли, че ние си мислим, че слоновата кост идва от слона, но същата дума се отнася и за бивните на моржа? Или на дивия глиган?

— Не знаех — отговори Трент. Не можеше да се съсредоточи, защото стройната й ръка се бе плъзнала под кръста му.

Мери се наведе още по-близо.

— Ако беше слон, щеше да имаш великолепни бивни.

Такъв беше животът с Мери: в един момент се смееха, а в следващия се целуваха, зажаднели един за друг, протягаха несръчни пръсти, задъхваха се от нуждата да бъдат заедно.