Елоиза Джеймс
Моята американска херцогиня (25)

Глава 25

На следващата сутрин Мери се събуди с чувството, че е забравила нещо. Протегна се замаяна и почувства, че цялото тяло я боли… боли я?

И тогава си спомни. Джак. Трент. Съпругът й. Това… както и да се наричаше, което направиха снощи.

Обърна глава…

Не видя нищо друго, освен бял ленен чаршаф. Вече не беше в стаята си.

Херцогската спалня беше пропита от мъжественост, с тъмни завеси, привързани към четирите колони на леглото, тежки пердета на прозорците, тъмночервен килим на пода.

А после сърцето й подскочи, когато зърна отстрани, едно стъпало по-нагоре, един алков, достатъчно голям да побере едно бюро и един стол.

И Джак.

Мери бавно седна, придърпа чаршафа, за да покрие гърдите си. Съпругът й седеше, обърнат в профил към нея, съсредоточен върху това, което пишеше, и само по долни гащи. Докато пишеше, раменете му не спираха да помръдват плавно. Почти не спираше, за да натопи перото си в мастилото.

От време на време вземаше някой лист хартия, консултираше се с него и продължаваше да пише.

— Джак — каза тихо тя.

Той не се обърна. Никога не беше виждала такава концентрация. Той целият излъчваше жизненост и решителност.

Когато не й отговори, Мери се премести до края на леглото и слезе, като дръпна чаршафа със себе си. Трент вдигна глава едва, когато тя влезе в алкова, повлякла чаршафа след себе си като ехо на венчалния си шлейф.

И впери поглед в нея.

— Аз съм твоята херцогиня — помогна му Мери и се ухили, когато в очите му се появи объркване. — Не ме ли помниш?

Трент скочи от стола и преди да си е поела въздух, я вдигна на ръце и я положи обратно на леглото.

— Боже господи! — изписка Мери.

— Боли ли те? — попита херцогът.

— Не — прошепна тя. Не беше съвсем искрено, но това нямаше значение, не и когато кръвта й ненадейно кипна и се почувства болна от копнеж.

Той наведе глава и я целуна пламенно.

— Нищо не е по-важно от това — промълви след известно време. — Чуваш ли ме, Мери?

— Да — изохка тя и изви шия, за да му позволи пак да я целуне.

— Сега ще те обладая.

Гласът му беше тих и дрезгав, но в него нямаше въпросителна нотка.

— Моля те! — изрече тя. Гърдите я боляха от желание да усетят докосването му.

Трент сякаш отгатна мислите й. Едната му ръка обхвана дясната й гърда, а другата разтвори бедрата й.

— Мокра си от семето ми — прошепна той в ухото й. Пръстите му се плъзнаха между гънките й и тялото й се разтърси от усещания.

— Трябва да се изкъпя — изохка Мери, обзета от стеснение.

— По-късно — отвърна съпругът й и това прозвуча като небрежна заповед. Широката главичка на члена му проникна в нея и тя се скова.

Част от нея искаше да се отскубне, да избяга в другата стая. Другата част й нареждаше да обвие крака около хълбоците му.

От устните й неволно се изтръгна вик, когато той се гмурна в разранената й плът.

Устните му погъделичкаха ухото й.

— Харесва ми как откликваш — каза той.

Мери наистина откликваше. Цялата топлина се бе оттекла от тялото й и тя оставаше вкопчена в него само от инстинкт, като го стискаше с ръце и крака. Трябваше да му каже истината. Болеше я.

— Проклет вечен ад! — простена той. — Толкова си гореща и тясна!

Тя зарови лице в рамото му. Отвори уста да му каже, но ръката му се озова върху гърдата й и по някакъв начин удоволствието надви болката. Трент помръдна, целуна я и без да мисли, Мери изви гръб, за да му позволи да проникне още по-навътре.

— Точно така! — насърчи я той, посегна и вдигна крака й още по-високо на хълбока си.

Тласна напред и в този ъгъл имаше нещо, което промени всичко.

Паренето отшумя. Ръцете на Мери се плъзнаха по гърба му, обхванаха хълбоците му и не ги пуснаха. Чувстваше се обгърната от него, от аромата му, от ръмженето му, от силата на ръцете и краката му.

— Ти си удивителна — прошепна Трент в ухото й, започна да тласка по-бързо и Мери почувства едновременно, че я боли и че не я боли. Пареше, а беше чисто блаженство. Някъде дълбоко в тялото й се зароди тръпка.

От гърлото й се изтръгна ридание — звук, лишен от всякакво достойнство, — но едрата ръка на Трент се отпусна върху хълбока й, погали го, вдигна я малко по-нагоре и създаде нов вид натиск…

По гръбнака й се стрелна горещина, ала в същото време изпита болка. Умът й се люшкаше между едното и другото.

Пръстите му стиснаха хълбоците й с такава сила, че можеше да й останат синини, и тази лека болка по някакъв начин успокои другата, силната, позволи на удоволствието да нахлуе.

Ненадейно цялото тяло на Мери се изчерви, от главата до краката, и тя нададе вик:

— Джак!

Беше стресната, стъписана от радостта на съединяването.

Гърдите на съпруга й се надигаха и спускаха учестено, а от устните му се изтръгна рев.

— О! — прошепна Мери след миг сама на себе си, прекалено тихо, за да я чуе той. Когато Трент се отдръпна, очите й се насълзиха. Паренето беше ужасно.

— Какво има? — прошепна херцогът и пръстите му избърсаха сълзите, които се бяха търкулнали по бузите й.

— Малко ме боли — призна тя.

Трент се намръщи.

— Трябваше да ми кажеш.

Мери почувства как бузите й порозовяват.

— Не исках да спираш.

Не беше сигурна, че ще може да го погледне в очите. Лицето й пламваше само като си помислеше за звуците, които бе издавала.

Трент като че ли не го забеляза. Той я обгърна с ръце, подуши врата й.

— Ще позвъня да напълнят ваната, става ли?

Миг по-късно Мери отново се уви в чаршафа и сковано се запъти към собствената си стая. Малко по-късно дойде Луси, а след нея лакеи с кофи димяща вода.

Един час по-късно Мери се почувства много по-добре. Луси дискретно бе сипала във ваната малко соли и Мери бе лежала вътре дълго, мислейки за последната нощ. Вече не беше същата жена като предишния ден. Всичко се бе променило.

Леля й твърдеше, че съпружеският акт бил приятен, и беше права.

Но бракът не се изчерпваше само с леглото. Макар че в името на истината много й се искаше да се върне в спалнята и да завари съпруга си във ваната, да види как водата се стича по всички тези мускули…

Седнала там, пред тоалетната масичка, Мери почувства, че се изчервява. За щастие Луси не забеляза. Разбира се, нямаше да търси Трент във ваната. Той дори нямаше да се намира във ваната. Беше почти сигурна, че вече се е захванал за работа.

Мери смяташе да слезе на долния етаж и да се запознае с прислугата. После щеше да започне да разглежда градините. Опознаването им щеше да й отнеме цели дни. Всъщност само при мисълта да разполага с цели деветнайсет акра за работа на устните й се появи усмивка.

Дни ли? Щеше да й отнеме години!

Обзета от внезапна решителност, тя се изправи и съобщи на Луси, че под жълтата си утринна рокля смята да обуе здрави обувки за вървене, а не копринените пантофки, които бе извадила камериерката.

След като се облече, вече се канеше да излезе от стаята си, когато чу драскане на нокти. Джордж доприпка от коридора, веднага се подхлъзна и тупна на пода.

Мери действително бе забравила за Джордж предишната вечер. Как можа!

— Здравей, миличък! — провикна се тя, наведе се и го вдигна. — Къде е Кокиче?

— В кабинета на херцога — отговори Луси. — Негова светлост повика един лакей, за да я отнесе, но тя започна да драска по вратата и не спря, докато пак не я пусна вътре.

— О, не! — възкликна Мери със сподавен смях. — Боя се, че херцогът не обича кучетата или поне не Кокиче!

На долния етаж Мери поздрави Осуалд с „добро утро“ и му позволи да я съпроводи до стаята за закуска. Отне й няколко минути, но успя да измъкне от него, че през целия си живот в едно или друго качество е служил на херцозите на Трент.

— Съпругът ми е късметлия, че ви има — каза най-после тя. — А аз съм много благодарна, че сте тук и ще ми помогнете да се науча да бъда херцогиня — и му се усмихна.

Осуалд се поклони.

— За мен ще бъде удоволствие, Ваша светлост.

Той се поколеба.

— Всяка сутрин ли ще закусвате в стаята за закуска, Ваша светлост? Покойната херцогиня си поръчваше лека закуска в леглото сутрин.

— Нямам желание да се храня в леглото — отговори Мери и погледна към яйцата, наденичките, препечените филийки и кървавицата на бюфета. — Ако обичате, Осуалд, бих желала малко яйца, домати, една от тези наденички и парче сирене.

После седна и се усмихна в знак на благодарност, когато Осуалд й донесе чиния.

— Госпожа Ханидюкс се пита дали ще можете да я приемете, след като закусите — каза икономът.

„С една добра икономка — рече веднъж леля Бес на Мери — човек може да преживее всичко, дори Божието наказание.“ А когато забеляза въпросителния поглед на племенницата си, добави: „О, нали разбираш. Орди от скакалци. Реки от кръв… Не помня другото.“

Осуалд се поклони и се оттегли, оставяйки на свое място един млад лакей на име Питър, който бързо преодоля сковаността си и се разбъбри за местното село, Ейлърсби. Тъкмо описваше селския хлебар — който носеше яркожълта жилетка и имаше амбицията да стане актьор, — когато го прекъсна тихо почукване на вратата.

Питър прекъсна речта си по средата на изречението и се изправи до стената, неподвижен като статуя. Госпожа Ханидюкс влезе съвсем тихо. Беше някъде към петдесетгодишна и в самите кости на лицето й бе изписана вродена строгост.

Мери стана и заобиколи масата.

— Добро утро — каза тя и подаде ръка.

Икономката я погледна колебливо, но пое ръката й и я стисна, като в същия миг направи реверанс.

— Добро утро, Ваша светлост. Бих искала да ви предложа поздравленията на прислугата.

— Благодаря — отвърна Мери. — С нетърпение очаквам през следващите няколко дни да се запозная с всички, но дотогава ще съм ви задължена, ако им предадете благодарностите ми. А сега, госпожо Ханидюкс, предполагам, че можете да ме научите на много неща за къщата, затова всеки ден ще прекарваме известно време заедно. Искате ли да седнете?

— Това не е подобаващо, Ваша светлост! — отговори икономката, очевидно потресена до дън душа.

Мери се усмихна.

— Госпожо Ханидюкс, знаете ли нещо за мен, освен това, че съм новата херцогиня на Трент?

— Не, госпожо.

— Най-същественият факт е, че съм американка.

Както и господарка на този дом.

„Може и да съм двайсетгодишна херцогиня, но все пак съм херцогиня“ — напомни си Мери.

Госпожа Ханидюкс отговори:

— Досетих се по акцента ви, госпожо.

— Като цяло ние сме хора, които обичат да говорят просто. И не сме свикнали с официалността в аристократичните английски къщи.

Тишина.

Най-после икономката измърмори:

— А! — и седна.

Няколко часа по-късно Мери изпита чувството, че вече има доста добра представа за домакинството. Госпожа Ханидюкс пестеше думите, „сякаш са сребърни монети“, както би се изразила леля Бес.

Но, изглежда, се справяше отлично като икономка и с времето навярно щеше да свикне да седи в присъствието на Мери, докато обсъждат предстоящия ден.

Готвачката, госпожа Мориси, също бе прекарала в тази къща целия си живот. Мери започваше да проумява, че английските аристократи имат отговорности, които са непознати за Бостън. Накратко, те наемаха на работа хора, чиито роднини бяха служили на семейството поколения наред.

— Не зная да приготвям американска храна, Ваша светлост — призна госпожа Мориси. — Честно казано, дори и с френската не ме бива много.

— Стига да можете да правите силен чай и хубави препечени питки, ще съм доволна — успокои я Мери. — Открих препечените питки, когато дойдох в Англия преди няколко месеца, и бих могла да ги ям сутрин, обед и вечер.

Госпожа Мориси грейна.

— Моите питки са леки като въздух!

След това двете седнаха на чаша чай и заговориха за важни неща, например след колко време подправките губят свежестта си и къде в Лондон продават най-хубавия чай. След четири питки и две канички чай Мери и госпожа Мориси вече бяха първи приятелки.

След като възложи на Питър да се погрижи да извеждат Джордж редовно на разходка и съобщи на Осуалд, че в салона не се допускат кученца, Мери реши, че всичко е сложено в ред.

Което означаваше, че най-накрая може да разгледа градините.