Елоиза Джеймс
Моята американска херцогиня (2)

Глава 2

Октавиъс Мортимър Джон Алардайс, шестият херцог на Трент, се върна в балната зала с усещането, че някой го с изритал в корема.

По-рано вечерта, веднага след като Трент се появи на бала на лейди Портмедоу, целуна ръка на домакинята си и влезе в балната зала, неговият близнак Седрик се появи и обясни толкова високо, та всички го чуха надлъж и нашир, че вече е сгоден.

Макар че първият импулс на Трент беше да изкрещи от радост, той го потисна и вместо това кимна на брат си в знак на поздравление.

Тъкмо се канеше да поиска да се запознае с бъдещата си снаха, когато Седрик добави — така нехайно, сякаш говореше за времето, — че е подарил на годеницата си диамантен пръстен.

По-точно пръстена на майка им. Този пръстен струваше повече от всяко друго от семейните бижута, но освен финансова имаше и символична стойност: беше го носила не само майка им, но и майката на баща им преди нея.

С други думи, брат му беше подарил на годеницата си пръстена, носен по традиция от херцогинята на Трент, пръстена, който според семейния обичай трябваше да украси пръста на годеницата на самия Трент. Трент може би трябваше да го сложи под ключ, но и през ум не му беше минало, че Седрик ще го вземе.

Ако ставаше въпрос за някой друг, кражбата на диамантен пръстен би подсказала за алчност. Със Седрик обаче не беше така — той завиждаше на Трент за титлата му, но не беше алчен. Очите му блестяха от злорадство. Намерението му беше очевидно и съвсем ясно — да подтикне брат си да си изпусне нервите.

Също толкова очевиден бе и фактът, че Седрик е оповестил годежа си на голям бал с надеждата, че Трент ще избухне пред публика, в която влиза почти цялото изискано лондонско общество. Години наред щяха да говорят как годежният пръстен на една дама е бил смъкнат със сила от пръста й — какъв скандал!

По дяволите, Трент нямаше да направи на брат си удоволствието да вдигне публичен скандал, макар че пръстенът принадлежеше на неговите потомци, а не на тези на Седрик. Мисълта да вземе украшението от бъдещата си снаха, която не носеше никаква вина за всичко това, беше отвратителна.

Без да каже нито дума, той се завъртя на пета и излезе навън на балкона. Взираше се в тъмната градина, когато почувства, че някой го докосва по ръката, обърна се… и я видя.

Сега, отново в балната зала, той застана в края на вихъра от музика и цветове и си помисли за случилото се току-що.

Дори не харесваше американките.

Според личния му опит те бяха прекалено дръзки — и тя не беше изключение. Погледна го в очите така, сякаш беше член на кралското семейство — прямо, без да трепне, без грам уважение към титлата му.

Но беше най-красивото създание, което беше виждал някога — с непокорни къдрици с цвета и блясъка на зрял кестен и устни, които приличаха на пищна роза без помощта на лепкави червила. Фигурата й беше едновременно сочна и стегната, а беше и достатъчно висока, за да я целуне, без да му се изкриви вратът.

Това обаче, което наистина го извади от равновесие, бяха очите й. Беше сигурен, че са с цвета на сива мъгла, но беше трудно да се увери на потъналия в сенки балкон. Това, което знаеше, беше, че искрят от смях и интелигентност. И че цветът им се променя заедно с чувствата й. Всяка нейна мисъл беше ясна.

Нейната откритост му беше извънредно приятна след прикритостта на собственото му семейство. Както всички, които се напиват до безпаметност, баща му трупаше тайна след тайна. Никой не знаеше какво мисли майка му за това. Трент не си спомняше херцогинята да е изразявала някога каквото и да било мнение или чувство, с изключение на едно общо унищожително неудовлетворение.

За разлика от нея, всичко, което мислеше и чувстваше американката, беше изписано в очите й и доколкото можеше да каже Трент, излизаше право от устните й. Тя никога нямаше да премълчава мислите си. По всяка вероятност съпругът й щеше да прекарва много време в смях, докато тя го информира без церемонии за мислите си.

Трент никога не бе помислял за възможността да се смее заедно със съпругата си. Доколкото се бе замислял за бъдещата си херцогиня, си бе представял сдържана жена, която нямаше да прави каквито и да било сцени. Нямаше да се вкопчва в него, да вдига шум или да го засипва с постоянни изисквания — и особено емоционални изисквания.

Но беше свикнал да взема бързи решения, когато се изправеше пред нови доказателства.

Щеше да се ожени за тази дама, защото всичко у нея му харесваше — от дрезгавия й смях до фактите, към които тя имаше такава слабост.

Тя нямаше да бъде съпруга, изпълнена с уважение. Нямаше да бъде дори покорна съпруга. Но никога нямаше да бъде и притворна. Като херцогиня щеше да бъде съвсем различна от майка му — и това щеше да бъде много хубаво.

Досега нямаше представа, че е чакал една конкретна жена, но се оказа, че е чакал една американка с блестящи къдрици, която да го погледне право в очите, без изобщо да се интересува от това, че е херцог.

Годеницата на Седрик можеше да задържи диамантения пръстен. Трент щеше да купи нов на своята американка. Все пак тя беше от нова страна.

Щеше да й купи пръстен, два пъти по-скъп от отмъкнатия. Двамата щяха да положат началото на нова традиция и на ръката на новата херцогиня на Трент щеше да заблести неговият пръстен.

Сега трябваше само да открие името й, да уреди да ги представят един на друг както подобава и да съобщи на компаньонката й, че възнамерява да й направи сутрешно посещение. Това искане щеше да бъде достатъчно: всеки, който го дочуеше, щеше да заподозре, че младата дама ще стане следващата херцогиня. До сутринта слухът щеше да обиколи цял Лондон.

Трент установи, че се усмихва, едва когато срещна озадачения поглед на един от някогашните си съученици.

— Прекрасно шампанско, нали? — каза лорд Ройстън и вдигна чашата си.

— Да.

— Ти обаче не пиеш нищо.

— Ще си взема — отговори Трент. — Извини ме, Ройстън, но трябва да намеря домакинята ни.

— Трябва да си вземеш шампанско, преди да е свършило. Когато я видях за последен път, лейди Портмедоу се въртеше край масата с хапки, несъмнено, за да се погрижи никой да не си взема прекалено много.

— Добре. Ами…

— Направо е срамно — как само изнесе една-две чинии със сандвичи с краставици и се опита да се престори, че ни предлага пиршество — продължи Ройстън, загледан в Трент толкова втренчено, че очите му почти изскочиха.

Наистина ли беше станал толкова мрачен, че една усмивка беше в състояние да учуди познатите му? Ройстън го гледаше така, сякаш виждаше петкрако теле, както се бе изразила американката. Този спомен го накара отново да се усмихне.

Негово благородие примигна несигурно.

— Чух, че брат ти си е намерил съпруга.

— И двамата си намерихме — потвърди Трент.

— Така ли? И коя е твоята бъдеща херцогиня?

— Все още не съм й направил предложение, затова ще запазя името й в тайна.

В очите на Ройстън проблесна ироничен хумор.

— От всички мъже в Лондон точно ти няма нужда да се притесняваш, че някоя жена ще ти откаже, херцоже — рече той и вдигна чашата си. — Пия за брака, след като те радва толкова. Мисля, че от години не съм те виждал да се усмихваш.

Трент се поклони и се запъти към масата с хапки, която се намираше в една странична стая, в която се влизаше от фоайето. Навярно наистина не се бе усмихвал често, не и когато всяка минута от деня му бе погълната от задачата да спаси имението, което баща му бе докарал до почти пълно разорение.

Но това щеше да се промени, след като се оженеше за американката, която бе обещала никога да не припада, но изглеждаше леко зашеметена, след като го огледа от глава до пети.

Особено в частта под кръста.

Тялото му откликна на погледа й с прилив на първична страст. Ако не се намираха толкова близо до балната зала, щеше да я целуне. Проклятие, щеше да я сграбчи и да я обладае… след като получи съгласието й, разбира се. При тази мисъл през слабините му премина нова гореща вълна.

По време на разговора им неведнъж изпита желание да завладее устните й. Всъщност да я завладее цялата. Да я притисне към балюстрадата, да започне да я целува и да не спре, докато тези интелигенти очи не се замъглят от желание, а умният й мозък забрави всички факти, които съхраняваше.

Точно както бе предсказал Ройстън, лейди Портмедоу се въртеше до масата с хапки и наблюдаваше как сандвичите с краставица изчезват в стомаха на гостите й.

Трент си взе един сандвич, просто заради удоволствието да я подразни, и го изяде, докато Нейно благородие заобикаляше масата и се приближаваше към него. После си взе втори и изяде и него.

— За мен е голяма чест, че тази вечер успяхте да се присъедините към нас — промълви лейди Портмедоу с усмивка, която едва повдигна ъгълчетата на устните й. — В такива моменти милата ви майка много ми липсва.

Трент нямаше представа за какво говори. Взе си трети сандвич. Бяха малки, но учудващо вкусни.

— Как сте, лейди Портмедоу? — попита той.

— Все така, все така. Дъщеря ми Едуина е… О, но вие сигурно го знаете. Нали все пак дойдохте на бала по случай излизането й в обществото.

Трент се намръщи, объркан. Този бал не беше ли в чест на новата болница — кауза, поддържана от брат му?

— Не видях причина да влизам в разходи за два бала — обясни лейди Портмедоу. — Тази вечер е дебютът на Едуина — много подходящо, тъй като вашата майка й беше кръстница.

Трент леко се поклони.

— Ще ви заведа при Едуина — продължи лейди Портмедоу, взе ръката му и го поведе обратно към балната зала. „И по-далеч от сандвичите“ — не можеше да не си помисли Трент. — Тя много се промени, откакто я познавахте като дете. С радост мога да отбележа, че онези злополучни лунички вече ги няма.

— Сигурен съм, че е красавица — измърмори Трент и си спомни за Едуина без особен ентусиазъм. Тя беше толкова интересна, колкото и някой пудинг.

В името на истината трябваше да признае, че по онова време беше едва десетгодишна.

— Брат ви ми каза, че откакто започна сезонът, сте много зает в Камарата на лордовете — съобщи му лейди Портмедоу, докато пресичаха фоайето на път към балната зала. — Тази вечер видяхте ли лорд Седрик? Сигурно ви е съобщил добрата новина.

— Наистина — потвърди Трент и кимна на един познат.

Лейди Портмедоу понижи глас:

— Много се радвам за него. Вие, разбира се, сигурно знаете колко много се тревожеше майка ви. През последните години съм мислила за нея стотици пъти, докато наблюдавах как вие двамата се превръщате в мъже. По-малките синове често се превръщат в проблем. За един мъж е голямо бреме да израсне без наследство.

Трент си замълча. За щастие фактът, че Седрик бе пропилял на комар цяло едно имение, не бе всеобщо достояние.

— Предстоящият му брак има някои неприятни страни — продължи шепнешком лейди Портмедоу. — Предпазливостта наложи брат ви да си избере съпруга от крайно ограничен кръг.

Проклятие! Седрик навярно си бе намерил някоя наследница със стърчащи зъби или пък кривогледа.

Трент се опита да го съжали, но не можа да се съсредоточи върху тази задача.

Не спираше да мисли за своята американка. Не една и две английски девици щяха да се сметнат за компрометирани само поради факта че са провели дълъг разговор с мъж на потънал в сенки балкон. Но неговата американка изобщо не се интересуваше от сложните игри, с които се развличаха хората от английското общество.

Тя се бе запътила право към него и го бе докоснала по ръката — но не защото беше херцог. Тя нямаше представа кой е той. Всъщност Трент определено бе останал с впечатлението, че ако знаеше за титлата му, щеше да се отправи в противоположната посока.

Той се ухили сам на себе си. С нетърпение очакваше мига, в който щяха да му я представят — с титлата и тъй нататък.

— А сега, къде ли може да е дъщеря ми? — попита лейди Портмедоу, спря се на вратата на балната зала и стисна ръката на Трент със сила, която му подсказа, че според нея от Едуина ще излезе прекрасна херцогиня. — А, ето я, танцува с виконт Бърн.

Трент се възползва от открилата се възможност.

— Ще се радвам да танцувам с госпожица Портмедоу по-късно тази вечер. Но дотогава, питам се дали мога да ви помоля за една услуга?

— Разбира се, Ваша светлост.

— Много бих желал да ме представите на една млада дама, която зърнах в балната зала.

— Разбира се — повтори Нейно благородие с не толкова голяма готовност. Неохотата й се бореше с любопитството.

Трент предположи, че майчинският инстинкт й заповядва да си осигури един херцог за зет, но и че би се радвала да се окаже домакинята, която е представила един от най-търсените, но вечно изплъзващи се ергени на брачния пазар на бъдещата му херцогиня. Каква история можеше само да измисли за мига на срещата им!

Той вдигна рамене, макар и само наум, и огледа претъпканото с хора помещение за своята американка. Само след секунда я откри и с удоволствие установи, че на светлината на полилеите е също толкова възхитителна, колкото навън на балкона.

Тя стоеше само на няколко метра от него с чаша лимонада в ръка. До нея едно мършаво русокосо момиче с кисела извивка на устните кимаше на нещо, което им казваше Найджъл Хампстър.

Думата „възхитителна“ не беше съвсем подходяща. Американката имаше сърцевидно лице и вирнато носле.

Вирнато точно така, както трябва: божествено. Тя навярно би отхвърлила това описание, но на него му се струваше правилно. Беше божествена.

Но и тази дума не бе подходяща, защото Трент можеше да види извивките й по-ясно сега, когато бе застанала точно под един полилей. За разлика от повечето млади дами, които я заобикаляха, тя не носеше бяло. В розовата й рокля нямаше и намек за целомъдрена чистота.

Вместо това платът се набираше под закръглените й гърди и прилепваше към тялото й така, сякаш бе навлажнила фустите си. Деколтето бе изрязано ниско, на ръба на неблагоприличието.

Изглеждаше като жена, която се облича скъпо. Чувствена. Със сложен характер.

Невинна.

И божествена — всичко това наведнъж.

Хампстър разказваше шеги на русокосото момиче, макар че и последният глупак можеше да види, че всъщност се опитва да впечатли момичето, което стоеше настрани. Американката гледаше право през него с нетрепваща усмивка на устните.

Трент отново се ухили. От нея щеше да излезе чудесна херцогиня.

— С кого искате да се запознаете, Ваша светлост? — попита лейди Портмедоу и проследи погледа му. — О, разбирам — с лейди Каролайн! Тя наистина има прекрасна коса и я смятат за изключителна. Дъщеря е на лорд Уутън, макар че според слуховете зестрата й не съответства на общественото й положение.

Нейно благородие продължи, без да чака потвърждение, и леко понижи гласа си, така че можеха да я чуят само десетте души най-близо до тях.

— Освен това чух, че дори не говори френски. Всъщност някои неблагосклонни езици се шегуват, че не е сигурно дали говори английски. Няма нужда да ви казвам, че човек с вашето положение трябва да си намери съпруга, която владее чужди езици — може би три или четири.

Едуина навярно притежаваше дарба за говорене на езици^[1], ако се съдеше по настойчивостта, с която майка й излагаше идеята за бъдещата херцогиня като експерт-лингвист.

— Всъщност нямах предвид лейди Каролайн, а младата дама до нея — каза Трент.

Лейди Портмедоу присви очи и погледна нататък.

— О, да, разбира се — рече тя за изненада на Трент. — А сега, къде ли може да е брат ви?

— Моля?

— Къде видях за последно лорд Седрик?

Тя се надигна на пръсти и погледна над главите на тълпата.

— Брат ми несъмнено е в стаята за карти — каза Трент и ненадейно му хрумна една неприятна мисъл.

— Най-вероятно — съгласи се лейди Портмедоу. — За мен ще бъде удоволствие да ви представя на госпожица Пелфорд, а после ще ви запозная с Едуина. Споменах ли ви, че миналата година започна да учи немски, просто заради удоволствието да може да го говори? Не, не искам да кажа, че има интелектуални интереси…

Трент беше спрял да я слуша.

Пелфорд. Беше чувал това име и преди.

От брат си.

Не беше човек, който ругае, било то наум или не. За него вулгарността беше признак за загуба на самообладание.

Мамка му!