Елоиза Джеймс
Моята американска херцогиня (17)

Глава 17

Херцогът я бе спасил — или по-скоро бе спасил госпожа Бенет.

За миг Мери не можа да изпита нищо друго, освен радост и облекчение. Но след секунда се почувства съкрушена, защото си припомни дребнавото, жестоко поведение на Седрик. Никога не би повярвала, че е способен на подобно отблъскващо държание.

Единствената вина на госпожа Бенет бе, че бе устроила вечеря в чест не на кого да е, а на самия Седрик, а той й се бе подиграл. Как бе възможно за трети път да е преценила един мъж така погрешно? Каква глупачка беше само! Абсолютна глупачка!

През главата й потекоха мисли, обагрени в език, който никоя дама не бива да знае, а още по-малко да употребява.

— Представлението свърши — каза един дълбок глас до нея.

Тя вдигна глава и погледна към херцога.

— Би трябвало да се извиня, че се държах толкова грубо с брат ви, но няма! — изрече пламенно тя. — Знам, че с репутацията ми е свършено и че на практика развалих трети годеж, но не ме интересува.

— Не мисля, че репутацията ви е съвсем съсипана — отговори Трент с не особено загрижен вид. — Но още една публична сцена може да се окаже coup de grace^[1].

Той пое ръката й и я поведе през лимоновата горичка към уединено местенце между дърветата и стената. От другата страна балът продължаваше без тях.

— Дори не трябва да му връщам пръстена! — избухна Мери. — Мога просто да го дам на вас, понеже е ваш!

Тя започна да сваля дългата си ръкавица, но херцогът сложи ръка върху нейната.

— Утре.

— Трябва да намеря леля си — рече Мери и се отказа от битката за пръстена. — Може би ще успея да я убедя веднага да ни намери място на някой кораб.

— Няма да говорите с нея — отсече херцогът.

Мери почти не го чуваше.

— Никога няма да се върне. Как всички се смяха на клетата госпожа Бенет — отвратително!

Макар че преградата от дървета ги изолираше от балната зала, предполагаше, че танцьорите се блъскат един в друг в опитите си да зърнат нея и херцога, вместо да внимават в стъпките.

Мери не си правеше илюзии. Знаеше, че служи за посмешище. Госпожица Мери Пелфорд и нейните американски маниери щяха да бъдат тема за разговор години наред. Тя бе изложила и себе си, и своята нация.

— Трябва да тръгвам — промълви сломена тя. — Леля ми всеки момент ще чуе клюките, ако вече не ги е чула.

— Брат ми беше пиян — каза херцогът.

Мери се обърна с лице към него. Негова светлост се бе облегнал на стената до нея с онова нехайно изражение, което се изписваше на лицето му понякога, сякаш изобщо не го интересуваше как се чувстват хората около него. И все пак той бе единственият човек, освен нея самата, който се притече на помощ на госпожа Бенет.

— Пиян ли? — повтори тя и го погледна намръщено.

— И още как. Пиян до козирката и още повече. Обикновено изчаква да се прибере, преди да си позволи да се напие толкова.

— Ако се опитвате да му измислите извинение, няма да стане — заяви Мери прямо.

Херцогът вдигна рамене.

— Казвам само, госпожице Пелфорд, че когато брат ми е прекалил с алкохола до такава степен, е готов да каже всичко, за да бъде забавен.

— Не забелязах никакви признаци на опиянение.

Пияните хора не залитаха ли? Не говореха ли размазано? Все едно, някогашната й увереност в трезвеността на Седрик вече не беше непоклатима.

— Тази вечер донесе ли ви канарско вино? Уверявам ви, че чашата в ръката му не беше пълна с лимонада.

— Значи казвате, че се налива докрай, дори и тук, но не проявява никакви външни признаци?

— Опитах се да ви предупредя.

Това беше вярно, но тогава тя отхвърли предупреждението му — сметна го за лъжа на завистлив брат. Струваше й се, че от бала на лейди Портмедоу са минали векове — толкова много неща се случиха оттогава.

Мери впери поглед в лъскавите листа на лимоновото дърво пред себе си и се опита да помисли. Преди малко у Седрик имаше някаква странна възбуда, жадно въодушевление, което не й хареса.

— Но ние танцувахме и той не залиташе — промълви тя, назовавайки единствения признак на напиване, който й бе известен.

— Седрик започва да залита чак на втората бутилка коняк.

— Втората бутилка — промълви Мери немощно. — Вие не ми казахте… не разбрах…

— Малко хора разбират.

Изражението му бе съвсем безстрастно. Сякаш говореше за времето! Мери го погледна намръщено.

— Защо не сте направили нещо? Вие сте му брат. Той беше жесток към госпожа Бенет.

— Интересен въпрос задавате. Какво мога да направя за брат си? Да скрия коняка? Това вече съм го правил. Седрик не проявява никакво желание да намали пиенето, и, повярвайте ми, много добре знае какво мисля по въпроса.

Тя отново замълча. Трент беше прав. Седрик бе голям човек.

— Това редовно ли се случва?

— След смъртта на родителите ни Седрик започна да пие все повече — каза херцогът така естествено, сякаш говореха за склонност към нещо безобидно, например колекциониране на редки книги. — След няколко притеснителни сцени повече или по-малко се научи как да се държи пред хората, въпреки че тази вечер не успя.

— Имам ужасяващ вкус за мъже — измърмори под нос Мери.

— Така изглежда — съгласи се херцогът. Беше ужасно дразнещ, защото в един момент сините му очи бяха ледени, а в следващия — изпълнени с такава сърдечност, че човек, дори изпаднал като нея в дълбините на отчаянието, изпитваше желание да се усмихне.

— Ще напусна този бал, покрита с по-голям позор дори от вчера, когато си тръгнах от дома на госпожа Бенет — каза мрачно Мери. — Е, защо пък да не започна, че да се свърши?

Двамата излязоха от относителното уединение на дръвчетата и се отправиха към отсрещния край на балната зала.

Дълбоко в съзнанието си Мери мислеше за факта, че херцогът очевидно си бе избрал съпруга… или пък не беше? Отчаяно копнееше да го попита дали не си е измислил това откровение само за да предизвика любопитството на гостите… но не можеше да се сети как да оформи подобен въпрос.

Не бе възможно да има предвид лейди Каролайн.

Мери не можеше да се заблуждава: чувството, което изпита при тази мисъл, беше чиста, сляпа ревност. Тя беше най-голямата глупачка на света. Коя жена, запленена от един мъж, в следващия момент се увличаше по брат му?

Херцогът може и да беше близнак на Седрик, но всичко у него беше по-диво. Двамата говореха различно, движеха се различно. Седрик беше гъвкав и грациозен, стъпките му в кадрила — прелестни. Завъртанията му бяха изящни и останалите танцьори се спираха, за да го видят.

Мери никога не бе виждала херцога да танцува валс, но предполагаше, че ще държи дамата на една ръка разстояние и ще я води по площадката с резки отсечени движения, сякаш няма търпение танцът да свърши. Не можеше да си го представи как се покланя с последен драматичен жест или завърта партньорката си за последен път, докато музиката заглъхва.

Двамата стигнаха до огромните врати на балната зала, без да видят нито леля й, нито чичо й. Ако досега бе изпитвала някакви съмнения колко бързо могат да се разпространят клюките, фактът, че всички в балната зала се обърнаха и проследиха с поглед преминаването им, щеше да я разубеди.

— Трябва да си тръгна! — изсъска тя. — Не мога да започна да обикалям из салоните и да търся леля си. Това би било прекалено!

Херцогът кимна и я поведе по коридора. Накрая отвори една врата, вкара Мери в помещението и затвори вратата зад гърба им.

Стаята, в която се озоваха, беше почти тъмна, с изключение на слабата светлина от догарящия огън в камината. Лейди Верекер несъмнено бе оставила лампите незапалени в опит да откаже по-дръзките сред гостите си от евентуалното желание да влязат в личните покои на семейството.

След като очите й свикнаха с мрака, Мери успя да различи книги по стените, голяма маса в центъра на помещението и многобройни меки, удобни кресла, подредени в групички.

Херцогът сведе поглед към нея.

— Ще ви оставя тук и ще потърся леля ви и чичо ви вместо вас, Мери.

— Не мога да повярвам, че го направих пак — прошепна тя и гласът й секна. — Развалих и третия си годеж. Голяма съм глупачка!

Херцогът седна в голямо кожено кресло и преди Мери да реагира, я дръпна в скута си.

— Ваша светлост!

— Тихо — отговори той и я намести до гърдите си — много широки и утешителни гърди. Мери отпусна глава на рамото му, макар че това беше ужасно нередно.

— Мислите ли, че ми има нещо? — попита тя. — Няма значение, въпросът ми беше абсурден.

— Вие щяхте да бъдете спасението на Седрик — каза Негова светлост и прокара успокоително ръка по гърба й.

— Много се съмнявам — отговори Мери. — Той пределно ясно показа, че изобщо не ме уважава.

Тя свали едната си ръкавица и избърса с нея сълзата от окото си. Ръката на херцога за миг се спря, а после продължи бавно да я гали.

— На практика си купих предложения от двама мъже — измърмори Мери и избърса още една сълза. — Толкова е унизително!

В гърлото й напираха още сълзи, затова тя свали и другата си ръкавица и се съсредоточи върху задачата да спре да плаче.

— Знам, че тази вечер брат ми не се показа в най-добрата си светлина — каза херцогът, — но той е способен на голяма щедрост. Точно той успя да превърне строежа на благотворителната болница в действителност.

— Не си и помисляйте да ме убедите да го приема обратно! — провикна се Мери. — Ще се върна в Бостън и никога няма да се омъжа, защото съм неспособна да си избера подходящ съпруг.

— Ще се омъжите — поправи я херцогът със спокойна увереност и пъхна в ръката й голяма ленена кърпа.

— Вие сте от този тип мъже — подсмъркна Мери.

— От мъжете, които се женят?

— От мъжете, които винаги имат кърпа, когато има нужда от нея — обясни тя и притисна кърпата към очите си. — Първият ми годеник, Бърти, беше същият.

— О, Боже! — простена херцогът.

— Какво?

— Нали не сте от жените, които постоянно дърдорят за предишните си съпрузи?

— Аз нямам предишни съпрузи! — възрази Мери.

— Знаете какво имам предвид — каза той и заговори с кокни акцент: — Господин Уотсън беше първият ми мъж, държеше се толкова добре с мен, наистина, все ме водеше на представленията в театъра по Коледа. Но беше ужасно избухлив.

Мери тихо се засмя. Кой би си помислил, че херцогът на Трент притежава дарбата да звучи като цветарка от Ийст Енд?

Херцогът я намести по-сигурно до рамото си. Трябваше да намери леля си. Само че не помръдна — просто продължи да лежи до него и да мисли за колосан лен и сапун от гаултерия.

— А после се омъжих за втория. Господин Тъкър, тъй се казваше — продължи херцогът с бодър фалцет. — Много беше добър във всичко, но пари нямаше. Беден като църковна мишка!

— Аз си имам Джордж — рече Мери и прокара пръст около едно от копчетата на херцога — нито месингово, нито с инкрустации. Най-обикновено черно копче. — С времето ще забравя за всичките си годеници.

— Или поне за първите три.

Мери успя да се усмихне леко.

— Ако сте така добър, мисля, че е време да намерите леля ми.

Трент много добре разбираше, че би трябвало да изпита съчувствие, а не страст.

Но точно страст изпитваше.

Мери седеше в скута му — цялата само меки извивки. Усещането да я държи в обятията си беше прекрасно, ароматът й беше прекрасен. Нещо повече: вече не беше сгодена, така че спокойно можеше да я целуне.

Разбира се, тя се чувстваше наранена и объркана. Трябваше й време да се възстанови. Трент можеше да почака. Ако току-що не беше преживяла отвратителна сцена с брат му, щеше да я целуне така пламенно, че в ума й да не остане и капка съмнение относно бъдещето й.

— Ще се омъжите — увери я той отново, поддаде се на импулса и я привлече толкова близо, че брадичката му се отпусна върху облак благоуханна коса. — Радвам се, че не сте забучили на главата си цял куп пера. Тогава нямаше да мога да ви прегърна.

— Не трябва да ме прегръщате така — промълви Мери, но не се отдръпна. — Никога няма да се омъжа, защото се влюбвам и разлюбвам просто ей така. Истината е, че имам повърхностна душа.

— Не мисля, че сте повърхностна — увери я Трент. От другата страна на вратата на библиотеката долиташе слабият шум от добре обработени гласове.

— Отначало се влюбвам лудо. А после започвам да осъзнавам, че това изобщо не е любов и че дори не харесвам годениците си особено много. В името на истината, от известно време знам какво изпитвам към Седрик.

— Вие доказвате колко съм бил прав в това, което казах тази вечер — заяви Трент със задоволство. — Бракът никога не бива да се урежда въз основа на чувства. Това е крайно несериозен индикатор за качествата на възможния партньор.

— Значи сте съгласен с лейди Каролайн, че бракът трябва да бъде въпрос на кръвни линии, като при развъждане на зайци?

— Какво общо имат зайците? — попита Трент.

— Един от братовчедите ми — лятото, когато бяхме на девет — реши да си завъди кафяв заек.

— Защо, за бога? Кафявите зайци се срещат на всяка крачка.

— Искаше да си направи свой, като използва един бял и един черен родител. Взе идеята от баща си, който развъжда коне за надбягвания.

— И получи ли се?

— Не съвсем, но след няколко поколения, ако човек застанеше малко по-далеч и присвиеше очи, малките изглеждаха почти кафяви.

Трент реши, че ще целуне Мери. По дяволите идеята да й остави време да се възстанови! Можеше да прояви уважение. Нежност.

— Защо говорим за кафяви зайци? — попита той.

— Лейди Каролайн разсъждава за брака така, сякаш е толкова логичен, колкото чифтосването на зайци по цвета на козината им.

— В този случай я привлича моята козина. Тази вечер ми съобщи, че ще ми запази последния танц преди вечеря, и определено останах с впечатлението, че ако бях проявил глупостта да я поканя на въпросния танц, щеше да оповести годежа ни.

— Може би не трябва да проявявате към нея такава доброта, каквато проявявате към мен — кимна Мери. — Тя ми каза, че двамата си подхождате идеално.

— Никоя жена няма да ме впримчи в брак — отговори той спокойно. — Това е едно от положителните неща, свързани с херцогската титла: не ме интересува какво си мислят хората. Няма да се оженя за никоя жена само за да се съобразя с обществените порядки, не повече, отколкото бих се оженил по любов, ако изпитам това чувство.

Мери се извъртя и го погледна.

— Ние дори не би трябвало да оставаме насаме. На бъдещата ви съпруга няма да й бъде приятно. Но искам да знаете, Ваша светлост, че никога не бих си позволила неоснователни очаквания само заради вашата доброта към мен.

Тя отново се отпусна на гърдите му и продължи да чертае кръгове с пръста си.

Бъдещата му съпруга беше ужасно глупава, ако си мислеше, че той често — или изобщо някога — взема млади жени в прегръдките си само за да ги утеши.

— Вие сте добър приятел — каза Мери.

Трент успя да не изсумти.

— Никога досега не съм имала приятел от мъжки пол.

Вълната на желание, която премина по тялото на Трент, когато погледите им се срещнаха, нямаше нищо общо с приятелството. Но Мери го погледна най-искрено и каза:

— Много съм ви благодарна, че се притекохте на помощ на госпожа Бенет в балната зала, херцоже. Иска ми се да можех да направя нещо за вас. Преди да замина за Америка, искам да кажа.

— Не смятате ли, че след като почти станахме роднини, можем да пропуснем титлата?

— Доколкото разбирам, обръщението към един херцог с титлата му е израз на неформалност — нещо, което правят само семейството и близките му приятели. Мисля за себе си като за ваша приятелка, макар че вече не съм сгодена за брат ви.

— Вие винаги ще бъдете част от семейството ми — увери я Трент.

— Мога да бъда нещо като далечна братовчедка. Някой ден ще доведете сина си — този, който ще наследи титлата ви — в Бостън и аз ще го науча да бъде американец.

— Това ще го направи ли по-добър херцог?

— О, със сигурност!

Най-накрая гласът й не звучеше толкова обезсърчено. Вместо това тя продължи да го засипва с подбрани факти за американските мъже. Възможно ли бе наистина да предполага, че в бъдеще двамата ще бъдат само приятели? Тази мисъл му беше толкова неприятна, че се поддаде на импулса си и я прекъсна с целувка.

Беше си обещал, че когато я целуне, ще бъде нежен. Оказа се, че е сбъркал.

Целувката му беше жадна. Не беше осъзнал, че устните на една дама могат да бъдат сластни като на куртизанка… а изненадата и невинността ще направят това усещане по-опияняващо от всичко, което бе изпитвал досега.

До този момент Трент не бе изпитвал особено удоволствие от целувките. Бяха твърде интимни. Той открай време не беше себичен в даряването на удоволствие, тъй като обичаше интимността на телата. Но не обичаше целувките.

Досега.

Когато Мери му отвърна, изненадата накара крайниците му да запулсират. Изпита някакво странно чувство, сякаш целият свят около тях се тресеше.

Едната й ръка се плъзна около врата му и се зарови в косата му. Преди устата й беше сладка, но сега приличаше на коприна и огън. Невинността й все още се усещаше, но сега беше придружена от изгаряща жажда.

Трент забрави всичко. Езиците им затанцуваха заедно и той почувства тръпката, която премина през тялото на Мери. Тя нададе тих стон. В тялото на Трент избухна желание и потече по гръбнака му.

Едва, когато осъзна, че едната му ръка се е отпуснала върху бедрото й, а една определена част от тялото му е заживяла свой, категорично неджентълменски живот, успя да се овладее поне малко.

Откъсна устни от нейните, но не толкова, че да не усеща еротичната топлина на дъха й. Не откъсна поглед от лицето й. Сърцето му биеше неравномерно. Мери най-после отвори очи.

Можеше да се забрави в тези очи. Желанието затрепери помежду им като мараня в горещ августовски ден.

Щеше ли Мери да се възмути? Да се изненада?

Оказа се, че е ужасена.

— Мразя се — измънка тя и затвори очи, изтерзана.

— Целувката не беше лоша — в гласа на Трент имаше предрезгавяла нотка, която не бе чувал никога преди.

Тя отново отвори очи.

— Странно чувство за хумор имате — рече Мери намръщено.

— Целувката хареса ли ви?

— Беше много хубава. Всъщност… — но тя преглътна това, което искаше да каже.

— Аз съм ужасен човек — промълви пак с дрезгав глас.

Херцогът потисна усмивката си.

— Не съм съгласен.

От устните й се заизливаха описания и подробности — за Бърти, който често я целувал на дивана (ако някога го срещнеше, трябваше да го убие заради това), за Дермът, за Седрик… Накратко, цялата отчайваща сага за романтичния й живот до този момент.

Трент нямаше желание да говори за тримата мъже, в които Мери си бе мислила, че е влюбена. Не искаше да си представя, че са я докосвали. Или целували.

Докато Мери изброяваше предполагаемите си грехове, Трент обхвана лицето й в дланите си и сведе устни към нейните, толкова близо, че носовете им се докоснаха. Тя застина.

— Никога не сте целували Седрик така, както току-що целунахте мен — каза той.

Очите й не лъжеха. Трент видя истината в тях.

— Не — прошепна Мери задъхана. — Не… искам да кажа, няма да говоря за това. Това не бива никога да се повтаря, Ваша светлост. Аз съм…

Той завладя устата й в жадна, дълбока целувка.

Преди тази вечер първата, втората и третата целувка бяха само указателни знаци по пътя към леглото. Всичките му любовници бяха куртизанки — изтънчени жени с опит, които сами избираха любовниците си и се наслаждаваха на компанията му също толкова, колкото той на тяхната.

С Мери изобщо не беше указателен знак. Беше като самия любовен акт — нещо, което Трент би могъл да прави цяла нощ, без да спира. Тя бе всичко, което някога бе искал от една жена, и нищо от това, което бе очаквал да открие у една дама.

Целувката им стана ненаситна и дива. Езикът й се плъзгаше срещу неговия със страст, която не можеше да бъде преструвка, особено когато в тъмната стая се разнесе тих стон, на който той отговори с ръмжене. Това бе целувка, от която можеше да не се възстанови никога.

Най-накрая Трент се отдръпна, защото трябваше или да се отдръпне, или да обладае бъдещата си съпруга по време на бал, което той отказваше да направи. Устните на Мери бяха алени като череши и подпухнали, очите й — полузатворени. Трент отчаяно закопня за това, което не можеше да има… засега.

— Ще намеря леля ви и чичо ви — каза той с дрезгав глас, стана и вдигна и нея. — Ще им кажа къде сте. Мисля, че ще е най-добре да не ви изпращам до вас.

Не би се учудил, ако всички в залата знаеха, че двамата са влезли заедно в библиотеката.

Сиянието на удоволствието веднага се стопи от лицето й.

— Нали не мислите, че някой знае, че сме тук? Това би било ужасно!

Трент можеше да… почти можеше да изпита съчувствие при вида на ужасеното й изражение.

— Не искам да се чувствате задължен да се ожените за мен, Ваша светлост.

Съчувствието му изчезна. Не беше нужно да настоява чак толкова, че не била компрометирана. Според него единственото нещо, което би могло да я компрометира повече, беше той да се поддаде на импулса си и да й вдигне полите.

— Никой не може да ме накара да се оженя, ако аз не искам. Както вече ви казах.

По лицето й се разля облекчение. Всъщност някой друг на негово място може би щеше да се обезкуражи от облекчението й.

Трент обаче току-що я бе целунал. Тя се бе разтреперила под допира му и бе изстенала на глас. Искаше го. Трент се поклони, но после се спря на прага.

— Утре сутрин ще ви направя посещение — каза той.

Тя измърмори нещо и сведе поглед, така че гъстите къдрици закриха очите й и изящната линия на челюстта й. Мери беше негова. Толкова.

Трябваше да свикне с тази мисъл.

Трент напусна дома на лейди Верекер, без дама до себе си и без стъклена пантофка в джоба си. Но също като принца от приказката, бе решен, когато дойде утринта, да намери своята принцеса.