Елоиза Джеймс
Моята американска херцогиня (16)

Глава 16

На бала на лейди Верекер

Трент реши да отиде на бала на Верекер само по една причина: да си намери американка, за която да се ожени. Увлечението му по годеницата на брат му беше крайно нередно и трябваше да престане.

Разбира се, първият човек, когото видя след пристигането си, беше Седрик, застанал като крал сред групичка джентълмени и дами с остри черти и хищни погледи — лешояди, които се обличаха безупречно и винаги казваха нещо остроумно и неприятно.

Накратко, Седрик бе в стихията си.

Трент се отправи в обратната посока — бавно, защото на всяка крачка го спираха дами с дъщери за омъжване. Всички тези момичета бяха облечени в бяло. Приличаха на весталки, оставили лампите си у дома. Телата им се сливаха в едно, поради което главите им изпъкваха.

Госпожица Частикъл с червената коса — за бога, не! Кривогледата госпожица Петуния — едва ли. Лейди Сиси Ройъл с чипия нос — не, дори и адът да замръзнеше.

Тъкмо си бе помислил, че не бе срещнал нито една жена, която да заслужава сериозно обмисляне — къде бяха американките тази вечер? — когато лейди Каролайн излезе от глутницата с цялата сдържаност на прегладнял чакал.

Може би това нейно жадно изпито лице нямаше нищо общо с него. Може би просто беше гладна. Бялата й рокля беше с дълбоко деколте, което за нещастие придаваше на ключиците й подчертана прилика с назъбените ивици по гърбовете на морските чудовища, изобразени на средновековните карти.

„Ето ги и драконите“^[1] — помисли си той без особено въодушевление.

— Херцоже! — възкликна лейди Каролайн с живост, която бе приемлива, и фамилиарност, която не беше. — Какво удоволствие е да ви видя за втора вечер поред! Можем ли да се надяваме, че възнамерявате да заемете мястото, което ви се полага в обществото?

Трент успя да преглътне в последния момент възклицанието „За бога, не!“, което напираше на устните му. Вместо отговор той се наведе и целуна протегнатата ръка на дамата. Чудеше се какво ли ще си помисли тя, ако й каже истината: че е дошъл на този бал, за да си намери съпруга американка.

Но дори докато тази мисъл се оформяше в съзнанието му, знаеше, че лъже сам себе си.

Беше дошъл на бала, за да намери една конкретна американка и никоя друга жена от каквато и да било националност и с каквито и да било качества — колкото и приятни да бяха те — нямаше да го задоволи.

Проклет вечен ад!

Седрик вече мислеше, че Трент е откраднал титлата, която му се полагаше по право, а сега Трент беше на път да открадне годеницата му.

— Така се ужасих от обидата, която ви нанесоха снощи — каза лейди Каролайн, като понижи гласа си и се премести по-близо. Косата й докосна бузата му. Всеки кичур бе здраво закрепен на мястото си, сякаш къдриците й бяха колосани. — Макар че в миналото се държах приятелски с госпожа Бенет, аз, разбира се, преразгледах отношението си в момента, в който видях как се държи с вас.

— Нямам представа за какво говорите.

— Каква невероятна обида — да сложи един херцог в края на масата! Слава богу, вие й показахте, че няма да търпите неуважението й. Когато се прибрах, разказах на баща си и той се съгласи, че ние, членовете на висшата аристокрация, трябва да настояваме за правата и привилегиите, които заслужаваме. Уверявам ви, че от никого не съм чула нищо друго, освен пълна подкрепа към действията ви.

— Тръгнах си само защото си залях дрехите — заяви Трент.

В очите на лейди Каролайн затанцува весело пламъче.

— Разбира се, Ваша светлост. Вие сте самата дискретност. Но неуважението към реда на сядане не беше единствената грешка на вечерята снощи. Предполагам, че сте чули за инцидента с ананаса?

Трент огледа стаята над главата й. Не че търсеше Мери. Проклятие, търсеше…

Мери.

— Не съм чул — отговори той. — Ако ме извините, лейди Каролайн…

Тя сложи длан върху ръкава му и отново се наведе към него. Трент усети как кожата на раменете му настръхва, което означаваше, че значителна част от хората в балната зала ги наблюдава внимателно. Тази вечер в книгата със залози на „Уайтс“ щяха да влязат обзалагания какви са шансовете на лейди Каролайн да стане херцогиня.

— Снощи бъдещата ви снаха създаде голям проблем — прошепна младата дама.

Трент замръзна.

— Госпожица Пелфорд?

— Не вярвах, че е толкова рафинирана, но това само показва, че човек не може да съди по външния вид, както онази светица баба ми често ми напомняше преди смъртта си.

Трент зачака, а лейди Каролайн заразказва някаква глупава история за взет под наем ананас.

— Сега хората нямат търпение госпожица Пелфорд да повтори остроумните си забележки — завърши тя и изражението й стана малко по-хладно. — Лично аз не смятам за уместно хора с нашето положение да се подиграват с онези, които не са така благословени.

Това не беше в стила на Мери.

— Госпожица Пелфорд, изглежда, е нарекла госпожа Бенет „ананасов парий“. Това не е много мило, нали разбирате, но има хора, които смятат това определение за забавно и всички говорят за това — и лейди Каролайн повдигна мършавото си рамо с отвратено изражение.

— Виждали ли сте госпожица Пелфорд тази вечер? — попита херцогът. — Трябва да я поздравя.

— За последно я видях край лимоновата горичка в дъното на балната зала — отвърна младата дама с неодобрително изражение. — Знам, че напоследък хората са луди по оранжерийните растения, но лейди Верекер сбърка, като вкара в помещението толкова много дръвчета. Балната зала не е достатъчно голяма.

За облекчение на Трент до нея се появи един джентълмен и се поклони.

— Лейди Каролайн, смятам, че този танц е мой.

Трент се освободи от ръката, стиснала неговата, но преди да успее да избяга, лейди Каролайн отново се наведе към него и измърмори нещо за последния танц преди вечерята. После удостои партньора си за този танц със снизходителна усмивка и тръгна, преди Трент да отговори.

Гората от пера, които се развяваха над главите на дамите, попречи на Трент да види дали Мери все още е край „лимоновата горичка“. Нещо по-лошо: една набита дама мигновено зае мястото, освободено от лейди Каролайн, и бутна дъщеря си напред, сякаш момичето бе букет от бели карамфили, продавани пред входа на някоя музикална зала.

Трент успя да се поклони въпреки липсата на място.

Някъде дълбоко в съзнанието си обмисляше историята на лейди Каролайн.

Освен ако не грешеше много за характера й, Мери не притежаваше скрита склонност към жестокост. Трент бе готов да се обзаложи, че дори да си изпусне нервите, няма да започне да обижда хората. Навярно щеше да изрови цял куп факти, които да докажат правотата й.

Тази мисъл извика на устните му иронично-шеговита усмивка и той със закъснение осъзна, че младата госпожица Рандъл-Бъркли, на която го бяха представили току-що, я е приела за насърчение. Миглите й запърхаха, сякаш ги брулеше свиреп вятър.

— Извинете — рече той. — Боя се, че не чух какво казвате.

— Попитах дали сезонът ви харесва — прошепна тя. — На мен ми е първият.

Това, майка й да я показва пред евентуални съпрузи не можеше да е лесно и Трент установи, че оптимистичната смелост в усмивката й му допада.

— Аз нямам сестри — каза той, — но доколкото разбирам, първият сезон на една дама е уморително приключение.

Усмивката й стана по-широка.

— Уверявам ви, че ако бяхте прекарали четиринайсет години в учебната стая, нямаше да се оплаквате, че се налага да ходите на балове и да ядете глазирани сладкиши.

От нея щеше да излезе прекрасна съпруга на някой мъж. Просто не на него. Той беше прекалено… свиреп. Прозвуча музика и в очите на момичето проблесна надежда.

— Ще ме удостоите ли с този танц? — попита той.

Госпожица Рандъл-Бъркли грейна в усмивка и се поклони, а после Трент я поведе към дългата редица жени, застанали срещу партньорите си за танца. Сега беше свободен отново да мисли за своята американка.

Мери никога не би измислила такъв злобен прякор като „ананасов парий“. Ако беше обидена, щеше да се ядоса, да започне да размахва ръце и да порозовее. Може би щеше да каже нещо хапливо. Трент можеше да се обзаложи, че би успял да прогони лошото й настроение с целувки.

Най-накрая можеше да мисли ясно. Да, възможно бе Мери да направи от брат му трезвеник, ако го обичаше. Трент бе готов да заложи дясната си ръка, че Мери не обича Седрик.

Можеше и да си мисли, че го обича, но не беше така.

Докато танцът приближаваше към края си, той отново се изправи лице в лице с госпожица Рандъл-Бъркли. Русите й къдрици подскачаха над раменете й. Тя сияеше от щастие.

Беше хубава.

Мери не беше.

Мери беше прекалено интелигентна, твърде чувствена и прекалено забавна, за да бъде просто хубава.

Проклятие, ето че пак стигаше до същото заключение, което го споходи за първи път на балкона, на бала на лейди Портмедоу.

Не искаше никоя жена да го поглежда така, както го бе погледнала лейди Каролайн. Или да докосва ръката му.

Искаше Мери облегната на ръката си.

Искаше Мери в леглото си.

Госпожа Рандъл-Бъркли посрещна дъщеря си с овладения триумф на жена, сигурна, че на момичето му предстои блестящ сезон, дори и само заради това, че най-неуловимият ерген в Лондон бе проявил видим интерес.

Трент целуна ръка на двете дами и решен да не допусне отново да го изненадат, тръгна да търси Мери. Успя да стигне до другия край на балната зала точно навреме, за да намери главните действащи лица в мелодрамата от снощи — госпожа Бенет и Мери — застанали едно срещу друго.

Предишната вечер госпожа Бенет излъчваше самоувереноста на жена, която се наслаждава на триумф в обществото. Тази вечер приличаше на мишка, към която се е приближила игрива котка и й предлага приятелството си.

Очевидно осъзнаваше новото си положение на парий.

Мери, от своя страна, му отправи притеснен поглед и се приведе в реверанс пред госпожа Бенет, преди Трент да е успял да я поздрави.

— Госпожо Бенет — промълви тя, когато се изправи, — моля ви, позволете ми отново да се извиня за нетактичността, която допуснах, като изядох украсата ви.

— Изобщо не се сещам за това! — изписка госпожа Бенет.

Трент изстена вътрешно. Тя трябваше или да приеме цялата история като шега, или да се защити. Ако не проявеше малко смелост, наистина щеше да се превърне в парий.

— Уверявам ви, че няма нужда да се боите, че ще изям украсата на масата ви, ако проявите добротата отново да ме поканите в дома си — направи нов опит Мери.

Госпожа Бенет измърмори нещо, без да вдига глава. Ако не проявеше малко смелост, поканите й за светски събития щяха да пресъхнат като локви през август.

— Лейди Верекер май се страхува, че ще отмъкна лимоните от тези прекрасни дръвчета — продължи упорито Мери, въпреки че в очите й се четеше отчаяние. — Съобщи ми, че ги била наела от Целебната градина в Челси.

Устните на госпожа Бенет трепнаха в усмивка, но в този миг Седрик пристъпи към тях, изтърсвайки невидим мъх от великолепно избродираната си ръкавела.

Челюстта на Трент се стегна, когато видя стъклените очи на брат си. Седрик беше пиян — не до безсъзнание, но почти.

— Сега какво сме почнали да вземаме под наем, тоалети ли? — попита Седрик с провлечен глас. — Може би в тази стая има хора, чието облекло идва от чужди будоари.

Мери изгледа годеника си с присвити очи.

— Ваше благородие, тази тема не е подходяща за разговор.

— Вече имаме ананасов парий — настоя Седрик и млъкна, колкото да позволи на хората зад тях да се засмеят на остроумието му. — А сега аз поне започвам да подозирам, че може да станем свидетели на също толкова неприятна практика на вземане на вечерни рокли под наем. Накратко, мними бални рокли.

— Лорд Седрик! — извика Мери, а бузите на госпожа Бенет пламнаха.

Седрик вдигна лорнета си и погледна с чудовищно уголемено око към костюмите, които ги заобикаляха, като за миг се спря на оръфания подгъв на госпожа Бенет.

В очите на Трент Мери заприлича на разярената Венера. С високо вдигната глава и буреносен поглед, всеки сантиметър от великолепното й тяло разтреперан от ярост, тя отново извика:

— Лорд Седрик!

Не, по-скоро го изкрещя.

Всички глави наоколо, включително и на Трент, се обърнаха да видят как ще реагира Седрик.

— Госпожице Пелфорд — въздъхна отегчено той и отпусна лорнета си. Приличаше досущ на свещеник, чиято проповед тя бе прекъснала.

— Не сте ли съгласен, че е много по-неприятно да зависите от някоя жена, която да плаща за дрехите ви, отколкото да ги наемате? — попита Мери.

Ужасната тишина, която последва, приличаше на затишие след гръмотевица.

— В крайна сметка, ако бяхте наели този великолепен жакет, който носите, поне щяхте да сте платили за това със свои пари, вместо да разчитате на чичо ми да компенсира шивача ви.

Край устата на Седрик се появиха вдлъбнатини.

— Като новодошла в лондонското общество — продължи Мери, без дори да спре да си поеме въздух, — не разбирах, че човек може да украси масата си с ананас, за който не е платил. Но не разбирах и друго: че може да носи цял гардероб, за който не е платил, без да се чувства неудобно. В Бостън нямаме добро мнение за подобно поведение, но предполагам, че навремето идеята ви се е сторила добра.

В очите на Седрик проблесна ледена светлина, но устата му остана здраво затворена. Той изгледа Мери свирепо и високомерно, завъртя се на пета, без да каже нищо друго, и се отдалечи.

Трент погледна назад към Мери и видя безнадеждността, изписана в очите й. Или току-що бе разбрала, че трябва да си търси нов съпруг, или бе осъзнала, че яростната й реч пред Седрик няма да помогне на госпожа Бенет да й възстанови репутацията си.

Трент определено възнамеряваше да разреши първия проблем, а нищо не му пречеше да пробва и с втория. Той излезе напред и се поклони.

— Моя скъпа госпожо Бенет, добър вечер — поздрави, като преднамерено вложи в тона си богатия звучен тембър на истински херцог.

— Ваша светлост — прошепна госпожа Бенет и пребледня.

— Отново трябва да се извиня, че така внезапно напуснах вечерята ви.

Той се поколеба, сякаш се чудеше дали да заговори за нещо толкова лично, и понижи глас дотолкова, че всички наблизо да го чуят.

— Едно крайно необикновено откритие ме накара да напусна масата ви.

Мери трескаво закима.

— О, моля ви, кажете ни, Ваша светлост! — изчурулика тя с треперещ глас. — Какво беше то?

— Взех решение да помоля една дама за ръката й — оповести Трент.

— О! — извика госпожа Бенет. — Така ли решихте? Искам да кажа, така ли сте решили? Една дама на моята маса?

— Когато осъзнах колко дълбока е страстта ми — продължи Трент, — повече не можех да остана на масата. Изпитвах нужда да… да поразмишлявам за страстта си.

Разнесе се хор от гласове. Трент погледна към Мери, чието лице бе станало съвсем безизразно. Не бе възможно да не осъзнава, че той си измисля всичко това заради нея.

— За мен е такава чест! — възкликна госпожа Бенет.

— Моля ви, кажете ни нещо повече за размишленията си, Ваша светлост! — помоли го една жена до нея.

— Не мога да споделя мислите си, тъй като досега нямах възможност да ги изразя пред нея — отговори Трент със сериозен вид. — За момента все още нямам представа дали въпросната дама ще се съгласи да стане моя херцогиня, или не. Но именно на вашата маса, госпожо Бенет, осъзнах какво ми говори сърцето.

Още припрени разговори.

Един поглед към Мери му показа, че сега се опитва да потисне смеха си. Поне един човек си даваше сметка, че Трент не е от тези, които биха се отдали на размишления за страстта.

— Сигурна съм, че ще успеете да убедите… дамата — отвърна с готовност госпожа Бенет.

Херцогът я прекъсна:

— Ако бях останал на масата ви, скъпа моя госпожо Бенет, смятам, че щях да успея да попреча на гостите ви да изядат украсата. Знам, че моята икономка никак нямаше да е доволна, госпожице Пелфорд, ако бяхте опасли грижливо подредените й сложни украси.

— Да ги опаса ли? — повтори Мери, усещайки подадената реплика досущ като опитна актриса. — Моля ви, Ваша светлост! Пасат кравите, не дамите като мен.

— Надявам се, че не съм ви обидил с това кравешко сравнение.

— Не съм обидена — отвърна тя с възпитан тон. — Само наранена — и въздъхна драматично.

— Икономът ми е наемал много ананаси — излъга Трент. — Ще го предупредя колко много обичате тези плодове, преди да дойдете на вечеря на Кавендиш Скуеър.

Икономът му щеше да умре от унижение, ако някой намекнеше, че херцогското домакинство някога е наемало храна — или нещо друго, — но уви, репутацията на домакинството на Трент трябваше да бъде принесена в жертва за спасението на госпожа Бенет.

— Знам, че вие, американците, смятате лимонадата за блудкава — завърши Трент. — Но трябва да ви помоля да не изяждате плодовете от дръвчетата на домакинята ни. От Целебната градина в Челси сигурно ще искат да си ги получат недокоснати.

Той прочисти гърло и се огледа.

— Струва ми се, че е време за танца преди вечеря.

Тълпата, която ги наблюдаваше, покорно се разпръсна. Две дами се нахвърлиха върху госпожа Бенет и я повлякоха нанякъде, без да спират да говорят оживено. Трент предположи, че ще прекарат вечерта в обсъждане на младите дами за омъжване, поканени от нея на снощната вечеря. Според него репутацията й не само нямаше да загине, а и щеше да разцъфти.

Той се обърна към Мери.