Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My American Duchess, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 34гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sqnka(2017)

Издание:

Автор: Елоиза Джеймс

Заглавие: Моята американска херцогиня

Преводач: Мариана Христова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Калпазанов

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Инвестпрес АД

Излязла от печат: 31.03.2017

Редактор: Радост Георгиева

Технически редактор: Никола Христов

ISBN: 978-954-17-0312-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12111

История

  1. —Добавяне

Глава 15

Тази нощ Мери сънува, че ананасът се е превърнал в златно яйце, кацнало на масата на една великанка-людоедка, която крещеше: „Трам-та-та, трам-та-там“ и заплашваше да стрие костите й на брашно и да си направи хляб, освен ако Мери не превърнеше яйцето в омлет[1]. Когато се събуди, в ушите й още кънтеше ревът на разярената людоедка.

Джордж бе скочил от леглото, подскачаше около краката на камериерката й и размахваше опашка.

Луси стоеше до прозореца.

— Трябва да станете, госпожице — обади се тя, докато се мъчеше да дръпне тежките кадифени завеси. — Леля ви вдига такъв шум, няма да повярвате! Изпрати един лакей за анимас и когато той се върна и каза, че не е намерил, тя никак не се зарадва. За щастие накрая той успя да открие два.

— Не „анимас“, а „ананас“ — поправи я Мери и преметна крака над ръба на леглото.

— Точно така, ананас. Толкова са скъпи, сякаш са от злато.

— И аз така разбрах — въздъхна Мери.

Джордж се приближи до нея с танцова стъпка и легна по гръб.

— Момчето чака в коридора да дойде кутрето.

— Къде е Кокиче?

— Госпожа Пелфорд я изведе на разходка с каретата. Това куче е ужасна флиртаджийка! Опитва се дори да се подмаже на господин Дженкинс!

Луси харесваше Кокиче, но така и не се бе поддала на чара на Джордж, навярно защото Дженкинс беше постоянно нащрек за нов инцидент. Прислугата винаги следваше примера на иконома.

Мери облече пеньоара си, отвори вратата и даде на лакея съпротивляващото се кутре.

— Чичо ви никак не се зарадва, че и двата ананаса отидоха в чужда къща, защото са толкова скъпи, но господарката каза, че това било извинение от нейна страна.

Очите на Луси блестяха от любопитство.

Нямаше причина да пази в тайна случилото се. По това време почти всички в изисканото лондонско общество навярно вече бяха научили за грешката й.

— Снощи в дома на госпожа Бенет помолих един лакей да ми отреже от ананаса.

Очите на камериерката й се разшириха.

— Те отровни ли са?

— Съвсем не. Много са вкусни. Проблемът беше, че госпожа Бенет беше взела ананаса под наем. Само за временна украса на масата. После щеше да замине за друга вечеря.

Мери не беше единствената, която не бе чувала за храна под наем. Луси започна да повтаря:

— И през ум не би ми минало! — без да спира.

Докато чакаше да й напълнят ваната, Мери добави в списъка си с правила от етикета: „Избягвай лейди Каролайн“ и го подчерта. Под него написа: „Избягвай ананасите.“

Докато лежеше във ваната, не спря да мисли за тези нови правила. Те не бяха точно правила на етикета. Можеше да се окажат част от наръчник по оцеляване.

Все едно, започваше да губи вяра в ползата от списъка си. Беше уморена да се стреми към съвършенство. Госпожа Феърфакс навярно беше права — Мери беше неспособна да култивира съзнанието си.

Истината бе, че Седрик не искаше съпруга като нея. Ако се оженеха, неодобрението му щеше да я нареже на късчета още преди първата им годишнина.

Трябваше да върне пръстена, който Седрик не й купи. При тази мисъл сърцето й пропусна един удар… но не се разби. Всъщност изпитваше единствено облекчение.

Най-голяма болка й причини осъзнаването колко непостоянна е природата й. Вече два пъти бе стигала до извода, че не може да се омъжи за един мъж, след като тържествено се бе зарекла да го стори.

А сега стигаше до същия извод за трети път?

Може би беше безсърдечна и неспособна на истинска любов.

Или може би беше неспособна да обича един мъж за цял живот. Навремето наистина вярваше, че е влюбена в Бърти. Обичаше ентусиазма му и това, че я наричаше своето „най-чудесно момиче“. А после се увлече по златната коса на Дермът, както се бяха увлекли всички момичета. След това дойде Седрик…

И все пак във всеки от тези случаи по-късно разбра, че всъщност дори не харесва бъдещия си съпруг, камо ли да го обича.

Не за първи път изпита болезнен копнеж по майката, която не познаваше. Бес и Тадеус й бяха много скъпи, но не бяха същото като родители.

Може би това беше проблемът. Страдаше от студенина на сърцето, защото беше осиротяла. Но това й звучеше като извинение — нещо, което би си казала някоя непостоянна жена, за да успокои гузната си съвест.

Не можеше да остане вечно във ваната, а освен това водата бе изстинала. Беше време да се облече и да се изправи пред света.

Нямаше да се учуди, ако й се наложеше да приеме онези посетители, които леля й бе пропуснала — макар че сега щяха да дойдат по грешните причини.

За всеки случай Мери се облече така, сякаш й предстоеше съд от равни на нея — в бледорозова утринна рокля, взета от една парижка скица. След поражението от първия си развален годеж бе установила, че френската мода й помага да уталожи терзанията си.

Макар и скроена за сутринта, роклята бе ушита от коприна, а не от обичайния муселин, спускаше се изящно от високата талия и леко се въртеше около глезените й. Но coup declat[2] — бяха пантофките, които вървяха с нея — изработени от розова ярешка кожа и срязани така, че отдолу да се разкриват ивици от същата лъскава коприна, от която беше ушита роклята й.

Не само че бяха изящни, но и имаха токчета. Беше й приятно да си мисли, че когато ги носи, бюстът й изглежда малко по-пропорционален.

Мери се загледа в чашата и се почувства повече като самата себе си, отколкото от цял месец насам. Снощи си изпусна нервите, но в същото време очерта границата.

В Бостън и Ню Йорк хората я харесваха. Смятаха я за умерено остроумна, мила и нелишена от привлекателност.

Но в Лондон…

Изисканото общество в Англия преценяваше хората по критерии, на които Мери никога нямаше да може да отговори. Непохватните й маниери и ситно къдравата й коса изглеждаха някак не на място. В този миг взе решение: край с машите. Щеше да се появява само с естествените си къдрици.

Когато слезе долу, й се стори, че напразно е обула розовите пантофки. Чичо Тадеус й съобщи, че няма да приемат посетители, понеже вълненията от сутринта — невъзможността да намерят ананас, последвана от успешното сдобиване с цели два — бе изпратила Бес обратно в леглото с ужасно главоболие.

След като чичо й се отправи към клуба си, Мери съобщи на Дженкинс, че си е „у дома“ за лорд Седрик Алардайс.

Чичо Тадеус нямаше да одобри Мери да приеме годеника си без компаньонка. Но за разлика от Бърти, който след пет минути вече щеше да я е съборил на дивана, Седрик никога нямаше да се възползва от удалата се възможност. А беше много важно двамата да поговорят.

След като си поигра с Джордж в градината зад къщата, Мери се почувства много по-щастлива. Седрик може и да не я смяташе за съвършена, но Джордж недвусмислено показваше, че според него е абсолютно великолепна.

Когато се върнаха в салона, Мери седна пред малкото френско писалище, а Джордж се просна по корем, отпусна глава върху обувките й и заспа.

Известно време Мери просто остана загледана през прозореца към Портман Скуеър. Предполагаше, че Седрик скоро ще дойде, за да й направи посещение. Ако ли не, щеше да се наложи тя да го повика. Гърлото й се сви при мисълта за разговора, който я очакваше.

Не спираше да си повтаря, че Седрик не я иска. Сега нямаше да е както с Бърти, очите на когото се наляха със сълзи. Или с Дърмот, който изръмжа, че ще я даде под съд, и превърна думите в дела. Седрик щеше да се зарадва от раздялата им.

Най-накрая Мери се насили да извади проекта за нова градина в лятната къща на чичо си, който бе отложила заради всички вълнения около пристигането си в Лондон. Искаше хълмът пред белведера от предишната година да бъде обсипан с цветя.

Това беше едно от хубавите последствия от развалянето на третия й годеж: можеше да се заеме с новата градина. Можеше да наблюдава как кайсиевото й дърво узрява. Може би дори щеше да купи една от онези пещи за ананас, каквото и да бяха те, и да я занесе в Америка.

Точно в единайсет часа пред къщата започнаха да се изсипват карети. От тях скачаха коняри с визитни картички в ръка; входната врата постоянно се отваряше и затваряше, докато Дженкинс учтиво отпращаше всички посетители.

Когато най-накрая чу как икономът им кани някого вътре, Мери скочи от бюрото си. Трепереше, но нямаше търпение да приключи със задачата.

Пръстите й стиснаха облегалката на един стол, докато си казваше, че може да продължи да работи в градините на чичо си до края на живота си. Не й трябваше съпруг. Стисна стола толкова силно, че кокалчетата й побеляха.

Беше почти сигурна, че няма да й се наложи да казва нито дума. Седрик положително беше смазан от последния й, най-големия й гаф. Като джентълмен той не можеше да развали годежа, но двамата можеха да уредят ситуацията само с няколко думи.

Седрик прекрачи прага и Мери преглътна с усилие. Трябваше ли тя да повдигне темата? Той щеше ли да каже нещо?

Веднага щом Дженкинс пъхна Джордж под мишница и излезе, Седрик се спря, замахна драматично с ръка и попита:

— Аз познавач ли съм на най-доброто, което може да предложи цивилизованият свят, или не съм?

Сърцето на Мери подскочи.

— Моля?

Той закрачи към нея, спря се на една крачка от нея и направи драматичен поклон.

— „О, нимфо, в моленията си къмто небето спомни за всички мои грехове!“[3]

— Какво? — извика Мери.

Седрик се изправи и вдигна рамене.

— Аналогията не е съвсем точна, но няма значение.

— Какво са „моления“?

— Очи. Не, не, какви ги говоря? Молитви.

Той посегна към ръката й и я поднесе към устните си. Очите му държаха нейните като в плен.

— Вие имате силата да опростите греховете ми.

— Какво имам?

— Мери, вие не просто следвате мода! — провикна се Седрик. — В момента вие диктувате модата!

Стори й се, че светът около нея се завърта лудо.

— Защо? Нали не е задето изядох ананаса на госпожа Бенет?

— Точно затова!

Усмивката му разкриваше всички зъби… Беше триумфална.

— Признавам, че имаше моменти, в които се съмнявах в преценката си — страхувах се, че няма да се присъедините към мен на върха на изисканото общество. Моменти, в които се питах дали ролята на лейди Седрик Алардайс няма да се окаже прекалено тежка за една американка.

Мери се отпусна на стола, в който се беше вкопчила.

Седрик се настани на съседния и го завъртя така, че коленете им да се допират.

— Вие успяхте да изтъкнете неподплатените с нищо претенции на домакинства като това на госпожа Бенет. Не мога да повярвам, че приех поканата й.

Без да забелязва, че Мери е онемяла от смайване, Седрик продължи:

— Снощи вие сте се държали така, както се очаква от съпругата на херцогски син. Всички говорят за това. Самият Прини — принцът на Уелс — ме поздрави, че съм си намерил съпруга с такова чувство за поведение, да не говорим за способността да смазва недостойните по начин, който може да се мери с езика на самия Брумел. Най-много му хареса коментарът ви за „отмъкнатия ананас“.

Най-накрая Мери си възвърна дар-слово.

— Какво? Никога не съм казвала подобно нещо! — извика тя.

— Няма значение! — размаха ръка Седрик. — Всички твърдят, че сте го казали. Историята за победата ви се разнася из целия град.

— Мислех, че ще ми се ядосате.

— Човек не бива да се придържа прекалено строго към правилата — обяви Седрик. — Това ще го оставим на по-низшите класи.

Преди днешния ден той, а и всички останали, бяха намеквали на Мери точно обратното. Сърцето й биеше толкова силно, че й прилоша.

— С един-единствен малък жест — като сте помолили за резен ананас… взет под наем ананас… сте разкрили истината за уж аристократичния произход на госпожа Бенет.

Седрик скочи от стола и прекоси стаята, за да оправи шалчето си пред венецианското огледало.

— Тази жена успя да си проправи път до най-висшите среди чрез онзи комитет за болницата, но повярвайте ми, никой повече няма да се хване на преструвките й.

— Всички ли говорят така за госпожа Бенет? — попита Мери и стомахът й се сви.

Седрик отново се обърна към нея.

— Ще ми е много интересно да видя как ще я посрещнат довечера на бала на Верекер. Ако посмее да дойде. В бъдеще възнамерявам да искам резен ананас всеки път, когато го видя на масата за вечеря. Хората с празни претенции, които само се преструват, че са от нашата класа, трябва да бъдат поставяни на място.

— О, не! — възкликна Мери. — Не искам репутацията на госпожа Бенет да пострада заради моето невежество!

— Тя сама си е виновна — каза Седрик и направи пауза.

— Тези пет ананаса, които са били доставени в дома й тази сутрин, може да са били малко прекалени. Човек трябва да избягва вулгарното парадиране, дори когато трябва да постави на мястото му някой, който си го проси.

— Леля ми не искаше да я поставя на мястото й! — ахна ужасена Мери. — Изпрати ананасите на госпожа Бенет заедно с искрените си извинения и бяха само два.

Седрик се разсмя.

— Блестящо! От невинните уста и тъй нататък — каза той и отново махна с ръка. — Като заговорихме за това, трябва да кажа, че останах приятно изненадан, задето брат ми се държа както подобава на ранга му и напусна масата на госпожа Бенет, след като домакинята го оскърби. Очаквах да си остане в дъното на стаята и да поиска халба бира.

Мери скочи на крака.

— Не мога да допусна госпожа Бенет да пострада заради моята глупава грешка!

— Нейната глупава грешка. Тя сложи един херцог сред най-нископоставените гости, а освен това сложи на масата ананаси, които не са били нейни. Сега е ананасов парий — допълни той и се разсмя. — „Ананасов парий“. Успях да развеселя дори и себе си.

— Но, Седрик…

— Стратегията да не приемате никакви посетители днес беше блестяща. Цял Лондон отчаяно ще се опита да се сприятели с вас на бала довечера.

Той замислено сви устни.

— Трябва пак да кажете нещо подобно. Може би трябва да насоча към вас Алджърнън Уеблинг. Той заеква ужасно — много е смешно! За съжаление трябва да тръгвам, но съм сигурен, че ще ви хрумне някоя духовитост. Може да помислите за това следобед.

— Не, не си тръгвайте! — извика Мери и го хвана за ръкава, макар че го пусна веднага щом той погледна към ръката й. — Трябва да поговорим.

— След трийсет минути трябва да съм при шивача си. — Поръчах си нов жакет за бала.

Мери не можеше да мисли трезво. Трябваше да измисли как да се извини за обидата, която бе нанесла на госпожа Бенет. Освен това със Седрик трябваше да обсъдят въпроса с годежа си.

— Не може ли да отложите пробата при шивача?

— Уви, не — отговори категорично Седрик. — Жакетът беше готов още вчера, но копчетата от месинг станаха прекалено разпространени. Може би сте забелязали, че снощи дори Кестрил носеше такива, а той е само един селски дръвник. Казах на шивача си, че трябва да ги смени, в противен случай няма да дам и едно пени за жакета.

— Копчета — повтори Мери.

— Копчетата трябва да бъдат голямата изненада — съобщи й Седрик. — Новите са от абаносово дърво с инкрустирани месингови цветя. Шивачът ми се закле в гроба на майка си, че в цяла Англия няма други такива.

Вероятно чичото на Мери бе платил за тези копчета… или още по-вероятно, новият жакет беше купен на кредит и сметката щеше да бъде изплатена чак след сватбата им.

— Седрик, трябва да поговорим! — настоя Мери.

Но годеникът й бе отворил вратата към коридора, където чакаше Дженкинс.

— Много съм горд, че ще се оженя за жена, на която се възхищава цял Лондон — каза Седрик и се поклони.

— Не исках да съсипя репутацията на госпожа Бенет!

— Не е важна искреността, а стилът.

С тези думи той я целуна по бузата и сякаш не забеляза как тя се сви и се отдръпна.

Дженкинс му помогна да облече прилепналия си жакет. С още един пищен поклон годеникът на Мери си сложи шапката и излезе.

Наближаваше обед. Бяха пристигнали толкова много картички, че сребърният поднос в преддверието преливаше. Мери влезе обратно в салона точно, когато отново чу шума на чукчето на вратата.

Каква ирония! Ето че Седрик най-накрая я погледна с възхищението, на което доскоро се надяваше… но по неправилната причина. Сега, когато бе прекалено късно, той очевидно беше неин, за добро или за зло, поне докато не успееше да развали годежа очи в очи или чрез писмо.

Мери поклати глава. Да скъса със Седрик не беше проблем — Бог знаеше, че имаше опит!

Истинският проблем беше госпожа Бенет. Мери се отпусна в едно кресло и почувства, че наистина й прилошава. Загрижеността за другите, за която не се споменаваше в нито една книга по етикет, изглежда се срещаше в Лондон също толкова рядко, колкото и ананасите, но това не означаваше, че снощи Мери трябваше да се принизява до нивото на лейди Каролайн и да проявява същата злоба.

Какво ли си мислеше горката госпожа Бенет? Мери усети, че й се повдига, и се помъчи да преглътне сълзите си.

Ако беше жив, баща й щеше да се срамува от нея по много причини. Но това не означаваше, че не може да поправи ситуацията.

Трябваше да оправи положението на госпожа Бенет. Скъсването със Седрик можеше да почака, но извинението за грубостта й — не.

Едно посещение нямаше да свърши никаква работа. Трябваше да направи публично изявление — някакво — довечера на бала у Верекер.

След което щеше да развали третия си годеж.

Бележки

[1] Смесица от класически западноевропейски приказки — приказката за джуджето Румпелщилцхен, което преде слама на златна прежда, и приказката „Джак и бобеното стъбло“, в която великанът-людоед заплашва: „Трам-та-та, трам-та-там/кръв на човек надушвам пак./Жив или мъртъв, аз си знам,/наместо хляб ще го изям.“.(„Английски народни приказки“, превела от английски Вера Славова.) — Б.пр.

[2] Най-великолепното (фр.) — (Б.пр.

[3] У. Шекспир, Хамлет, Действие 3-то, сцена 1-ва, превел от английски Валери Петров. — Б.пр.