Елоиза Джеймс
Моята американска херцогиня (14)

Глава 14

Мери проследи с удивен поглед излизането на херцога от трапезарията на госпожа Бенет.

— Очевидно Негова светлост не е имал желание да седи до простосмъртните — отбеляза господин Кестрил.

Нима херцогът бе обърнал онази чаша с вино нарочно? Възможно ли бе наистина дотолкова да се е раздразнил, че не го слагат на почетното място, което смята за свое право, че да напусне вечерята още преди да е започнала?

Мери сбърчи нос, обзета от разочарование. Не й се беше сторил такъв човек, но все пак беше херцог.

— Изненадан съм — обади се господин Кестрил като ехо на собствените й мисли. — Моите земи са до неговите и той никога не си е придавал важност. Но доколкото разбирам, ухажва лейди Каролайн и може би е решил, че не си заслужава да остава за вечерята, след като не го настаниха до нея.

След ненадейното излизане на херцога вечерята й се стори скучна и неприятна. Седрик седеше далеч от нея. Лейди Каролайн флиртуваше с него с демонстративност, която би трябвало да накара Мери да се почувства ревнива, но не я накара.

За щастие Кестрил нямаше нищо против да говори. Оказа се, че е любител на птиците и може да изреди кои птици събеседницата му може да зърне в Хайд Парк, но никога не би могла да зърне у дома, в Бостън.

Седем блюда по-късно Мери се бе превърнала в специалист по пернатите обитатели на Лондон. Най-накрая поднесоха десерта — комбинация от сладкарски изделия и захаросани ядки. Мери опита от всички, както диктуваше етикетът, но единственото, което наистина искаше, беше парче от ананаса в центъра на масата. Копнееше да го опита още откакто влезе в стаята и го видя да увенчава великолепна кула От по-обикновени плодове. Във влажния, покрит със сажди Лондон той й се стори неочакван и екзотичен като мохокски воин в пълно бойно облекло.

Мери бе опитала първия ананас в живота си в деня след пристигането си в дома на леля си и чичо си, с които щеше да живее отсега нататък. По онова време беше младо момиче, обзето от скръб, уморено и самотно. Бес й каза, че ананасите пристигат с кораби, които идват в Бостън от острови, над които винаги грее слънце, а хората носят около кръста си надиплен плат и танцуват от сутрин до вечер.

За първи път след смъртта на баща й тежкият сив облак, обгърнал Мери като втора кожа, се повдигна. До ден-днешен тя си спомняше първата си хапка и вкуса на мед и щастие — чувство, което бе забравила в скръбта си.

Сега лакеите събаряха кулата от плодове и един лакей обикаляше край масата и питаше кой какво иска. Когато дойде редът на Мери, тя помоли за резен от ананаса.

Когато лакеят се оттегли да среже плода, тя чу как един много възрастен гост, седнал срещу нея, каза отчетливо:

— Тя поиска ананаса!

Ако книгите на Мери по етикет не подчертаваха така изрично колко е невъзпитано да се говори през масата, тя щеше да го попита защо се учудва. Вместо това мълчаливо проследи с поглед как мъжът повика обратно лакея и също си поиска резен. Всъщност всички от нейния край на масата си поискаха.

— Ананасите са страшно трудни за отглеждане в нашия северен климат — съобщи й господин Кестрил. — Както може би знаете, те растат в тропиците, където дните са дълги.

— Учудвам се, че изобщо са успели да ги култивират в Англия — каза Мери и отхапа от предполагаемо английския ананас.

— Трябва да ги отглеждат в оранжерия с пещ за ананаси. Мисля, че в Целебната градина в Челси има прекрасни екземпляри.

— Пещ за ананаси ли? — повтори Мери точно, когато домакинята им показа, че е време дамите да се оттеглят в салона.

— Ако се интересувате, мога да уредя да посетите градината — предложи господин Кестрил, когато всички станаха.

— Би било прекрасно! — усмихна му се Мери. — Интересувам се от всякакви растения и много бих искала да видя тази пещ.

Седрик се приближи към нея.

— Кестрил — каза той и леко сви рамене, вместо да се поклони от кръста.

— Алардайс — отговори съседът й по маса и се поклони, макар че изражението му беше хладно.

— Господин Кестрил любезно ми предложи да ми уреди посещение в Целебната градина в Челси — обърна се Мери към Седрик.

— Може би ще имате време, след като се върнем от сватбеното пътешествие — отговори провлечено Седрик.

Мери за първи път чуваше за такова пътешествие, но знаеше, че не бива да го разпитва пред хората. А освен това леля й Бес се приближи към тях и я хвана за ръката, за да я отведе. Икономът чакаше да придружи дамите до салона.

Веднага щом влязоха там, една почитателка на поезията издебна Бес от засада и я въвлече в дискусия на сонетната форма, с което Мери се видя принудена да седне между лейди Каролайн и госпожа Бенет. Какво удоволствие!

Едва бе заела мястото си, когато лейди Каролайн погледна към корема й и каза:

— Надявам се, че ананасът е бил ваш, госпожо Бенет, тъй като госпожица Пелфорд беше толкова гладна.

Особената дикция на младата дама правеше и най-простите звуци почти неразпознаваеми — но дори след като разгада „аннаниийсат“, Мери пак нямаше представа за какво говори.

— За нищо на света не бих купила ананас — отговори нехайно госпожа Бенет. — Харесва ми как изглеждат, затова наемам по един като украса за средата на масата, но всички знаят, че не мога да понасям вкуса.

При тези думи всички дами побързаха да я уверят, че и те не обичат ананас и са приели по един резен само от учтивост.

„Наемам“?

Ананасът беше нает?

Кой наемаше храна?

— А сега какво? — попита през смях лейди Каролайн. — Гостите, да не би да започнат да изяждат виолетките в купичките за изплакване на пръстите?

Кой би помислил, че една домакиня ще наеме ананас за вечеря? Да, но лондончани очевидно го правеха и Мери бе постъпила ужасно нетактично, като поиска един резен.

През тялото й премина вълна от притеснение и стигна чак до върховете на пръстите й.

— Не бях разбрала, че ананасът е само за украса — каза извинително тя. — У нас ги ядем. Всъщност господин Кестрил ми каза, че първият ананас, отгледан в Англия, е бил изяден от крал Чарлс II през 1675 година.

Тези думи бяха последвани от позната тишина — никой никога не изглеждаше заинтересован от информацията, която оставаше в ума на Мери.

— Много съжалявам, че изядох украшението ви — добави бързо тя.

Лейди Каролайн се наведе към нея и я потупа по ръката.

— Никой не може да ви обвинява, задето не сте наясно с обноските в изисканото общество.

Мери си каза, че лейди Каролайн навярно е такава пепелянка, защото е гладна. Гладът правеше такива неща — превръщаше иначе свестни хора в канибали.

— Ако нямате нищо против, че ви го казвам, госпожице Пелфорд, бих ви предложила да се въздържате от сладки плодове. Сигурна съм, че се надявате да изглеждате прекрасно на сватбата си, а поддържането на стройна фигура изисква воля — и лейди Каролайн погледна със задоволство към мършавото си тяло.

Може би наистина гладуваше. Но това даваше ли й право да се държи така нетърпимо противно?

Бес й се притече на помощ, преди да е казала нещо, за което по-късно да съжалява.

— Госпожо Бенет — рече тя и се усмихна на домакинята си, — трябва да повторя извинението на племенницата си. Уверявам ви, че утре сутринта ще ви изпратя друг ананас на мястото на този.

Госпожа Бенет присви очи и сърцето на Мери се сви. Леля й имаше добри намерения, но косвеното напомняне, че смарагдите на Бес не са зелено стъкло, не беше по вкуса на домакинята им.

— Хрумна ми една чудесна идея! — продължи Бес и усмивката й се разшири, за да включи всички. — На сватбената закуска на племенницата ми ще поднесем ананас! Сигурна съм, че когато го опитате, ще си промените мнението. Много е полезен за кожата.

О, не!

Лейди Каролайн настръхна от възмущение и червените петна около челюстта й станаха по-ярки.

— Госпожо Пелфорд! — изрече тя пронизително. — Човек би си помислил, че според вас можете да си купите достъп до висшето общество с няколко ананаса!

Лелята на Мери я бе възпитала да обръща и другата буза и никога да не се унизява дотам да отговаря на хапливи подмятания. Сега обаче Мери почувства как в гърдите й се надига ярост заради леля й. Едно беше лейди Каролайн да се изразява грубо за Америка, сега обаче се бе държала злобно към човека, когото Мери обичаше най-много на този свят.

— Не съм си мислила подобно нещо — отговори спокойно Бес и взе чашата си с чай. — Разбира се, би било хубаво да си част от английската аристокрация, но не всички се стремят към това извисено положение. Както съм сигурна, че знаете, в Америка предпочитаме демокрацията пред конституционната монархия.

Като жената с най-висше потекло в салона лейди Каролайн очевидно прие безразличието на Бес към аристокрацията като висша обида. Тя тръсна глава като кон, готов да се изправи на задните си крака.

— Ще ми простите, но трябва да отбележа, че мирисът на търговия, който витае около племенницата ви, загатва, че тя храни точно такива амбиции. Доколкото разбирам, шивачът на лорд Седрик вече празнува, макар че сватбата още не се е състояла.

Тези безсрамни думи бяха последвани от мъртвешка тишина — миг, в който Мери установи, че цивилизоващият ефект на Лондон си има граници. Негодуванието, което постоянно изтласкваше от ума си, се превърна в ярост, която я завладя като треска.

— Доколкото разбирам аз, лорд Седрик е разполагал с богат избор на наследници — каза тя със сладък глас. — Знам, че всички ние ви съчувстваме, лейди Каролайн, заради разочарованието, което може би изпитвате.

— Госпожо Бенет — обади се Бес с леко повишен тон, — този чай е наистина прекрасен. Ще ми кажете ли къде намира икономката ви тази комбинация?

Бузите на лейди Каролайн пламтяха.

— Поне не ми се налага да подкупвам хората с обещания за ананас, за да дойдат на сватбената ми закуска!

— Проклятие! — отвърна Мери. — Не мога да кажа, че изобщо ми е хрумвало, че един-два ананаса могат да осигурят на човек достъп до висшето общество. Представете си какво би могъл да постигне човек с една щайга портокали!

Всички дами обърнаха с очакване глава към лейди Каролайн — освен леля Бес, която изгледа Мери с поглед, от който я заля срам.

— Моля да ме извините! — възкликна Мери в същия миг, в който лейди Каролайн обърна рамо и прошепна високо на домакинята им:

— Не можем да очакваме от хора от Колониите да разбират цивилизованото поведение.

— Кълна се, че бих била ужасена, ако трябваше да пътувам в дивата пустош, където правилата на изисканото общество изобщо не важат — съгласи се госпожа Бенет. — Не бих се учудила, ако там на масата сервира не лакей в ливрея, а някой чисто гол дивак! Изобщо нямаше да имам представа как да се държа, а очевидно това важи и за някои от хората, които стигат до нашите брегове.

При тези думи леля Бес стана и взе шала и чантичката си.

— За съжаление получих главоболие и се боя, че трябва да си тръгна.

Всякакви мисли за допълнително извинение излетяха от главата на Мери. Тя се наведе напред и се усмихна на домакинята им.

— Уверявам ви, госпожо Бенет, че ако посетите моята страна, ще ви бъде лесно да усвоите обичаите ни. Например, в Америка няма да видите на масата дори една аспержа, освен ако домакинята ви не иска да я изядете. И освен ако не притежава въпросния зеленчук.

— Племеннице — каза Бес, като заплашително наблегна на обръщението.

Мери се почувства леко замаяна, макар да не беше сигурна дали от триумф, или от срам. Скочи на крака, когато леля й благодари учтиво на госпожа Бенет, без да споменава за плодове и зеленчуци с чисто орнаментална функция.

Оттеглянето им сякаш подтикна останалите гостенки да сторят същото; когато двете излязоха през входната врата, дамите вече бяха в преддверието, обличаха палтата си и откъсваха съпрузите си от пурите и портвайна.

— Ти беше предизвикана, и то силно — каза леля й в мига, в който вратата на каретата им се затвори и двете останаха сами. — Въпреки това съм много разочарована от теб, Мери. Надявах се да съм те научила, че добротата винаги е за предпочитане.

— Знам — съгласи се Мери. Гневът й вече угасваше и тя започваше да изпитва срам. Наистина ли се бе подиграла на лейди Каролайн, защото Седрик не я бе избрал за своя съпруга?

— Признавам, че забележките на лейди Каролайн бяха изключително невъзпитани — продължи Бес.

— Намекна, че съм дебела, и беше непростимо груба с теб!

— Искаше да те предизвика и ти й го позволи.

— Знам, че това не извинява думите ми. Уморих се да мълча, когато невежи хора говорят глупави неща за Америка.

— Англия е родината на майка ти — отбеляза Бес. — Нещо повече, ти даде тържествено обещание на един англичанин да се омъжиш за него и да останеш тук до края на живота си. Децата ти ще бъдат англичани, Мери. В името на собствения си покой трябва да спреш да се обиждаш от такива глупости. Забележката на госпожа Бенет говореше повече за нейния характер, отколкото за нашата страна.

Мери кимна.

— За съжаление съм сигурна, че е наела ананаса, за да създаде илюзията, че може да си позволи да предложи екзотични плодове на гостите си.

— Не беше ли част от украсата? Тя каза, че съм изяла декорацията.

— Аз останах с впечатлението, че действителността е по-сурова, Колкото и госпожа Бенет да се мъчи да го скрие, и твоята грешка може неволно да й е създала проблем от финансово естество. Погледнах перлите й по-отблизо. Определено са фалшиви.

Каретата направи рязък завой, Бес загуби равновесие и отново се изправи с приглушено възклицание.

— Никога няма да свикна с тези лондонски улици! Във всеки случай утре ще й изпратя нов ананас. В Бостън ананасите са скъпи, но тук сигурно са истинска екстравагантност.

— Ще напиша извинение на госпожа Бенет — измърмори Мери без особен ентусиазъм.

Бес кимна одобрително.

— Предполагам, че мога да се извиня на лейди Каролайн лично.

Не можеше да се каже, че очаква този разговор с нетърпение.

— Във всяка ужасна ситуация винаги има и нещо хубаво, скъпа моя — успокои я Бес, сега вече по-ведро. — Няма да получим повече покани от госпожа Бенет.

Двете замълчаха, докато Мери си мислеше за разговора отпреди малко.

— Искам да те питам нещо — каза тя най-накрая. — Забележката на лейди Каролайн за годежа ми изглеждаше многозначителна.

— За хора с нашето положение бракът е търговска сделка — отговори леля Бес. — Ти си наследница, Мери, и няма смисъл да се преструваме, че мъжете не вземат това предвид. Макар че, както знаеш, чичо ти оформи брачното ти споразумение по начин, който не позволява на годеника ти да предяви каквито и да било претенции към парите ти, преди бракът действително да се е състоял.

— Но лейди Каролайн говореше така, сякаш Седрик е получил пари в замяна на предложението си! — настоя Мери. — Значи е имала предвид само зестрата?

Бес се поколеба и това разтревожи племенницата й.

— Не! — прошепна тя.

— Не е така, както изглежда — обади се припряно леля й. — Годеникът ти не е получил нито пени от състоянието ти и няма и да получи, преди да се ожените.

— Тогава?

— Чичо ти плати част от сметките на лорд Седрик.

— Сметки ли? Какви сметки?

— О, само някакви сметки при шивача и тям подобни — махна пренебрежително с ръка Бес. — За да можете двамата да започнете брачния си живот на чисто.

— Колко пари е дължал Седрик?

— Наистина не знам. Ако чичо ти иска да ти направи сватбен подарък, това е негово право.

— Дълговете трябва да са били значителни, щом всички са разбрали, че са платени — отсече Мери, изпъна гръб и попита яростно: — Кога точно чичо Тадеус е платил тези сметки? Това беше ли едно от условията за годежа ми?

— За бога, не! — провикна се леля й. — Не си го и помисляй, скъпа моя. Чичо ти разбра преди около седмица, че един-двама от кредиторите на лорд Седрик се отличават с дразнеща настойчивост. Тогава плати дълговете и даде на Негова светлост някои добри съвети как да не изостава с плащанията.

Типично в стила на чичо й: Тадеус беше безкрайно великодушен, но склонен да дава непоискани и нежелани съвети.

В Бостън никой не си поръчваше френски рокли, освен ако не разполагаше с пари на ръка, за да плати веднага на шивачката. Седрик, изглежда, се отличаваше с по-нехайно отношение към воденето на сметките си.

— Сигурна съм, че сумата е била нищожна — завърши леля й.

— Нали не мислиш, че пак съм се сгодила за мъж, който няма никакви пари? — попита Мери, обзета от мрачно предчувствие.

Бес решително поклати глава.

— Чичо ти се увери, че не е така. Лорд Седрик не е безпаричен. Има къща на Бъркли Скуеър с престижен адрес, макар че в момента не живее там. Има доход, наследен от майка му. Чичо ти искаше да направи един жест, като уреди някои незначителни дългове, и аз напълно го одобрявам.

Когато двете с леля й се сбогуваха и си тръгнаха, господата тъкмо бяха допили портвайна си, така че Мери успя само да кимне на Седрик и да му се усмихне. Той със сигурност вече бе научил за фиаското с ананаса — всъщност навярно бе узнал за това в мига, в който входната врата се бе затворила зад тях.

Лейди Каролайн поне със сигурност щеше да опише най-подробно всички грешки, допуснати от Мери тази вечер — несъмнено придружавайки ги с допълнението, че купичките за изплакване на пръстите са в опасност.

Каквото и да си мислеше леля й, третият й годеж бе на прага на смъртта.

Каретата им се оказа на опашка след някакви селски каруци. Едва-едва се тътреха и след известно време Бес се сгуши в ъгъла и заспа.

Мери продължи да седи изпъната като струна и да мисли за Седрик.

Проблемът бе, че умът й продължаваше да се връща към начина, по който я погледна херцогът, когато се срещнаха на горния етаж.

Тогава той едва не я целуна. Но това не означаваше, че Мери има възможност да се омъжи за него.

Никой мъж не би се оженил за жена, която е била сгодена за брат му. И никой херцог не би се оженил за някоя като нея. Не само че беше американка, но и репутацията й вече бе накърнена. А какво щеше да се случи, ако изоставеше още един годеник!

Мери разполагаше само с две възможности.

Можеше да се омъжи за Седрик или да развали годежа и да се върне в Бостън.