Елоиза Джеймс
Моята американска херцогиня (1)

Глава 1

6 април 1803 г.

Балът на лейди Портмедоу в чест на благотворителната болница „Ийст Енд“, Голдън Скуеър 15

Точно в девет часа вечерта лорд Седрик Алардайс грациозно падна на колене, показвайки намерението си да поиска ръката на госпожица Мери Пелфорд.

Мери сведе поглед към лъскавите му къдрици. Не можеше да повярва, че подобно нещо се случва на нея. Трябваше да потисне нервния си кикот, когато Седрик й направи комплимент за финия й пръст, преди да плъзне на него пръстен с диаманти.

Струваше й се, че се намира на сцената и играе роля, предназначена за деликатна женствена англичанка. Тази актриса не се бе появила и тя, щъркелоподобната Мери Пелфорд, бе заела мястото й.

Но в девет часа и две минути, след като лиричното предложение на Седрик приключи, тя преглътна нервността и опасенията си и се съгласи да стане негова съпруга. Настойницата на Мери — леля й Бес сякаш не осъзнаваше, че Седрик и Мери не са подходящи един за друг.

— Двамата си подхождате идеално, като деня и нощта — каза им тя, когато се върнаха в балната зала, и погледна русата коса на Седрик. — Не, като полунощ и зората. Това не е лошо. Трябва да го запиша.

— Леля ми е поетеса — обърна се Мери към Седрик.

Преди Бес да може да се легитимира, като издекламира един-два стиха, чичото на Мери Тадеус — който изпитваше открита неприязън към всякакви рими — повлече Седрик към стаята за карти. Мери незабавно си свали ръкавицата и показа диамантения си пръстен.

— Седрик е приятел с Уелския принц — прошепна тя.

Бес вдигна вежда.

— Винаги е полезно човек да се познава с хората на власт, макар да не мога да кажа, че сам по себе си принцът е човек, с когото бих искала да се познавам.

Лелята на Мери бе израснала в онази люлка на американското висше общество, известна като Бийкън Хил. Баща й беше от рода Кабът, а майка й — потомка на Салтънстол. Присъствието на цял куп високомерни аристократки съвсем не можеше да разклати непоколебимото й убеждение, че представлява върхушката на обществото.

— Седрик смята, че хората имат погрешна представа за Негово височество — заяви решително Мери. Все пак щеше да се омъжи за англичанин, а това означаваше, че трябва да усвои светогледа на англичаните.

— До момента единственият принц, когото познавам, е руснакът, който ухажваше братовчедка ти Кейт — отвърна Бес. — Няма нищо по-ужасно от мъж, който постоянно се покланя. Навеждаше се нагоре-надолу като онези човечета с пружина, които изскачат от кутийки. Главата ме заболяваше само като го гледах.

— Принц Евгений — кимна Мери. — Винаги носеше бели ръкавици.

— За един мъж си има време и място да носи бели ръкавици. Но с тези ръкавици и с поклоните приличаше на заек, който размахва опашка, преди да избяга.

Леля Бес определено имаше драматичен усет за метафори.

— Каква прекрасна вечер! — продължи тя. — Единственото, което би могло да я направи още по-хубава, беше ако можеше баща ти да е с нас, но съм сигурна, че той и онази светица майка ти бдят над теб. Навярно точно той ми е подсказал идеята да дойдем в Англия!

Мери кимна, макар че самата тя съвсем не бе така сигурна, че баща й би одобрил. Все пак покойният господин Пелфорд бе патриот до мозъка на костите си и го бяха избрали да представлява Масачузетс на Континенталния конгрес.

Беше си пробил път в живота съвсем сам: възползва се от печалбите, донесени от един доходоносен патент за плетачна машина, и навлезе в недвижимите имоти. После влезе в Долната камара на Конгреса. Всъщност, ако не бе починал от сърдечно заболяване, можеше да стане президент на Съединените щати — така смяташе Мери.

Мислите на леля й навярно също вървяха в подобна посока, защото тя добави:

— Макар че като се замисля, баща ти може би нямаше да одобри тази идея. По-скоро би допаднала на майка ти. Знам, че обичаше родината си.

Мери целуна розовата буза на леля си.

— Баща ми изобщо нямаше да се оплаче. Вие с чичо Тадеус бяхте прекрасни настойници.

— Ти беше такова прекрасно дете, още от деня, в който дойде при нас — промълви Бес и очите й се замъглиха. — Аз така и не родих свои деца, но ти компенсира това десетократно. Не мога да повярвам, че моята племенница ще стане английска дама.

Самата Мери също не можеше да си го представи.

— Всемогъщи Боже, колко е горещо в тази стая! — възкликна леля й и започна да си вее толкова енергично, че перата на украшението й за глава се издуха като корабни платна. — Чувствам се като черен пудинг, толкова ми е горещо.

— Искаш ли да излезем на балкона? — предложи Мери.

Вратите на балкона бяха отворени в напразен опит за охлаждане на помещението.

— Ако е спряло да вали — отвърна Бес несигурно, но щом излязоха, хладният нощен въздух й помогна бързо да се съвземе. — Твоят Седрик е ослепителен! — възкликна тя и със замах затвори ветрилото си. — Титлата е хубаво нещо, мила моя, и тъй нататък, но според мен е по-добре една жена да преценява евентуалния си съпруг според неговите лични качества — само мъжа, разголен, ако ме разбираш.

— Лельо Бес! — възкликна Мери и я дръпна настрана от отворената врата. — Трябва да внимаваш какво говориш. Английските аристократки се опитват да са благовъзпитани.

Нямаше нужда да се отбелязва, че Бес не споделяше тези стремления.

— Тази бална зала е пълна с жени, които се преструват, че никога не са поглеждали към чатала на някой мъж — изтъкна тя, — а всъщност крачат из залата като жени на месари на рибен пазар.

— Англичанките имат много изискани маниери — възрази Мери.

— Харесва им да си мислят така. Пудингът се оценява при яденето, скъпа моя. Погледни по каква мода се носят тук. Като всички жени, и аз оценявам тези дълги тесни копринени панталони.

Мери завъртя очи.

— Лельо Бес!

— Щом си сгодена, значи мога да си казвам каквото ми е на сърцето — отговори невъзмутимо Бес. — Като заговорихме за панталони, твоят Седрик определено е надарен — продължи тя и се подсмихна гърлено. — Това ме подсети — обещах да изтанцувам този кадрил с чичо ти. Ужасно е тромав, но обича да препуска из залата. Хайде, скъпа.

— Ако нямаш нищо против, лельо, бих предпочела да остана тук няколко минути.

Леля й я притисна до себе си.

— Обожавам тази твоя усмивка! Твоят Седрик е идеален другар за определен вид игри. В първата ви брачна нощ ще се веселите като щурци в камина.

И с тези думи леля й влезе отново в балната зала, при перата и размахваните ветрила. Мери се уви с шала, за да се предпази от студения априлски въздух, наклони глава назад и погледна към небето.

Постоянно забравяше, че над Лондон никога не светят звезди — нито в дъжд, нито в суша. От мъглата и дима улиците потъмняваха преди четири часа следобед.

Но Седрик обичаше града, затова щяха да живеят тук. Нямаше смисъл да копнее за светлината на звездите. Или за градини.

Мери изпитваше към градините страст, която надвишаваше неизмеримо удоволствието на съученичките й от подреждането на букети. Обичаше да „рови в пръстта“, както се изразяваше чичо й, да вади растения с корените и да ги пресажда, докато не получи идеалната градина.

Точно тогава един мъж се стрелна към балюстрадата и измърмори поредица от ругатни, които нито една млада дама не биваше да чува.

Мери направи крачка напред, доволна от тази възможност да разшири речника си от неприлични изрази. Уви, единствената дума, която долови, беше „дивотии“, а нея вече я знаеше. Докато тя го наблюдаваше, пръстите на мъжа се свиха около перилото в овладян, но яростен жест.

Най-вероятно някой бе проявил високомерие към него и той бе излязъл навън, за да се овладее. Английските аристократи, както Мери бе открила след пристигането си в Лондон, притежаваха и склонност, и талант за сразяващи забележки. С очите си бе видяла как нейният скъп Седрик също изрича такива на няколко пъти, макар и само при извънредна провокация.

Ако беше от докачливите, щеше да се обиди на половината присъстващи на бала заради начина, по който се подиграваха на бостънския й акцент.

Мъжът, който гледаше свирепо към един невинен плет от глог, навярно принадлежеше към по-ниските обществени прослойки — човек, когото повечето гости в балната зала биха погледнали така, сякаш гледат през стъкло.

В Америка той би имал свобода сам да си пробие път благодарение на собствените си способности, а не на потеклото си. Но тук? Човек се раждаше в определена социална класа и оставаше в нея до смъртта си.

Мъжът пред нея положително не беше богат. Облеклото на Седрик блестеше от златни нишки и позлатени копчета, но жакетът на този човек беше прост и черен като на някой квакер.

Дори от толкова далеч Мери можеше да види, че шалчето му е едва-едва колосано и завързано на прост възел. Всъщност той може би не ползваше услугите на камериер, тъй като косата му беше късо подстригана, при това съвсем не по модата.

Може би наистина беше американец. Това би обяснило старомодните му прическа и жакет. В прилив на патриотично дружелюбие към сънародника тя се приближи към него и леко го докосна по ръкава.

Когато той се обърна с лице към нея, незабавно разбра, че е сгрешила не само за националността му, а и за ранга му. Суровата линия на челюстта му и арогантността в поведението му й подсказаха, че безспорно си има работа с член на британската аристокрация. Дори косата му с цвят на стари гвинеи изглеждаше аристократична.

— Моля?

Гласът му бе дълбок… и й се стори, че долавя в него отвращение. Той погледна надолу към ръката й, все още отпусната върху ръкава му, и Мери рязко я дръпна. Мили боже!

Английските дами никога не разговаряха с непознати, така че той навярно очакваше от нея да се стресне като някоя прислужница. В такъв случай го очакваше разочарование. На този свят нямаше американка, която да трепне пред англичанин, бил той благородник или не.

Тя направи бърз реверанс.

— Ако ме извините, сър, ще отида да взема следващия си партньор за танците.

В тъмните му очи проблесна смях.

— Ако мога да ви предложа един съвет: нито един английски джентълмен не иска да го „вземат“.

Очевидната му развеселеност я накара да забрави за нервността си.

— Преживяванията ми в Лондон не са от най-хубавите, но вече успях да установя, че доста английски джентълмени нямат търпение да ги „вземат“ — отговори тя и го дари с широка усмивка, преди да си спомни, че младите дами могат само леко да извият кранчетата на устните си.

— Доколкото разбирам, говорите за джентълмени, които искат да забогатеят, като се оженят за състоятелна жена. В Америка няма ли такива авантюристи?

Тонът му й показа пределно ясно, че не е зестрогонец. Мери се бе уморила един или друг джентълмен деликатно да й намеква, че състоянието й е по-важно от „злощастната“ й националност.

— Разбира се — отговори тя. — Но у дома те не се държат толкова снизходително. Тук се държат така, сякаш ти правят услуга, когато според мен е точно обратното.

— Имате право — призна той.

— Но не съм съвсем честна. Английските джентълмени имат титли за продан, а дори братовчедите ми — които са Кабът и разполагат с голяма власт — нямат към името си никакви добавки, които биха подтикнали хората да запълзят в краката им.

— Да разбирам ли, че нямате желание да запълзите в краката на някой титулуван джентълмен?

Не изглеждаше ни най-малко критичен, което беше облекчение.

— Не. Предпочитам да съдя хората по постиженията и характера им. Ако и вие имате титла, сър, се извинявам, задето съм толкова пряма.

Той се усмихна и Мери прие това за отговор, че няма титла.

— Вече запознахте ли се с много аристократи… с някой херцог, например?

— Запознах се с херцога на Вилиърс, а снощи и с Уелския принц — отговори Мери и зашепна: — Откровено казано, те и двамата като че ли смятаха, че титлите им ги правят специални като петкраки телета. Макар че, в името на истината, трябва да отбележа, че херцогът може би очаква благоговение само въз основа на жакета си.

Гръмкият му смях сякаш го изненада също толкова, колкото и нея.

— Сега, ако ме извините, сър, трябва да се върна в балната зала.

Мери беше сигурна, че Седрик няма съмнения във верността й, но нямаше причина да предизвиква скандал, като допусне да я хванат насаме с друг мъж.

Той не помръдна.

— Кажете ми, смятате ли се за типична представителка на американските дами?

Мери се поколеба.

— В някои отношения.

Усмивката му стана по-широка.

— Какви са американските дами в сравнение с английските?

— Ами, американките предпочитат да говорят, вместо да чуруликат — отговори Мери с дяволита усмивка. — Ние никога не припадаме и физиката ни е далеч по-силна, отколкото на тези деликатни английски аристократки. О, и добавяме чай към млякото си, а не обратното.

— Значи смятате, че представителките на красивия пол, събрани тази вечер в балната зала на лейди Портмедоу, могат да бъдат описани като „деликатни“?

Мери си помисли за дамите с ястребови очи, които властваха в лондонското общество, и сви устни.

— Може би ще е по-правилно да кажа, че англичанките се стремят към деликатност, за разлика от американките. Аз от своя страна смятам, че темпераментът на една жена е нещо, което тя би трябвало да може да определи сама. Нямам намерение да изпадам в меланхолия нито сега, нито в бъдеще.

— Чувал съм за тази „меланхолия“, но все още не съм видял жена да припада — осведоми я той и скръсти ръце на гърдите си.

Имаше хубав гръден кош. Погледът на Мери се плъзна по целия път надолу към силните му бедра, преди да се овладее и отново да вдигне глава към лицето му. Изражението му си остана непроменено, така че Мери се надяваше да не е забелязал недискретността й.

И все пак дълбоко в съзнанието си реши, че леля Бес е права: върху подходящия мъж, прилепналите копринени панталони изглеждаха несъмнено привлекателно.

Той търпеливо очакваше отговора й. От него се излъчваше сила, която нямаше нищо общо с модата. Сега, като се замисли, Мери си даде сметка, че и преди е виждала подобно самообладание: у един мохокски воин, когото срещна като момиче.

Тя поклати глава и прогони тази мисъл от главата си.

— Нито веднъж? В такъв случай сте или късметлия, или крайно ненаблюдателен. Не забелязахте ли суматохата тази вечер, когато госпожица Сърни припадна?

— Пристигнах само преди петнайсет минути. Защо припадна госпожица Сърни?

— Каза, че по крака й се покатерила една мишка.

— Това ми звучи крайно неправдоподобно — отсъди той и в очите му проблесна искра на сарказъм. — Лейди Портмедоу е прочута с пестеливостта си, а дори и мишките не искат да умрат от глад.

— Въпросът не е какво каза госпожица Сърни — обясни Мери. — Навярно лорд Ма… някой се е опитал да я опипа и тя е припаднала от шока. Или може би се е престорила на припаднала, за да предотврати продължаването на подобни действия. Във всеки случай ви уверявам, че на нейно място една американка щеше да предприеме директни действия.

Той свали ръцете от гърдите си и присви очи.

— Да разбирам ли, че знаете кой е този негодник, защото се е опитал да опипа и вас?

— „Опипа“ е може би прекалено силно казано — отвърна Мери, забелязвайки заплахата, която ненадейно надникна зад тези широки рамене. — „Погали“ е по-подходящо.

Уточнението й обаче с нищо не подобри ситуацията.

— Кой е той? — попита властно събеседникът й. Веждите му се бяха превърнали в тъмна линия.

Мери не желаеше да се превръща в повод за неприятен сблъсък.

— Нямам представа — излъга тя.

— Доколкото разбирам, вие не сте припаднали.

— Със сигурност. Защитих се.

— Разбирам — отвърна той. Изглеждаше заинтригуван. — И как по-точно?

— Убодох го с иглата си за шапка — обясни Мери.

— С иглата си за шапка?

Тя кимна и му показа една от двете диамантени игли за шапка, които украсяваха края на ръкавиците й.

— В Америка сплитаме копринените ръкавици в края и прокарваме игла за шапки. Тя придържа ръкавицата на място, но служи и за отблъскване на нежелани ръце.

— Много находчиво — кимна той.

— Да… Е, възможно е въпросният лорд да е изкрещял високо — продължи дяволито Мери. — Възможно е всички да са се обърнали към него. И е възможно аз да съм го потупала по ръката и да съм му казала, че знам колко неприятни могат да бъдат циреите. Между другото, знаете ли, че лекарството за циреи от бял равнец може да предотврати косопада при мъжете?

Почувства, че поруменява. Той нямаше нужда от този лек. Макар и късо подстригана, косата му беше гъста, поне доколкото можеше да види на тъмния балкон.

Той обаче се подсмихна и Мери изпита облекчение, осъзнавайки, че за първи път от цяла седмица — ако не и от цял месец — е свободна да бъде самата себе си. На този мъж сякаш наистина му харесваше, когато от устните й се изплъзнеше ново късче информация.

— За свой късмет не разбирам нищо от циреи — каза той. — Всички американски дами ли знаят едно-друго по подобни въпроси?

— Не мога да се въздържа да не споделям факти — призна Мери. — Това е голямо изпитание, защото ми е трудно да си спомня навреме, че не бива да ги споделям.

— И защо?

Крайчетата на суровата му уста се бяха извили нагоре по обезоръжаващ начин. Всъщност Мери започна да се навежда към него, преди да се усети.

— В Лондон има само няколко приемливи теми за разговор. Много е уморително човек да се опитва да си спомни кои му е разрешено да обсъжда — каза тя с известна жар.

— Бонета да, но не и циреи?

„Навярно си пада малко негодник“ — реши Мери. Смехът в очите му беше много привлекателен.

— Точно така — кимна тя. — В разговорите си британските дами проявяват изтънчен вкус.

— Не ми казвайте, че се стремите да овладеете изкуството нищо да не казвате.

Мери се засмя.

— Боя се, че никога няма да стана специалист по модерното нищо-не-казване. Това, което наистина не ми харесва — продължи тя и за свое учудване установи, че му се доверява по единствената причина че изглежда наистина заинтригуван, — е, че…

Тя млъкна, осъзнавайки, че ако продължи да говори на тази тема, ще обиди сънародниците му. Все пак беше гостенка в тази страна, поне докато не се омъжеше за Седрик. Трябваше да запази неласкавите си мнения за себе си.

Изразът в очите му беше опияняващ, дори и само затова, защото нито един от хората, които срещна след пристигането си тук, не прояви интерес към впечатленията на една американка от тяхната страна. Мери обичаше Лондон, дори и само заради великолепните му обществени градини, но някои черти на висшето общество й бяха неприятни.

— Начинът, по който хората разговарят помежду си — обясни тя, подбирайки грижливо думите си. — Те са умни, но остроумието им често приема формата на обида.

Почувства как бузите й пламват. Той навярно я смяташе за абсолютна глупачка.

— Аз наистина оценявам духовитостта. Но много от тези забележки са за сметка на някого другиго.

Той се намръщи.

— Такива хора говорят само глупости и не бива да им обръщате внимание — нареди той.

— Не мога, но се уча да овладявам темперамента си.

— Мисля, че бих искал да ви видя по време на някой изблик на ярост.

— Щом искате да ми се подигравате, сър, заповядайте, но ви уверявам, че за една американка е ужасно трудно да се превърне в съвършената английска дама! Трябва вие да опитате.

Когато се усмихна, на бузата му се появи неустоимо привлекателна трапчинка.

— Сигурен съм, че няма да успея. Първо, в рокля съвсем няма да изглеждам ослепително като вас.

Имаше право. Беше необичайно едър. Разбира се, същото важеше и за нея — Мери беше много по-висока, отколкото се полагаше на една дама, както много пъти бе отбелязвала госпожица Феърфакс.

— Знаете ли защо американците добавят чай към млякото си, а не обратното? — върна се той към думите й отпреди малко.

— Защото това е правилното, разбира се! — отвърна Мери и го погледна с весели пламъчета в очите.

Той поклати глава.

— Ето ви един факт. Вашите сънародници добавят кипнал чай към млякото си, за да го попарят, в случай че качеството му не е такова, каквото искат.

— О, за бога! — провикна се Мери. — Не ми казвайте, че сте също толкова невеж по отношение на американците, колкото всички други на този бал! Икономката на леля ми ще умре от срам, ако се наложи да сервира мляко, което не е съвсем прясно.

— Защо тогава американците слагат първо млякото в чашата си?

— Защото вкусът е по-хубав. Единствената причина, поради която англичаните правят обратното, е, за да демонстрират, че порцеланът им е от най-високо качество и няма да се счупи. Некачественият порцелан веднага се счупва, ако налееш вътре кипяща вода, без предварително да си го охладил с мляко. И преди да сте попитали, ние, бостънците, пием от чаши от най-фин китайски порцелан.

Проклятие! Ето че пак размахваше ръце — един от онези навици, които бе твърдо решена да изкорени. Веднъж Седрик спомена, че дамите не бива да приличат на италиански оперни певици.

Начинът, по който този джентълмен умееше да се усмихва само с поглед, беше…

Наистина трябваше да се върне в балната зала, преди да направи нещо глупаво.

— Извинете ме, сър, но наистина трябва да дам възможност на партньора си в танците да ме намери — каза тя и му се усмихна. — Или по-скоро да ме вземе. Желая ви лека нощ.

Той не помръдна и Мери понечи да го заобиколи.

— Задоволете любопитството ми — каза тихо той. — Защо, за бога, американските джентълмени са ви оставили свободна да пътувате до Англия и да се насладите на нашия сезон?

Нямаше никакво право да гледа една сгодена жена с такъв блясък в очите, макар че, разбира се, той не знаеше, че е сгодена, понеже ръкавицата й скриваше диамантения пръстен. Мъжът пристъпи към нея, приближи се толкова плътно, че Мери можеше да усети топлината на тялото му.

А после очите му се преместиха към устата й. Изглеждаше така, сякаш бе изцяло подвластен на желанието, както навремето беше Бърти.

Какво нелепо сравнение! Той беше английски джентълмен и дори най-големият глупак щеше да забележи, че този човек владее напълно и себе си, и емоциите си.

Устните му се спуснаха още по-надолу, към облечените й в ръкавици ръце. Той се намръщи.

— Омъжена ли сте?

— Не! — отвърна Мери припряно. — Истината е… Истината…

Трябваше да му каже, че тази вечер се е сгодила за Седрик. Но поради някаква причина изтърси една по-различна истина.

— Спечелих си злополучна репутация.

За миг той остана загледан в нея.

— Учудваш ме.

— Не такава репутация! Аз просто… ами… ако трябва да бъда честна, влюбвала съм се неведнъж. Но всъщност не съм била истински влюбена, защото всеки път след време разбирах, че съм допуснала ужасна грешка. Бях принудена да разваля два годежа.

Той вдигна рамене.

— Значи сте научили важен урок за това прехвалено чувство — любовта. Защо това би станало причина за злощастна репутация?

— Аз съм ужасяващо непостоянна — поясни Мери. — Наистина. Направих особено злополучен избор с втория си годеник, който се интересуваше от състоянието ми много повече от мен самата. Даде ме под съд, задето съм нарушила обещанието си, и всички разбраха за случилото се.

— Това говори зле за него, не за вас — отбеляза мъжът, видимо развеселен.

— Дермът беше вземал заеми въз основа на очакванията си. Тоест, на очакването, че ще се ожени за мен.

— Случаят стигна ли до съда? Не мога да си представя, че съдебните заседатели биха признали щети на такъв м… — започна той и млъкна. — Такъв мерзавец.

— О, не се стигна чак дотам. Чичо ми уреди случая. Но се боя, че новината се разпространи и понеже бях развалила предишния си годеж, имаше хора, които казаха, че съм…

— Хронично невярна? — подсказа й той и когато тя кимна, попита: — А какво се случи с първия ви годеник?

— Бърти имаше прекрасен нос, но беше ужасно нападателен — призна Мери.

— Никога не съм се замислял особено за носовете — отбеляза джентълменът и леко се приведе напред, за да погледне нейния нос. Почти я докосваше.

Устата на Мери пресъхна. Той ухаеше прекрасно — на колосан лен и сапун от гаултерия. Тя облиза долната си устна и за миг погледът му се задържа там, преди той да се люшне напред. Изглеждаше абсолютно невъзмутим, докато сърцето на Мери бе започнало да бие лудо.

— Носът ви е много красив.

— Вашият също — изтърси тя. И наистина беше така.

Мери беше малко нещо познавачка и носът му не беше нито твърде остър, нито прекалено тесен. Беше идеален.

— Но може да съм нападателен — отбеляза той.

Мери усети прилив на задъхано удоволствие, от което едва не се разкикоти.

— Някога участвали ли сте в дуел? — попита тя и си придаде сурово изражение.

— Никога.

— Бърти участва в два.

— Това ми се струва…

— През първия месец от годежа ни — уточни тя.

— Може да е бил провокиран? — В очите му имаше нещо, което я запленяваше. — Мога да си представя, че един мъж, сгоден за вас, няма да се зарадва на домогванията на други джентълмени.

Както се полагаше, погледът му се задържа върху лицето й и все пак цялото й тяло се изпълни с топлина.

— Предполагам, че привличате голямо внимание — каза тихо той. — Не бих могъл да обвинявам Бърти за желанието му да ви запази само за себе си.

Пулсът на Мери препускаше толкова бързо, че го чуваше в ушите си, като бурна река, потекла надолу по хълма.

— Всъщност и двамата му противници случайно го бяха блъснали на улицата — едва успя да изрече тя. — Дуелите нямаха нищо общо с мен.

— Наистина нападателен — измърмори той.

Гласът му я обгърна като топло наметало и Мери изведнъж изпита странното чувство, че балконът се е откъснал от останалата част от къщата и двамата са останали сами насред тъмно топло море. Зави й се свят.

— Когато му върнах пръстенът с цветя, си помислих, че може да ме извика на дуел — каза тя, опитвайки се да разведри атмосферата.

— Дал ви е пръстен с цветя? В Англия такива пръстени си разменят младите момичета. Понякога чираците подаряват такъв на любимата си.

— Беше много хубав — възрази Мери в защита на Бърти. — Цветята изписваха името ми.

— Наистина ли? — попита той провлечено. По някакъв начин — тя не знаеше как — бе успял да се приближи до нея още повече. Мери усети топлия му дъх на бузата си. — Как, по дяволите, един букет може да изписва име на човек?

— На езика на цветята — отвърна Мери. Започваше да дърдори. — Всяко цвете означава нещо, така че се получава общуване по същия начин, както и ако говориш френски.

Гласът й секна, защото тъмните му очи я наблюдаваха така внимателно.

— Или нещо такова — прошепна тя. Гласът й едва се чуваше.

От балната зала ненадейно долетя шумна музика и Мери подскочи.

— Трябва да…

— Но най-напред трябва да ми разкажете останалата част от историята.

Нещо в гласа му изискваше покорство и макар че Мери никога не позволяваше да й нареждат, за своя изненада отговори.

— Това не е просто история — каза тя, погледна го и се намръщи леко. — Бях съкрушена, когато върнах пръстена на Бърти. И на Дермът.

— Значи сте върнали и пръстена с букет на Дермът.

— Неговият не беше такъв — отговори Мери, потискайки усмивката си. — Дермът много се гордееше със златистата си коса, затова ми подари пръстен, изплетен от нея.

Последва миг на абсолютна тишина, а после джентълменът отметна глава назад и се разсмя гръмогласно.

Съдебното дело, заведено от Дермът, беше толкова неприятно, че Мери се опитваше изобщо да не мисли за годежа им, но смехът й помогна да понесе по-лесно унижението.

— И в резултат сте дошли в Лондон — каза най-накрая мъжът.

— Леля ми се страхуваше, че никой няма да поиска да се ожени за мен.

Не трябваше да стои на балкона, в тъмнината, и да разговаря с мъж по този начин. Трябваше да му каже, че един джентълмен е поискал ръката й и тя се е съгласила.

— Леля ви подценява чара ви. Сигурен съм, че повечето мъже в Америка просто биха предположили, че все още не сте срещнали подходящия. И че когато го срещнете, ви очаква семейно блаженство, в което ще се сгушите като птичка в гнездото си.

Очите му бяха приковани върху прекалено пълните й за изисканост устни, а после се сведоха към също така неизисканата й гръд, покрита само с няколко дипли розова коприна.

Мери си пое дълбоко въздух, което не й помогна, защото отново долови лекия мирис на колосан лен, под който се таеше нещо по-неуловимо, по-завладяващо. Ароматът на мъж. Бузите й започнаха да се изчервяват, затова тя прикова очи в брадичката му.

— Според мен няма значение дали сте изоставили трима годеници или трийсет.

Когато се осмели отново да погледне към очите му, Мери видя, че той гледа към челото й най-възпитано, най-благоприлично. Въпреки това дрезгавата нотка в гласа му предизвика порочна тръпка, която запълзя по краката на Мери. Изведнъж си го представи с омачкани дрехи и потен, с гърди, които бурно се надигат и спускат.

Осъзнаването колко е глупава й подейства като студена вода. За бога, какво правеше?

— Благодаря — каза тя и закима трескаво. — Много мило от ваша страна. За мен беше удоволствие да разговарям с вас — и без повече церемонии го заобиколи и се насочи обратно към балната зала.

Една голяма ръка се обви около кръста й, почти я обърна и я привлече към него.

Озова се притисната до корава мъжка гръд и през тялото й запрепускаха какви ли не усещания. Госпожица Феърфакс би изпаднала в ужас. Но вместо да се отдръпне, Мери застина, вдигнала поглед към него. Сърцето й биеше толкова силно, че кънтеше в ушите й.

— Кой ви опипа? — поиска да разбере той.

— Кой ви ядоса толкова много, преди да излезете на балкона? — настоя тя на свой ред. Какво — или кой — можеше да разяри мъж като него?

— Оня глупак брат ми. А сега бих искал да отговорите на въпроса ми.

Тя вече бе забравила какво я е попитал. Погледът му бе така напрегнат, че се обърка и се изчерви. Никога нямаше да позволи на някой мъж — абсолютен непознат — да я целуне, ако затова си мислеше.

— Какъв беше въпросът ви? — попита Мери и потръпна вътрешно, когато гласът й прозвуча задъхано, като зов на сирена.

— Кой ви опипа? — повтори той.

В очите му се бе изписал онзи войнствен израз, който Мери намираше за абсурдно привлекателен. Каза му истината, преди да има време да премисли.

— Лорд Малмсбъри… лорд Малмсбъри оставя ръцете си да бродят там, където нямат работа.

— Стойте настрана от него — каза той намръщено.

— Оценявам загрижеността ви — отговори с достойнство Мери, дръпна се и отстъпи назад, — но няма причина да ми давате заповеди. Вече бях решила да избягвам Негово благородие, а и той самият не проявява никакво желание да задълбочи познанството ни, за което трябва да благодаря на иглата си за шапка.

— С вашето оръжие и неговите циреи се съмнявам, че ще рискува с нови срещи — съгласи се той и отново се усмихна. — След като ни представят официално един на друг, ще ви помоля за танц. Обещавам да не ви опипвам.

Мери си помисли, че много би искала този мъж да я опипа — и откровението беше ужасяващо. Тя беше сгодена!

Той направи съвършен поклон.

Тя отвърна с реверанс и този път госпожица Феърфакс би се гордяла с нея — коляното й почти допря земята.

Мери се отправи обратно към балната зала, без да поглежда назад. Каквото и да мислеше гувернантката й, тя умееше да се владее. Прекрасно.

Стигна почти до другия край, преди да обърне глава и да погледне назад.

Той не се виждаше никъде.

Тя седна близо до стената и се нахока наум. Какво, за бога, си мислеше? Наистина ли бе толкова лекомислена, колкото я изкарваха клюките у дома? Може и да бе допуснала грешки при първите си два избора на годеник, но съвсем не беше непостоянна.

Навремето наистина вярваше, че е влюбена първо в Бърти, а после и в Дермът. Никога не бе флиртувала с един мъж по време на годежа си с друг.

Всъщност тя и с този тук не беше флиртувала. Не точно.

Добре де, беше.

Мери нададе безмълвен стон. Защо не го зашлеви, когато я хвана за кръста, или поне не обяви, че скоро ще бъде омъжена жена? Вместо това само го погледна като някоя глупава патица, която очаква целувка.

Нищо чудно, че той така се развесели. Навярно я смяташе за абсолютно невинна и неопитна, зашеметена от великолепието на присъствието му в тези черни дрехи.

Всичко беше толкова срамно.

При следващата им среща трябваше да подчертае, че е влюбена и че изобщо не е помисляла за разговора им. Може би щеше да каже нещо от рода на: „О, вече сме се срещали, нали така? Кълна се, че съм забравила всичко за тази среща!“

— Ето те и теб, скъпа моя — изникна пред нея леля й. — Седрик дойде с чаша вино за теб — продължи тя и пъхна в ръката й пълна чаша. — Трябва да кажа, че това момче е много внимателно.

— Благодаря — отвърна Мери.

— Двамата с чичо ти се върнаха от стаята за карти — продължи Бес. — По-късно ще го видиш пак. Ще закараме твоя обожател до дома му с нашата карета, защото неговата е с изхвърчала ос или нещо подобно. Трябваше да видиш колко елегантно прие предложението на чичо ти. Маниерите му са просто вълшебни! Той целият лъщи като восък.

— Лъщи като восък — повтори Мери и се овладя. Онзи разговор на балкона не означаваше нищо. Навярно никога повече нямаше да види този мъж. — Лельо Бес, говориш неща, в които няма смисъл. Ти използваш восъка за излъскване на разни неща.

— Знаеш какво имам предвид — отвърна Бес невъзмутимо. — Това момче блести като месинг.

Мери се намръщи.

— Ох! — измърмори леля й. — Ти извади голям късмет с него, мила моя, само това ще кажа.

Докато Мери обясняваше (не за първи път) концепцията за смесените метафори, един от обожателите й, господин Кестрил, се приближи към тях, поздрави ги и каза:

— Госпожице Пелфорд, бяхте ми обещали следващия танц.

— Разбира се — усмихна му се Мери. Седрик й бе препоръчал да го държи на разстояние, защото не бил „от доброто общество“, каквото и да значеше това.

Мери обаче го харесваше. Господин Кестрил не само бе по-висок от нея, но и знаеше много за градинарството.

— Блестящ като злато от някой хълм на феите — обади се внезапно леля й.

Господин Кестрил сбърчи чело.

— Моля?

— Описах годеника на Мери, лорд Седрик, като блестящ като месинг, но се опитвам да измисля нещо по-хубаво — обясни Бес, вмъквайки умело в разговора факта, че сега Мери е сгодена. — Моята муза просто предложи сравнение със златото на феите.

— Леля ми е поетеса — обърна се Мери към господин Кестрил, който бе стиснал устни при новината.

— Нищо чак толкова хубаво — поправи я скромно Бес, докато си вееше с ветрилото. — „Поет“ загатва за деликатност и гений. Аз просто си играя с думите.

— В това сравнение на лорд Седрик със златото на феите има нещо гениално — отвърна сухо господин Кестрил.

Мери се намръщи.

— Защо? Златото на феите все пак е злато, нали така?

— А косата на лорд Седрик е златиста — обясни Бес.

Разнесоха се първите звуци на английски танц.

— Госпожице Пелфорд — каза лорд Кестрил, поклони се дълбоко и протегна ръка. — Може ли?

Тя пъхна ръката си в неговата и двамата се понесоха из помещението, усмихваха се всеки път, когато се обърнеха с лице един към друг, преди да се разделят, и пак се обръщаха един към друг, и пак се разделяха.

Мери беше приковала очи в лицето на партньора си. Не поглеждаше нито надясно, нито наляво. Не че в балната зала имаше някого, когото искаше да види. Разбира се, с изключение на годеника й.