Елизабет Лоуел
Перфектно докосване (4)

3.

Ехото от стъпките на Сара заглъхна в сградата на съда, когато тя спря изненадана. Малка тълпа се беше събрала пред вратата на заседателната зала, където й бяха казали, че ще се прочете решението по делото на Върмилиън. Повечето от хората очевидно се познаваха. Разговаряха на групи от по двама-трима. И всички гледаха към залата в очакване.

Приятели на двете страни? Репортери? Съдия-изпълнители?

Не се случи нищо, което да отговори на мълчаливите й въпроси.

Двама мъже бяха застанали до самата врата на заседателната зала.

Единият беше съдебен пристав в безупречно изгладена униформа с цвят каки, върху която беше облякъл кафява жилетка. Бронзовата му значка блестеше на флуоресцентното осветление в коридора. Сара разпозна втория, който беше висок, мършав, облечен в син костюм, измачкан на лактите и коленете. Въпреки че стоеше с гръб към нея, беше сигурна, че не е пропуснал да сложи неизменната си папийонка.

Гай Бек. Как този надут пласьор на произведения на изкуството беше разбрал за работите на Къстър?

— Извинете, господине — ясно каза приставът. — Ответникът поиска и получи закрито изслушване, за да избегне медийния цирк. Можете да почакате при останалите. Моля, освободете изхода.

Бек се поколеба за секунда, после се обърна и се запъти към разговарящите.

Слава богу, не ме видя, помисли си Сара. Да се надяваме, че ще продължи така и занапред.

Униформен мъж се появи откъм другата страна на коридора, поговори тихо с пристава, след което се обърна към хората, очакващи отварянето на вратата.

Новодошлият беше висок, с видим загар под периферията на шапката, доста закръглен, но не отпуснат. Тъмните му, проницателни очи бързо обходиха всички присъстващи. Униформата му се издуваше от корем, който не си правеше труда да прикрива под разкопчаната куртка.

Сара го определи като самоуверен мъж — със или без униформа.

— Извинете ме — извика той ясно. — Сара Ан Медина тук ли е?

С периферното си зрение тя забеляза как главата на Бек рязко се обръща в нейната посока. Престори се, че не го е видяла, и пристъпи напред.

— Аз съм Сара Медина.

— Шериф Куки, госпожо — леко кимна мъжът.

— Виж ти кой имал неприятности с властите — подхвърли Бек и се засмя.

Полицаят го изгледа с укор.

— Бог да благослови свидетелите. — Но тонът му говореше обратното. — Оттук, моля. Няма да ви отнеме много време.

Благодарна, че Бек няма да може да ги чуе, Сара последва шерифа на двайсетина крачки надолу по коридора във вътрешността на сградата.

— Доколкото разбрах, вие сте тук заради делото на Върмилиън? — подхвана шерифът.

Това е само част от истината, с тревога си помисли тя. Странно, коя ли половина го интересува повече.

— Дадох показания в полза на ранчото — отвърна, сочейки към затворената врата в другия край на коридора. — Но това не е официално посещение. Надявах се да чуя, че делото е приключено.

Той кимна.

— Когато ми беше докладвано за взлома и връзката ви с Джей, си помислих, че трябва да отделя малко време за този случай.

— Някой наистина има приятели на високи позиции — отбеляза Сара. — Сигурно е много приятно.

— Имате ли нещо против да ми разкажете за тази сутрин? — попита мъжът.

Тя набързо изложи фактите и завърши с:

— Разполагате ли вече с някаква информация относно кражбата? Помислих си, че вероятно някой е използвал шперц, защото вратата не беше разбита.

Шерифът леко повдигна глава.

— Съмнявам се, че е била предварително планирана. По-скоро ми изглежда като престъпление при внезапно възникнала възможност. Вие вероятно не сте дръпнали вратата докрай, когато сте бързали за кафе. Успех за тях и лош късмет за вас.

— Не звучи много успокоително.

Той се усмихна.

— Престъпленията не подминават Джаксън само защото е малък град. Тук има ресторанти, които не биха оставили хубав лют сос отвън на масите, защото лесно може да се задигне.

— Сериозно? А защо дребни крадци ще се занимават с лютив сос?

— Научих, че единствените истински крадци на дребно са децата, търсещи тръпка. Всички останали са просто крадци.

— Е, който и да е ровил из стаята ми, не е бил особено добър. Той, тя или те са пропуснали бижутата.

— Добра новина. Небрежните престъпници могат да бъдат заловени. Изпечените рядко виждат вътрешността на затвора.

Сара успя да се въздържи да вдигне очи към небето.

— Знам, че компютърът и палтото ми са нещо съвсем дребно в голямата схема.

— Така е — съгласи се шерифът. — Но ние попълваме формулярите във всички случаи. — Без да откъсва очи от нея, той извади телефона си и набра паролата с палец. — Можете ли да добавите още подробности?

Тя му даде модела и годината на производство на лаптопа и му описа черното си палто с ясното съзнание, че напразно си губи времето. И допълни:

— Компютърът ми е много надежден. Защитата му ще затрудни един посредствен хакер, ако това има някакво значение.

За първи път полицаят изглеждаше заинтригуван.

— Да не би да сте имали проблеми преди?

— Не. Живея в Сан Франциско, затова вземам всички възможни предпазни мерки. Но съм наистина ядосана, че ми се налага да си сменя техниката. Освен това не смятам да спя отново в онази стая. Но това е подробност, която едва ли ще ви бъде от полза.

— Наехте ли си друга?

— Още не.

— Това ще бъде трудно — делово отбеляза шерифът. — Норвежците вече пристигнаха.

— Кои?

— Норвежците. Тази година закъсняха. Голяма група идва всяка година и залива града. От Сварстад^[1].

— Сварстад? — попита Сара, обзета от усещането, че е попаднала в чужда игра.

Кимайки, той си водеше бележки на телефона, докато обясняваше:

— Няколко поколения назад повечето от децата им се установили тук. Това е нещо като голямо семейно събиране. Както казах, тази година закъсняха. Като прибавим към това и обичайния поток от туристи, навсякъде ще ви посрещат с табели „Няма свободни стаи“. — Погледна я усмихнато. — И не се опитвайте да си купите треска или сьомга в някой от местните магазини.

— Няма треска, няма сьомга, няма стаи. Значи, съм обречена да остана в онзи мотел?

— Можете да опитате извън града, но там няма голям избор.

Сара си помисли да наеме кола и се зачуди дали и те вече бяха заети. Освен това трябваше да си поръча нов компютър. И да си купи палто. Да намери къде да спи през нощта. Да счупи капачките на коленете на Гай Бек, за да не може да се докопа до картините на Къстър. И да се срещне с Джей Върмилиън на живо.

Толкова много неща за толкова малко време.

— Ако се сетите за още нещо, което би могло да ни помогне, моля, обадете се в управлението. — Шерифът прибра телефона обратно в джоба си. — Като се видите с Джей, го поздравете от мен.

— Той спомена, че ви познава — спомни си един среднощен разговор Сара.

— Знаем се от известно време. Работех за баща му. И сигурно още щях да съм там, но Джей Ди каза, че съм създаден за по-големи неща. Помогна ми да тръгна по този път.

— Семейство Върмилиън сякаш са навсякъде — отбеляза тя. — Притежават няколко сгради в центъра на града, нали? Видях надпис върху една, докато пътувах с такси насам.

Полицаят кимна и вдигна ципа на униформената си куртка.

— Не са Кенеди, но имат влияние. Приятно ми е да чуя, че ранчото отново се поема от силни ръце след болестта на Джей Ди. Мястото беше започнало да запада. Хенри много се стараеше, но една птичка пролет не прави.

Сара кимна. Джей й беше разказвал и за това. Много.

— Е, благодаря ви за отделеното време, шерифе. Успех при залавянето на онези приятели.

Той наклони глава точно в момента, в който вратата на заседателната зала се отвори със скърцане. Жена с вид на застаряваща шоузвезда буквално изхвърча навън.

Закоравялото сърце на злобата, обвито в кашмир и диаманти, помисли си Сара.

Лицето й беше изкривено от гняв. Яростта струеше от нея, когато мина покрай съдебния пристав. После се обърна и изръмжа:

— Върти, идвай с мен. — Тропотът на токчетата й отекваше в коридора с дразнещо кънтене.

Нисък червенокос мъж в кремав костюм и с преметнат през рамо черен шлифер се помъкна след нея. Вървеше четири крачки по-назад и очевидно не бързаше да я настигне.

— Е — подхвърли провлачено шерифът, когато жената изчезна към улицата, — изглежда Гадната кучка на Запада е загубила. Бог да я благослови.

— Коя?

— Лиза Нюман, бивша Върмилиън.