Елизабет Лоуел
Перфектно докосване (29)

28.

Сара се плъзна по скритата локва, прескочи купчината дъски и се озова на земята. Най-после се беше измъкнала от строителната площадка. Около жълтеникавата светлина на жилищната сграда всичко изглеждаше равно, почти в едно измерение, заблуждавайки човешкото око. Грайферите на туристическите й обувки бяха натъпкани със сняг и лед и заради това дори тротоарът се превръщаше в ледена пързалка.

Задъхана, тя се плъзна неконтролируемо, без нищо, което да я задържи или да й помогне да се изправи. Ноктите й се забиха в леда. Инерцията я завъртя силно и я блъсна в снежна пряспа. Поне по снега се ходеше по-лесно. Скочи на крака и затича.

Тогава главата й се наклони рязко назад и Сара отново се свлече на земята.

— Пипнах те — изсумтя Бъртън. Беше заровил голите си пръсти в косата й и я изправи насила. — Казах ти да не бягаш, иначе…

Лакътят й пропусна диафрагмата, но се заби болезнено в ребрата му. После кракът й се опря в коленете, плъзна се надолу по глезена и се стовари с всичка сила върху стъпалото му.

Той изстена от изненада и болка и залитна назад. Спъна се в телта, която заграждаше току-що засадено дърво. Копчетата на дългото му палто се скъсаха, когато падна, но продължаваше да дърпа косата й.

Бъртън може и да беше по-нисък от нея, но затова пък бе доста по-силен, просто защото беше мъж. Тя се извърна рязко, използва собствената му инерция, за да се приближи към него, и си спомни някои от мръсните номера, на които я бяха научили братята й.

— Какво, по дяволите… — подхвана той.

Сара стовари юмрук между краката му. Младежът нададе сподавен вик и хватката му се разхлаби.

Като използва тялото и краката си за опора, тя се изправи и го ритна няколко пъти.

После се втурна да бяга. Смътно осъзна, че луната се беше скрила и от небето се сипеше мокър сняг. Въпреки ускорения ход, тялото й беше прекалено премръзнало, за да го усеща върху кожата си.

Дишаше дълбоко и бързо, но въздухът все така не й стигаше. Втурна се към обляната в жълтеникава светлина сграда. Позволи си да погледне през рамо и видя, че Бъртън бавно се изправяше, като се държеше с двете ръце за слабините. Палтото му се развяваше, докато се опитваше да се освободи от него.

— Ще те убия! — изкрещя той.

Вятърът накъса думите му, но те не й бяха нужни, за да осъзнае, че той беше обезумял. Или просто луд.

Това сега нямаше значение. Тялото й едновременно гореше и мръзнеше, гърбът й беше схванат, в гърдите й бушуваше огън, който се разгаряше с всяко поемане на въздух. Вратът й кървеше на бавни, упорити струи. Притисна шевовете с пръсти, за да ги спре, но кожата й беше прекалено безчувствена, за да разбере дали беше успяла.

Зад нея се чу остро скърцане — не обувки, а нещо метално. Шпайковете на Бъртън, помисли си уморено.

Обзе я чувството, че кожата и мускулите й бяха изчезнали и бяха подменени с неогъваема твърда пластмаса. Само пръстите, докосващи шията, усещаха нещо — лепкавата, засъхваща от студа кръв.

Във въображението си тичаше, но всъщност краката й бяха сковани и едва се движеха. Светът около нея притъмня. Не й стигаше въздух. Погледна жълтеникавите светлини на входа на кооперацията, превърнали се в нейна пътеводна светлина.

Не са толкова далече. Само на няколко милиона километра.

Спри да хленчиш и бягай!

Едва тогава забеляза, че снегът се беше усилил. Едрите бели парцали се трупаха върху колите и се стичаха като студени сълзи по лицето й. Всичко наподобяваше застинал Хелоуин, оцветен само в черно и жълто, засмукан от зловеща снежна тишина.

Колко сняг е нужен, за да проследиш някого по тротоара? Или да се скрият следите му? Колко бързо става?

Животът й зависеше от отговори, които нямаше кой да й даде.

Внезапен порив на вятъра я шибна в лицето, напълни очите й със сълзи и разроши вече съвсем мократа й коса. С премрежен поглед забеляза, че Бъртън придържаше развяващото се палто с ръце, докато се опитваше да я догони.

Студено е, осъзна тя и отново затича. Ще измръзна до смърт.

И тромаво се втурна към входа на кооперацията.

 

 

Следвайки синкавобелия лъч на фенера, Джей напусна тичешком строителната площадка. Вече не го беше грижа дали Бъртън ще го забележи.

По-добре аз, отколкото Сара.

Огледа внимателно асфалта на улицата, но не откри нищо. Снегът не беше натрупал достатъчно, за да се отпечатат следи. С наветите от вятъра върху тротоара стари и нови преспи нещата стояха различно. Там проследяването ставаше по-лесно.

Подметките на туристическите обувки на Сара вече не се виждаха никъде. Вместо тях имаше дълга, утъпкана пътека в снега.

Шпайковете на Бъртън се появиха с убийствена яснота. Както и чести капки замръзнала кръв.

Не преставаше да тича, докато снегът се усилваше. Примижал срещу нещо, той погледна към новозасадените дървета и поставените на равни разстояния улични лампи.

Пред него, леко вдясно, като откъснато платно се развяваше тъмно палто.

Бъртън, помисли си Джей и се усмихна зловещо.

Втурна се към мъглявата фигура с всички сили, докато левият му крак не стъпи върху буца лед, срещу която дори металните зъбци бяха безсилни.

Светът около него се завъртя, когато се стовари тежко върху едното си рамо, превъртя се и скочи отново на крака. С неистово въртене на лъча на фенера успя да улови отново следата, а заедно с нея и капките кръв — ясно доказателство за триумфа на живота.

Отново затича към уличната лампа — само за да открие, че в жълтия кръг под нея нямаше нищо.

Силен женски писък раздра нощната тишина.

Сара дори не осъзна, че е изкрещяла, когато забеляза Бъртън само на няколко крачки след нея. Той се смееше. Можеше да я хване, ако иска. Но се наслаждаваше на нейната безпомощност.

Светлината на входа на кооперацията беше достатъчно близо, за да натисне бутона на домофона, поставен до съвсем новата врата.

— Откажи се — запъхтяно извика Бъртън. — Ще те хвана… сега.

Тежкото му дишане се чуваше почти до ухото й. Уплашена, тя стъпи накриво с левия крак. Глезенът се изви болезнено, но успя да се задържи права. Докато тичаше, снежинките се забиваха като игли в очите й. Усети как дланта му загреба въздух, когато неуспешно се опита да сграбчи косата й, пъхната под яката.

Цялото й същество се устреми към домофона до вратата. Вече виждаше апарата, подобен на старомодна телефонна кабина. Премръзналите й пръсти бяха непохватни, но успя да откачи слушалката.

— Ало? Ало? — извика отчаяно. — Помогнете ми!

Тогава прочете транспаранта, опънат над издадения портал.

ОТКРИВАНЕ ПРЕЗ МАЙ — МАНСАРДИ И ЛУКСОЗНИ АПАРТАМЕНТИ САМО НА МИНУТИ ОТ ТУРИСТИЧЕСКИТЕ ЗОНИ НА ДЖАКСЪН.

Захвърли слушалката и се спусна към най-близката сянка, без да знае или да се интересува къде ще я отведе тя.

Бъртън се опита да й препречи пътя, но беше прекалено задъхан, за да направи нещо повече, освен да не я изпуска от очи. Като се опитваше да предпази лицето си с ръка, той я последва около безлюдната кооперация. Сара зави рязко и се скри в мастилената тъмнина, обгръщаща предупредителните светлини около строителната площадка.

Той се сети за ледените канавки, които щяха да попречат на бягството й, и се усмихна. Загърна се с палтото и тръгна след нея. Колкото повече се отдалечаваше от него, толкова по-малко разстояние щеше да му се наложи да измине, за да я хване.

После осъзна, че тя имаше голяма преднина и може да се измъкне. И изруга яростно.

Сара чу злобните му думи, но не им обърна внимание. Просто упорито тичаше през тъмнината и хапещия дъжд. Чувстваше се толкова сама, колкото не се бе чувствала никога през живота си. Опита се да извика, но дъхът й стигна само за безнадежден, дрезгав вопъл.

Една ръка я сграбчи за вкочаненото рамо и я обърна рязко. Бъртън я блъсна и я повали на земята. Тя лежеше по гръб, без да можеше да види лицето му, но усещаше миризмата на мента и алкохол в дъха му. Гласът му беше страшен като усмивката му. Отново се опита да извика, но от гърлото й се изтръгна само приглушен стон.

Той пусна крака й, улови голата й ръка и я дръпна към себе си. Преди да успее да реагира, уви косата й около дланта си и я повлече по замръзналата земя. Снегът заскърца и започна да се събира под бархетната риза.

Сара впи немощно нокти в ръката, стискаща косата й, и опита да вдигне крак, за да го ритне, но усилията й завършиха с няколко безполезни движения във въздуха. Между скърцането на снега под обувките му чу да се прокрадва бълбукане на течаща вода.

Внезапно Бъртън я изправи рязко на крака и в почти същия момент я блъсна толкова силно напред, че двата й крака едновременно се отделиха от земята.

Тогава тя усети, че пада все по-надолу и по-надолу.

А там я чакаше плитък, смъртоносен поток.