Елизабет Лоуел
Перфектно докосване (26)

25.

Когато Джей се върна на пръсти в спалнята, слънцето се беше изместило по-близо до залеза, отколкото до изгрева. Минута по-късно вече се събличаше.

— Студен си — измърмори Сара и придърпа завивките по-плътно около себе си.

— А ти си топла — отвърна той, като се пъхна гол в леглото. Не спря да рови под одеялото, докато не улови зърното й с устни. — Усещам реална възможност.

Тя се протегна чувствено към него.

— Къде беше?

— Проверявах някои неща — ранчото, картините. Говорих и с близките на Солванг за погребението.

Тя мигновено се разбуди съвсем.

— Колко е часът?

— Минава четири.

— Трябваше да ме събудиш — извика ужасена, че леката й дрямка беше продължила няколко часа.

— Имаше нужда да поспиш. Освен това нямах търпение да те събудя, но отвътре.

— Е, добре, щом случаят е такъв.

И дръпна завивките над двамата. В чувствения сумрак те се любиха, докато се превърнаха в сладостна, преситена плетеница от плът.

На страничната маса иззвъня мобилен телефон.

— Твоят е — каза тя.

— Да. — Измъкна се изпод одеялата, грабна апарата и натисна зелената слушалка: — Какво?

— Здрасти и на теб — разнесе се гласът на Куки. — Откога започна да спиш и през деня?

— Откакто се появи причина, заради която си струва да оставам в леглото. — Включи телефона на високоговорител и придърпа Сара обратно в прегръдките си. — Какво има?

— Открихме мобилен телефон, който сме пропуснали при първия оглед на останките на хеликоптера. На пилота е. Този на стрелеца е разбит на толкова малки части, че е невъзможно да се сглоби отново. Ударен е пряко от патрон четиридесет и пети калибър. Но другият е с много скъп протектор и е в по-добро състояние.

— Нещо интересно?

— Велма, главният ни технически експерт, вече работи по него. Виждал съм я да измъква информация и от по-разбита техника, но за това е нужно време.

— Надявам се, не много.

— Надеждата е хубаво нещо — каза Куки, — докато не я бъркаш с реалността.

Джей се почеса по гърдите и се опита да не се прозее в ухото на шерифа.

— Друго?

— Били са на свободна практика.

— Местни?

— По начина, по който всички, сновящи между Уайоминг, Айдахо и Монтана, се считат за местни — отвърна Куки. — Прякорите им са Скай Хай и Хило.

— Хило? — попита Джей.

— Както и да е, славата им ги е изпреварила. От всичко по малко, но най-вече лесни пари от контрабанда и доставка на наркотици. Свързват ги с някои доста мръсни деяния, но това са само клюки от затворници, които се опитват да си издействат предсрочно освобождаване.

— Значи, са станали местни благодарение на търговията с дрога? — Джей разтърка челото си. — Това обяснява кой и как, но не и защо. Вероятно и ти нямаш никакви предположения?

— Никакви. Само малко яснота по кой и как. От двата трупа пилотът е с по-голямо криминално досие. Името му е изплувало в миналото като организатор на престъпни групи, продажба на крадени стоки, такива неща. Затова неговият телефон ни заинтригува повече.

— Можеш ли да ми обясниш какво полезно очакваш от него?

— Зависи какво разбираш под полезно.

— Отговорът на въпроса „защо“?

Сара го наблюдаваше отблизо, като докосваше предпазливо шевовете на шията си и си спомняше ужаса от безжизнените тела на семейство Солванг, от преследващия ги хеликоптер и от собствената си гореща кръв, стичаща се по хладната кожа.

Защо? За какво?

— Съжалявам, нямам представа кой ги е наел — отвърна шерифът. — Освен ако не се случи още нещо, районният прокурор иска да зарови делото колкото може по-дълбоко в архива. Скорошни неразкрити убийства не привличат туристите.

— Ами третият отпечатък от ботуши?

— Следователят не може да установи категорично дали датира от същото време като другите два, така че прокурорът не проявява интерес. Честно казано, аз го разбирам. Следите може да са оставени както преди няколко дни, така и преди три месеца.

— И искаш ние да дойдем и да се подпишем под тези заключения? — попита Джей.

— Да. Ще подготвим документите, за да ги подпишете, когато сте готови. Днес ми се струва подходящ ден.

Той погледна Сара. Тя кимна.

— А после ще свършим малко работа в галерията — допълни тихо.

— Обади ми се, когато тръгнете насам — каза шерифът. — Пазете се.

— Ти също, Куки. — Прекъсна връзката, погледна я отново и измърмори: — В галерията?

— Не се притеснявай, нали ще си с мен през цялото време. Ще бъдеш момчето с огромния чук, което ще отваря онези дървени сандъци.

 

 

— Е, приключихме по-бързо, отколкото очаквах — отбеляза Сара, щом излязоха от офиса на шерифа. — Наистина нямат търпение да приключат разследването.

— Куки ще продължи да работи по него, когато има възможност.

— Ти също — допълни тя.

— Няма да спра, докато не получа отговорите.

— Не съм и очаквала друго. Просто бъди предпазлив. Ако районният прокурор греши и третият отпечатък е свързан по някакъв начин със случилото се, значи, нищо не е свършило.

— Куки знае какво ще предприема. Ще ми помага, доколкото може, без да изгуби работата си.

— Удобно е, когато шерифът е на твоя страна — отбеляза Сара, огледа се за идващи коли, слезе от бордюра и едва не се подхлъзна върху парче черен лед.

— Апартаментът ни е нататък — посочи с ръка Джей.

— А онова, което скоро ще се превърне в изложба на Къстър, е в другата посока. И не ми казвай, че имам нужда от почивка. Вече не се хващам на сексуалните ти номера.

— Ами ако ти кажа, че аз съм уморен?

— Няма да ти повярвам.

Последва я към галерията. Няколко пресечки по-надолу се чуваха тропотът и суетнята, характерни за всяка строителна площадка. Не беше в туристическата зона, но вероятно беше свързана с туризма. Той беше единствената печеливша индустрия в Джаксън.

— Сградата е на противоположната страна на твоя Парк на еленовите рога — отбеляза Джей, загледан в огромните празни витрини. — Този квартал не е толкова модерен. Всъщност дори се говори, че наблизо ще построят многоетажен паркинг. Ще има достатъчно място туристите да оставят скъпите си автомобили, докато правят града по-богат, отколкото преди пристигането им.

— Намира се в преходна зона — каза замислено тя, — но е нещо като символична граница между новия и стария Запад. Също като самия Джаксън.

— Почакай да видиш задния вход, към който вървим. Ето това е нещо наистина старо.

Той спря и започна да рови в джобовете си. Вместо ръкавици, както очакваше Сара, измъкна чифт метални шпайкове и ги сложи на подметките на ботушите си.

— Не съм виждала такива, откакто живях в Чикаго една година.

— Като изключим лятото, хората тук ги носят през цялото време. Също като ръкавиците. Утре ще трябва да купим и за теб.

Поведе я по павирана уличка, където снежни преспи дебнеха в ъглите и кофите за боклук чакаха да бъдат изпразнени. Независимо колко приветливи и почистени бяха предните улици, задните дворове на тухлените и дървените постройки не се бяха променили много през последните сто години. Мръсни купчини сняг лежаха под прясната бяла покривка. Наоколо се носеше тежка миризма на готвена храна и горещо олио. Върху една от вратите на отсрещния тротоар беше написано с боя „Кухнята на Сузи“.

Галерията беше заключена, но не можеше да се нарече надеждна. С помощта на лост катинарът и скобите можеха да се свалят за по-малко от две секунди. Още едно нещо в дългия списък със задачи, помисли си той. Всичко е отишло по дяволите, докато мен ме нямаше, а Джей Ди е бил болен.

На слабата светлина на късния следобед Сара наблюдаваше катинара. Спомни си другия, в Рибарското селище. Все още виждаше как Джей го беше отключил: 9, 2, 7, 0.

И ето че сега отново повтори движенията. Абсолютно същите.

— Кодът е като на ключалката в Рибарското селище? — попита учудено, без да откъсва поглед от пръстите му.

— Когато паметта на Джей Ди започна да отслабва, накара да направят шифрите за всички имоти на Върмилиън еднакви. — Натисна катинара, за да го откачи. — Имах намерение да ги сменя, но не виждах причина да го поставям в началото на работния си списък.

Тя си пое дълбоко въздух и отбеляза още по-изненадана:

— Това е минестроне^[1].

— „Кухнята на Сиси“ е добро място да хапнеш, когато си много гладен — усмихна се Джей. — Супата не е от консерва. Сега не им е най-силната част от деня. Ако нямат достатъчно клиенти, затварят. — Включи вътрешното осветление. — Внимавай къде стъпваш. Оставих истинска бъркотия, когато идвах да разковавам сандъците. Капаците им с пироните са разхвърляни покрай стените на работилницата.

— С картините всичко наред ли е? — бързо попита тя.

— Не забелязах да са повредени. Което е едно малко чудо, като се има предвид през какво преминаха.

Побутна го нетърпеливо в гърба и усети пистолета на кръста му.

— Заведи ме да ги видя.

Той отстъпи встрани.

— Имаш ги. Аз ще включа останалите лампи.

— Къде е Музата?

— В един от празните сандъци.

— Скрита пред погледа ти — засмя се тя.

— Нещо такова. Не искам да изчезне отново, преди да разбера защо Лиза се е вкопчила в този портрет.

Джей закрачи между дългите, покрити с чаршафи маси, класьори и празни стативи, оставени от предишния наемател. Върху една маса беше захвърлен чукът, който беше използвал за отварянето на сандъците. Покривката беше събрана и метната отгоре, за да не му пречи.

— Внимавай с чаршафите — предупреди я той. — Можеш да се спънеш в тях.

Сара изчака, докато светлината се усили. Помисли си да протестира, задето й се налагаше да работи в аквариум, но си спомни, че витрините бяха зазидани от двете страни и отзад, за да може предишният наемател да осигури повече площ за произведенията на изкуството в основната зала. Тананикайки под носа си, тя измъкна от огромната си чанта чифт чисти бели ръкавици и започна да вади картините от картонените кутии.

Някои от тях все още бяха в рамки. Повечето обаче бяха просто сгънати или навити. Нито една от рамките не беше претенциозна. Всъщност всички бяха евтини.

— Някога всички ли са били рамкирани? — поинтересува се тя.

— Почти. Когато Джей Ди ги опакова и ги изпрати в Рибарското селище, остави рамките в склада или в плевнята в ранчото. Използвахме ги за подпалки. Има ли някакво значение?

— Само ако самият художник я е направил или я е избрал.

— На Къстър изобщо не му пукаше.

— Можех да се досетя — изсумтя Сара и доближи една картина до стената.

Опитваше се да не забелязва как четката минава през платното — изискваше внимание и в същото време подчертаваше величието на планината. Какъвто и човек да бе бил Къстър, той беше невероятен художник.

Джей й помогна да извадят картините, като риташе чаршафите по пътя си, докато подреждаше познатите му творби, а после разменяше местата им по някаква своя логика, непонятна за Сара. Това изобщо не го притесняваше. Беше му достатъчно да я вижда да си тананика и да се усмихва на различните аспекти, които той вероятно никога не би оценил по същия начин.

Затова пък оценяваше нея по много различни начини.

— Е, добре — каза тя накрая, оглеждайки картините. — Сега би ли донесъл Музата? Искам да я погледна в контекста на друга негова ранна работа. Ще я сложа на статив в ателието. Там осветлението е по-добро.

— За една целувка.

— Моля?

— Ще извадя портрета срещу целувка — повтори той.

— Три целувки и това е последното ми предложение.

Усмихнат, той я придърпа към себе си и изиска хонорара си, преди да отиде да донесе портрета. Още щом го сложи на статива, светлината от тавана накара очите на жената да оживеят. В тях имаше нещо особено, нещо едновременно обичайно и недостижимо, нещо, което той беше виждал преди, но не бе очаквал да открие уловено в евтина рамка.

Отчаяние.

Телефонът му засвири познатата песен „Това е краят на света и ние го знаем“.

— Изключи го — подвикна Сара.

— Не мога. Шерифът е. За него си сложих специална мелодия. — Извади апарата: — Какво има? Да не би да сме забравили да подпишем някой документ?

Мисълта, че Джей и Куки щяха да се чуват толкова често, че му беше избрал специален тон на звънене, я накара да се намръщи.

Иска ми се всичко да е свършило.

Но не беше.

Усещаше го дълбоко в себе си, където най-примитивните й инстинкти шепнеха за засада и кървава смърт. Дори да успееше да се заблуди, че всичко е наред, пред нея стоеше Джей, спокоен, но останал нащрек, който автоматично проверяваше пистолета, докато слушаше шериф Куки.

— Седнал ли си? — грубо попита полицаят.

Джей се подпря на ръба на най-близката маса.

— Почти — отговори той. — Давай.

— Добрата новина е, че нашата Велма надмина себе си и успя да възстанови телефона на пилота. Е, поне малко.

— Добре. Сега казвай лошата.

— Имаме не едно, а две входящи обаждания от града. Номерът е един и същ. — Той му го продиктува заедно с местния код.

— Не ми е познат.

— Води се на името на Лиза Нюман.

Джей си пое дълбоко въздух и усети как изстива, докато в съзнанието му се борят недоверие и увереност.

Как можах да я подценя толкова?

— Сигурен ли си? — попита той.

— Отразени са и в разпечатката на мобилния оператор, така че да, сигурен съм. Ще отскоча до дома й, за да видя какво има да ми каже по въпроса. Искаш ли да се видим там?

— Дай ми десет минути преднина.

— Мога ли да ти имам доверие? — изръмжа без заобикалки Куки.

— За десетина минути? Да.

— Ще вземеш ли Сара с теб?

— Не — отсече той. Дори и без да се пролее капка кръв, ще бъде достатъчно грозно.

— Тогава я остави някъде на публично място. За по-голяма безопасност.

— Какво не ми казваш?

— Районният прокурор може и да не е притеснен, но този трети отпечатък от ботуш не ме оставя да спя по цели нощи.

— Разбрах те.

Джей прекъсна връзката и закрачи бързо към задната страна на склада, където Сара изучаваше Музата с помощта на голяма лупа и джобно фенерче, измъкнати от бездънната й чанта. Сети се за мощната батерия, която винаги носеше на колана си, и се запита дали не трябваше да й я остави.

— Джей — подхвана Сара, — струва ми се, че има…

— Извинявай — прекъсна я той. — Трябва да бягам.

— С Куки ли ще се срещнеш?

— Попаднал е на гореща следа. Ти отиваш в „Кухнята на Сузи“, за да хапнеш една супа. Ще ме чакаш там, докато се върна. Няма да се бавя.

— В такъв случай ще остана тук.

— Не — отсече той. — Не и сама. В кафенето ще имаш компания.

— Предпочитам да продължа да изучавам Музата. Мисля, че…

— Щом се върна, ще имаш възможност да я разглеждаш, докато очите ти се кръстосат — сряза я той и грабна якето й от агнешка кожа. — По дяволите, можем и да спим в галерията, ако искаш.

— Ами осветлението? — попита Сара, докато бързаха през ателието към задния вход.

— После — кратко отговори Джей.

След като я избута навън, затвори вратата и я заключи с няколко нервни движения.

Малката уличка беше потънала в сумрак и поривите на вятъра навяваха сняг и дъжд.

— Каква е тази гореща новина, която не може да чака дори минута?

Първата му мисъл беше да я грабне на ръце, да отвори вратата на „Кухнята на Сузи“ и да я внесе в заведението. Вместо това я улови за изстиващите пръсти, изведе я от тъмната алея и я поведе към предната страна на сградата.

— На телефона на пилота са получени две входящи обаждания от Джаксън — обясни накрая.

Сара се огледа наоколо, внезапно почувствала се отново преследвана.

— Откъде по-точно в града?

— Номерът е на името на Лиза Нюман. Затова ще трябва да поседиш малко в кафенето. Лиза ще направи разговора колкото може по-неприятен. Не искам да присъстваш.

— Значи, ставаме двама.

Тя обви по-плътно якето около себе си, докато подтичваше, за да се изравни с широките крачки на Джей. Въпреки туристическите си обувки, на няколко пъти се подхлъзна на парчета лед, оставени от облаците, които бяха настроени на снежна вълна, но в крайна сметка плюеха ледена киша. Дори и в момента се сипеха ситни топчета, хапещи голата кожа.

— Казваш, че Сузи прави хубава супа? — попита тя.

— Нищо особено, но става.

— Супата си е супа. — И после: — Чакай. Оставих Музата на видно място.

— Никой не може да надникне в галерията. Всичко ще почака, докато се върна.

— Не се бави — каза Сара, почти трепереща от нетърпение да се върне обратно. — Този портрет ме вика. Струва ми се, че намерих начин да разкрия тайната му. Направих снимка и…

— Много добре — прекъсна ентусиазираната й тирада той, мислейки за Лиза и за предстоящия им разговор. — После ще погледна. Най-много след половин час.

Джей отвори вратата на заведението, бутна я вътре и забеляза усамотено сепаре в най-далечния му край.

— Заповядай. — Настани я на една от пейките, хвърли на масата банкнота от двайсет долара и я целуна бързо. — Апартаментът е на около километър оттук. Ще ти се обадя, ако се наложи да се забавя по-дълго.

И изчезна, преди да беше успяла да му каже отново, че би предпочела да е в склада с Музата. Докато го наблюдаваше да се отдалечава, бързо изпита чувството, че вихрушката я е захвърлила на място с уютни сепарета и приглушено бръмчене. Шепа хора се наслаждаваха на храната си.

Сервитьорката се появи почти веднага. Сара си поръча първото нещо, което й хрумна. После се облегна назад и се опита да събере разпилените си мисли.

Няма смисъл да губя време. Ще разгледам снимките, които направих.

Но установи, че заради бързането на Джей да напуснат галерията беше забравила и телефона, и чантата си. Апаратът беше останал върху масата в ателието, където беше снимала Музата, а чантата най-вероятно беше захвърлена в някой ъгъл.

Поне Джей се бе сетил, че ги е забравила. Беше й оставил достатъчно пари, за да си плати супата.

По дяволите, изруга мислено. Той толкова бързаше да ме зареже тук, а пък аз бях така погълната от портрета, че изобщо не помислих какво трябва да взема със себе си.

Съзнанието й беше по-объркано от всякога сега, когато картината не беше пред нея, за да го погълне изцяло.

Как ще ми се обади, щом телефонът ми е в галерията?

Дали Лиза наистина е познавала пилота? И за какво й е да поддържа връзка с хора като него?

Ако Джей умре, ще го наследи Бъртън, а не тя. Това е сериозен мотив. Въпреки че, ако бях Лиза, не бих искала да завися от неговата щедрост, за да оцелея.

Но за какво им е да убиват семейство Солванг?

И най-вече, защо сега? Защо не преди години, когато Джей Ди е бил болен, а Джей се е намирал на другия край на света?

Забарабани с пръсти по масата и почти не забеляза кога сервитьорката сложи чинията пред нея.

Каква кървава, смъртоносна паяжина.

Измъчвана от въпроси без отговори, тя загреба пълна лъжица от вдигащата пара супа и духна леко. Бегъл поглед към часовника й подсказа, че беше прекарала в заведението по-малко от десет минути.

Остават поне още петнайсет, преди Джей да се обади.

Можеше да се нахрани и пак да разполага с достатъчно време, за да вземе телефона си от галерията.