Елизабет Лоуел
Перфектно докосване (14)

13.

Джей вървеше през дърветата по добре утъпканата пътека към навеса за лодки. На всяка крачка от почти половинкилометровото разстояние различни спомени се бореха за вниманието му, но той ги отблъсна назад в съзнанието си, за да се разправи с тях по-късно. Трябваше да се съсредоточи върху случващото се в момента. Миналото можеше да почака. Защото вече нищо не беше в състояние да го промени.

Стотина метра преди навеса той спря и огледа онова, което се простираше пред него. На по-усойните места езерото беше спокойно. Но в открития му център игривият вятър образуваше малки, пенливи вълни. Блатна трева и други растения бяха поникнали в плитчините, където пръст и листа покриваха каменистото дъно.

Навесът и късият док с времето бяха придобили сивкав оттенък и изглеждаха кадифени на светлината на късния следобед. Облаците пълзяха откъм Тетоните и бързо скриваха слънцето. Първите капки на онова, което можеше да се превърне в пороен дъжд, вече падаха, проблясвайки под пречупените слънчеви лъчи.

Птиците се стрелкаха и пееха в храстите на брега. Насекоми жужаха и се въртяха над местата, сгрени от гаснещата топлина. Водата винаги бе действала като магнит за живота. А тези малки животинки скоро не бяха притеснявани от никого.

Веднага щом Джей излезе от прикритието си, всичко, освен вятъра и плискащата се вода утихна. Отвори рязко вратата на навеса. Голямо слънчево петно освети широкия отвор, водещ към езерото, и хвърли отблясъци върху тавана и подпорите. Откритите греди и плътните сенки между тях му напомняха на огромен скелет на отдавна умряло животно.

Рафтовете с педантично подредени и смазани инструменти, които покриваха стената и дясната страна на работната маса, му подсказаха, че който и да беше претърсил всички останали постройки, не си беше направил труда да стигне до тук. Единственото, което привлече вниманието му, беше празно място, обградено с бяла боя, където от любимия комплект на Айвър липсваше една отвертка. Върху белотата се открояваха мръсни следи, оставени вероятно от някой, който я беше грабнал припряно.

— Айвър? — извика той. — Покажи се. Аз съм, Джей. — Затаи дъх и зачака.

Хайде, продължавай нататък и си повтори за пореден път, че те просто са излезли на разходка. Но сам не си вярваш, нали?

На призива му отвърна единствено вятърът.

На пода лежаха няколко лодки, обърнати с корпусите си към тавана. Чисти и добре поддържани, стояха подредени в безупречен ред в очакване някой да ги използва. Една от тях беше сритана или отместена леко встрани и върху излъсканата й повърхност се отличаваше малко петно от смазка.

Повдигна я леко, но не видя нищо отдолу.

Без да очаква да открие нещо по-различно, отново излезе отвън. Наблизо се намираше работилницата и депото за гориво, където Айвър беше построил примитивна колиба, или „мъжка бърлога“, както на шега я наричаше Инга. Старият човек често бе повтарял, че причината да е щастливо женен се крие в това, че и двамата се радваха на лична свобода.

Зад разнебитената постройка имаше купчина дърва.

Почти изразходвани като тези в къщата им. Дълга зима. Ще трябва да се насекат доста преди следващата.

Джей направи две крачки и застина неподвижно. Разумът му настояваше, че е видял нещо, което не е на мястото си. Без да помръдне, огледа тревата, плевелите и ниските храсти, заобикалящи навеса. Различната им височина и вид придаваха на земята вид на мозайка.

Клекна и продължи да търси онова, което беше пробудило инстинктите му. След няколко минути забеляза, че на места тревата изглеждаше утъпкана, най-вероятно от някой, минал по нея преди няколко часа. Не можеше да види откъде започва следата, но ставаше все по-ясна към убежището на Айвър.

Тръгна по нея и в крайна сметка я изгуби. Обиколи колибата от задната страна към входа. Имаше само една врата, по-нова от всичко останало в постройката. Беше боядисана в свежо сребристожълто.

Заключена.

Никакви следи от взлом.

А на прага имаше кръв.

Ако някой ме причаква вътре, досега трябваше да е стрелял по мен или да е избягал през задния прозорец.

Джей прибра пистолета. За по-голяма сигурност, в случай че предположенията му се окажеха погрешни, отстъпи малко встрани и се зае с катинара, без да свали кожените си ръкавици. Първо опита обичайния за ранчото на Върмилиън шифър. Оказа се същият. Съвсем безшумно смъкна желязната заключалка, извади отново оръжието и отвори с ритник вратата.

Продължи да стои встрани, извън траекторията на всеки куршум. Лъч светлина се прокрадна през отвора и освети кървава следа, водеща към парцаления килим, ушит от Инга. По петната имаше назъбени и диагонални черти.

Ботуши. Прекалено големи за Айвър, още повече за жена му.

В стаята беше тъмно, с изключение на трапецовидната светлина, падаща през отворената врата. Миризмата му каза всичко, което трябваше да знае.

Прекалено много.

Когато очите му привикнаха към мрака, видя стъпало, наполовина покрито с чехъл. Беше извито под необичаен ъгъл. Инга обожаваше топлите си пантофи, но никога не ги носеше извън къщата. Или поне досега.

Влезе в дългата, тясна стая. Адреналинът премина в гняв.

Безсмислен. Глупав. Необуздан. Мислех, че съм загърбил това.

Но ето че то беше тук, до краката му, неподвижно, вонящо на последиците от смъртта. Без да осъзнава, Джей изруга с яростта на командир, какъвто бе бил някога.

Наведе се и коленичи до Инга. Закръгленото й лице беше застинало, бледите очи бяха отворени, без да виждат нищо. Затвори ги само с едно движение на пръстите и с изненада установи, че ръцете му не трепереха.

По-късно. Тогава ще имам време за гняв и скръб. И за отмъщение. За него ще се погрижа лично.

Беше доволен, че Инга лежеше далече от обсега на безжалостната светлина. Раната на гърдите й беше страшна, а тениската беше толкова напоена с кръв, че изглеждаше черна. Виждал беше такива рани и преди, при това достатъчно често.

Офицерски нож. Или ловен. Впрочем няма никаква разлика.

Погледна към Айвър, който лежеше по очи, напълно вкочанен, в широка, засъхнала под главата му локва кръв, приличаща на тъмна възглавница. Като внимаваше да не се приближи прекалено, Джей приклекна, за да огледа тялото.

Само прерязано гърло кърви така. Ако го обърна, със сигурност ще видя разреза.

Беше му неприятно, че бе установил причината за смъртта, която познаваше толкова добре. Още по-противно беше това, че използваше натрупаните по време на война знания, за да обясни една смърт на място, което винаги бе свързвал с мира и спокойствието.

Но там по корем лежеше Айвър, с отпуснати до тялото ръце и крака, извити под ъгъл, който би причинил непоносими болки на всеки все още жив. Беше с работните си дрехи — чифт дънки, избелели до бледосиния цвят на яйце на червеношийка, и плътна риза в зелено и черно, която носеше всеки ден, освен когато Инга я переше. Сега платът беше напоен с толкова гъста кръв, че Джей можеше да усети сладникавия й вкус върху езика си.

Той се изправи и натисна ключа за осветлението на стената, без да сваля ръкавиците си. Голата крушка с нажежаема жичка светна след кратко колебание.

Стара стая, стара инсталация.

Стари хора.

Само смъртта е нещо ново.

Един бърз оглед на пода разкри множество безразборни отпечатъци от ботуши.

Може да са били трима мъже. По-вероятно двама. Това трябва да установи шерифът.

За първи път Джей съжали за войната, която Инга водеше с праха и калта. Те щяха да направят следите по-отчетливи, но дори в „мъжката бърлога“ на Айвър подът беше безупречно чист.

Това си е проблем на Куки. Моят е да нанеса колкото е възможно по-малко поражения на местопрестъплението.

Вратата към миниатюрната баня беше отворена, както и тази на малкия склад, където Айвър събираше всякакви дреболии и стари неща с мисълта, че биха могли да му потрябват в бъдеще. Вещи, за които Инга категорично бе заявила, че нямат място в къщата й.

Някой беше влизал в склада.

Като заобикаляше кървавите следи, Джей надникна вътре.

Около анонимните боклуци, струпани в средата на помещението, до стените като импровизирана ламперия бяха подредени големи дървени сандъци. Всички бяха отворени и разкриваха непоставени в рамки платна на Къстър. В нито един нямаше празно място.

Каквото и да са търсили чакалите, определено не е бил Къстър.

Метален отблясък примами Джей в стаята. Голямата, липсваща отвертка на Айвър лежеше захвърлена на пода.

Използвали са я да отворят сандъците.

По-късно щеше да се гневи и да скърби. По-късно щеше да се впусне в преследване. Сега просто трябваше да събере колкото може повече факти, въпреки че очите му пареха от сълзи.

Тропот на дъждовни капки се разнесе откъм онази част от покрива, която беше покрита с ламарина.

Един истински дъжд ще направи много по-трудно проследяването на всеки влязъл или излязъл от Рибарското селище.

Чакалите, извършили всичко това, са си отишли.

Дали са взели каквото са търсили? Или ще се върнат пак?

Давайки си сметка, че шерифът няма да одобри, но щеше да го разбере, издърпа голям брезент от склада и покри с него Инга и Айвър.

Бог да ви прости, стари приятели.

Като изключи осветлението, Джей излезе навън и сложи обратно катинара. Нямаше какво повече да направи за мъртвите.

Тръгна към къщата под усилващия се дъжд. Щом влезе в двора, извика и спря така, че да се вижда отвътре, за да предупреди Сара за завръщането си. Вратата се отвори мигновено, което му подсказа, че го беше очаквала.

— Откри ли нещо? — попита тя.

Без да й отговори, той затвори и заключи вратата след себе си.

Сара се вгледа отблизо в лицето му и усети как сърцето й се обърна.

— Джей?

— Айвър и Инга са в склада до банята. Мъртви.

Тя обви ръце около него и несъзнателно започна да повтаря:

— Съжалявам…

Джей прие прегръдката, отвърна й, след това леко се отдръпна от нея.

— Започва да вали. Ще донеса храната и кожените торби. И ще преровя килера. Инга държеше кучешка храна за през лятото. После ще се обадя на Куки.

— Не се притеснявай за килера — каза Сара. — Вътре ли ще прибереш кучетата?

Той поклати глава.

— Ще оставя Скунк при кравите. Лайтфут ще пази навеса с инструментите от диви животни. Ако дойде нещо голямо, с което не може да се справи, ще вдигне достатъчно шум.

Думите му й подействаха като кофа ледена вода. За хищника месото си беше месо.

Не мисли за това, нареди си тя. Това няма да доведе до нищо. Джей има нужда от някого, на когото може да разчита, а не от глупава блондинка от блудкав филм, която само крещи и плаче.

Тропотът на дъждовни капки по прозорците наруши тишината.

— Ще ти помогна с багажа — заяви Сара. — Така ще стане по-бързо.

Джей не възрази.

Със съвместни усилия скоро подредиха всичко в плевнята. Дъждът беше студен, но и освежаващ.

Може би ще прочисти всичко, каза си мислено тя, макар да знаеше, че някои неща вече никога нямаше да могат да се поправят.

Джей върна конете при кравите на пасището, грабна пушката и кожените торби и нареди:

— Обратно към голямата къща.

Не валеше много силно, по-скоро вятърът въртеше във въздуха едри, студени струи. Всяка капка беше отделно усещане, напомнящо им, че бяха живи.

— Някога използвала ли си печка на дърва? — попита той, щом се озоваха вътре.

— Всеки ден от живота си, докато навърших осемнайсет.

Мрачно стиснатите му устни леко се отпуснаха.

— Ти си истинско чудо, Сара Ан Медина.

— Единственото чудо е, че чаках толкова дълго, преди да напусна фермата.

Отвори капака и надникна в печката. Съчките бяха приготвени, нямаше пепел, която трябваше да се изхвърли. Дървата бяха подредени в метално корито отстрани. Върху иззиданата предпазна тухлена стена беше поставена кутийка кибрит. Отви запалителния клапан, пусна клечката и остана известно време загледана в разрастващите се пламъци, преди да го затвори отново.

Като я наблюдаваше с периферното си зрение, Джей прибра кожените чанти в килера до второто корито с дърва, извади радиостанцията и я настрои на къси вълни. Преди да му отговорят от офиса на шерифа, до обонянието му стигна миризма на горяща борова смола.

— Обажда се Джей Върмилиън. Кой е дежурен?

— Добър ден, Джей — отвърна диспечерът. — Куки точно влиза. Той върши ли ти работа?

— Да, благодаря.

Миг по-късно в радиостанцията се разнесе гласът на шерифа.

— Какво има?

— Две убийства. Инга и Айвър.

При думата убийства Сара изпусна дървото, което беше взела, за да пъхне в печката. Обърна се към Джей, но видя само гърба му. Беше стегнат и мускулест, с широки рамене. Цялото му тяло излъчваше напрежение.

Докато той разказваше какво беше открил, тя вдигна дървото и подсили огъня. След като си пое няколко пъти дълбоко въздух, успя да се стегне и тръгна към килера. Изобилие от консерви. Сушен грах, захар, брашно, кафе на зърна, кучешка храна. И в допълнение — два прясно изпечени хляба и пай с лимон и глазура от белтък. Не знаеше, че плаче, преди да усети сълзите по лицето си.

Мълчаливо се зае да прави кафе, като механично хвърляше дърва в огъня, когато беше необходимо, и слушаше разговора на Джей за кървавото убийство.

Той я наблюдаваше, недоволен от това, че бе принудена да чува думите му, но в същото време доволен, че беше близо до него.

— Няма кръв или следи от борба в нито една от къщите — говореше в радиостанцията. — Или Инга е занемарила домакинството си, или стаите са претърсени по много непохватен начин. АТВ-тата и джипът са извадени от строя.

— Нещо липсва ли?

— При бегъл оглед — не. Може да са взели пари, алкохол или оръжие. Не съм проверявал.

— Преди колко време? — попита Куки. — По твоя преценка.

— Приблизително двайсет и четири часа.

— Как са убити?

— С офицерски или ловен нож. Гърдите на Инга са надупчени с повече от един удар. Гърлото на Айвър е прерязано.

Сара разбута огъня и едва не изгори ръката си.

— Кучи син — процеди Куки.

— Лайтфут пази телата.

— Дяволска работа — изруга шерифът. — Много тъжна, но все пак дяволска работа.

Джей имаше да свърши толкова много неща.

— Не мога да използвам мобилния си телефон. Трябва да се уведомят децата и внуците им. Хенри им има номерата.

— Аз ще имам грижата.

— Ние със Сара ще останем тук, докато утре изпратиш някого — продължи той със същия неутрален тон, с който говореше от началото на разговора. — Настанихме се в голямата къща. Не знам какво е времето в града, но тук вали доста силно. Ако температурата падне още, ще го обърне на сняг.

— Ще изпратя човек още сутринта, но едва ли ще пристигне преди ранния следобед. Дъждът ще направи пътя почти непроходим.

— Излишно е да бързаш. Те няма да отидат никъде.

— Съжалявам, Джей. Старите Солванг бяха дяволски добри хора.

— Да. Но въпреки това са убити.

С гневна сдържаност превключи на честотата на ранчото. Хенри отговори почти мигновено.

— Инга и Айвър са мъртви — съобщи му Джей. — Убити. Утре сутринта изпрати платформата на четири колела до…

Сара правеше всичко възможно да си спести повторното изслушване на тъжните подробности и размяната на съболезнования. Вместо това се съсредоточи върху приготвянето на вечерята. Живите трябваше да ядат, за да се погрижат за мъртвите. Виковете, плачът и проклятията нямаше да помогнат с нищо, а само щяха да похабят енергията, необходима за онова, което следваше след всяка смърт. И за оцелелите.

Поне не се налага да доя кравите с лукавите им очи и изцапаните с лайна опашки, които само чакат удобен момент, за да ме шибнат с тях през лицето.

Отърси се от миналото и се съсредоточи върху малкото, което можеше да направи в настоящето.

Наситеният аромат на кафе започна да пълни стаята. Скоро се смеси с миризмата на смазката, с която Джей почисти пушката и пистолета. Знаеше, че глокът нямаше нужда от това, защото се бе случвало да го изпуска в калта, след което продължаваше да стреля безотказно. С другото оръжие нещата стояха различно. То изискваше по-специална грижа.

Всъщност изпитваше потребност да върши нещо с ръцете си. Част от него се надяваше убийците да се върнат. Щеше да изпита удоволствие от физически сблъсък със страхливците, убили добри хора само защото са имали тази възможност.

— Почистването на пистолета беше част от обучението ми — обади се Сара.

— Ще го направя сам. Но благодаря, все пак.

Остана загледана в него за момент — пъргави пръсти, бързи и обиграни движения, и се зарадва, че готви, вместо да смазва непохватно оръжието.

При по-обстоен оглед на килера откри лук, сушени чушки, чесън и олио. Имаше течаща вода. Студена. Очевидно соларните панели не работеха или произвеждаха само толкова електричество, колкото да захранват осветлението. Стискайки зъби, изми ръцете си с толкова ледена вода, че пръстите й изтръпнаха.

Съвсем скоро миризмата на лука надви над тази на кафето и смазката. Джей привърши почистването на пистолета и го остави настрана зареден и готов да бъде използван.

Сара му подаде чаша кафе.

— В килера има кондензирано мляко и захар — каза тя. — Искаш ли?

— Не, благодаря. Ще го изпия чисто — отвърна Джей и пое чашата. — Уау, ръцете ти са замръзнали. Ще пусна генератора. Докато стане време да измием чиниите, ще имаме топла вода.

Тя въздъхна с облекчение.

— Чудесно. Помислих си, че трябва да топля вода за съдовете и за да се изкъпем и…

Той се усмихна леко.

— Говориш като майка ми. Тя непрекъснато повтаряше, че се примирява с бръмченето на генератора само за да има гореща вода през нощта.

— Очевидно е била мъдра жена.

Няколко минути след като Джей излезе през задния вход, дизеловият генератор изхърка, закашля се и забръмча весело. Когато се върна в кухнята, Сара запържваше лука и чукаше чесъна. Тя отвори кутия с чили, погледна едрия мъж, който се беше заел със смазването на пушката, взе още четири консерви и изсипа съдържанието им в големия метален тиган.

— Грахът отделно ли го искаш, или в чилито? — попита тя.

— Вътре ме устройва напълно. Ще има по-малко чинии за миене.

— Много практично.

Хвърли няколко дърва в огъня и продължи да бърка яденето. След малко го опита и веднага се зае да търси лют червен пипер. Намери го в килера, до няколко други подправки, които можеше да използва.

Докато Джей приключи с пушката, чилито вече се вареше на печката. Той прибра почистващите материали и подреди приборите на малката кухненска маса, на която се беше занимавал с оръжията.

Сара отряза няколко дебели филии хляб.

— Вземи една чиния и си сипи.

Той застана зад нея, обви ръце около кръста й и бавно и нежно я целуна по врата.

— Благодаря ти.

Дъхът й спря.

— Отварянето на няколко консерви не изисква особен талант.

— Имах предвид това, че си точно жената, от която имам нужда.

Тя се облегна на него и изпусна дълга въздишка.

— Чувствам се толкова безполезна.

— Когато се срещнем със смъртта, всички се чувстваме така. — За момент я притисна по-силно към себе си и продължи: — Дръж вечерята ми топла. Ще ида да нахраня кучетата и да проверя дали от склада на Айвър не е изчезнало нещо важно.

Ножът изтропа върху кухненския плот.

— Картините на Къстър! Как можах да ги забравя? Трябва да ги пренесем в къщата.

— Аз ще се погрижа, ако се наложи.

След още една нежна прегръдка я пусна. Тя бързо се обърна, обви ръце около врата му и каза:

— Ще подсиля огъня и ще дойда с теб.

— Ти не…

— Трябва да огледам картините — прекъсна го Сара и вдигна лице към него. — Заслужавам да ме напляскат, че не го направих досега.

— Ще се наложи да минеш покрай телата, за да стигнеш до сандъците — опита се да я разубеди той. Очите му бяха тъмни и мрачни и пораждаха у нея желание да върне в тях предишната светлина. Но не можеше. Това щеше да свърши само и единствено времето.

— Тогава ще мина покрай тях — отвърна му равно.

Само един поглед беше достатъчен за Джей да разбере, че спорът с нея нямаше да бъде нищо друго, освен загуба на време.

— В чекмеджето отдясно на мивката има електрически фенер, а в шкафа под нея ще намериш достатъчно парцали. Намокри ги с боровия препарат, а част от тях напръскай с амоняк. Сложи всичко в кофа с капак и я вземи със себе си.

Сара го изгледа учудено.

— Покрих труповете с брезент — поясни той. — Но ще трябва доста химия, за да се справим с вонята.

Тя вирна брадичка. Не би могло да мирише по-лошо от мъртвото теле, което трябваше да изхвърля.

— Ще се видим в работилницата след пет минути.

Джей мълчаливо се отдръпна от нея. Порови в бюфета, извади две купи и ги напълни с едро смляно брашно от килера. После излезе в дъждовния сумрак и затръшна вратата след себе си.