Елизабет Лоуел
Перфектно докосване (13)

12.

В продължение на няколко минути цялото му внимание беше насочено по-скоро към кучетата и стадото, отколкото към въпросите на Сара. После каза:

— Не е типично за двамата Солванг да пренебрегват обажданията ми. Едно, както и да е. Рибарското селище е доста обширно. Три колиби, заградено пасище, оградено място за добитъка, неголям обор и малък склад, който Айвър превърна в своя работилница и кътче за уединение.

— Звучи като миниатюрно ранчо — отбеляза тя, — но по-скоро за забавление, отколкото за работа.

— Майка ми го наричаше „стопанство играчка“. Докато беше жива, всички прекарвахме тук по-голямата част от лятото. Но след смъртта й разпределях времето си поравно между него и голямата къща.

— Проблеми с мащехата?

— И с баща ми. На Джей Ди му беше трудно да се примири с мисълта, че има син, голям почти колкото него. Продължаваше да се отнася към мен като към малко дете. Айвър винаги ме е приемал такъв, какъвто съм. А Инга… — Джей се усмихна. — Тя постоянно печеше сладкиши и пайове и ми заделяше по някое парче, в случай че не издържа до вечерята. — След това подвикна: — Лайтфут, върни онова теле!

Кучето вече беше до непокорното животно, което даде възможност на стопанина му да се отърси от напрежението, стягащо врата му.

— Проблем ли е, че ще се появим, без да сме ги предупредили? — попита Сара.

— Не.

Искаше й се да го попита защо е толкова притеснен, след като в липсата на връзка няма нищо обезпокоително. Но не го направи. Той беше в лошо настроение и нямаше смисъл да го дразни допълнително с въпросите си. Вместо да заговори, потъна в удобното мълчание, което често бяха споделяли през този дълъг ленив ден, прекаран в езда през планината. Обикновено тропотът на копита по пътеката, постоянно променящият посоката си освежителен вятър и ритмичните движения на добрия кон я успокояваха и ободряваха.

Но не и днес. Съзнанието й се луташе между умиращата от глад пума и целувката на Джей, която продължаваше да отеква в нея.

Красива, прекрасна жена. Мил лъжец.

Бяха я целували много пъти, но никога досега не бе усещала подобна ласка, толкова нежна и обсебваща, изпълнена едновременно с жажда и себеотдаване, проникващи до дъното на душата й. Даваше си сметка, че трябва да бъде предпазлива с Джей. Беше точно толкова неподходящ за нея, колкото и тя за него.

И все пак, случилото се между тях й се струваше напълно в реда на нещата.

Чудесно. Тогава се отнасяй към него като възрастна. Желаеш го. Той също те желае. И двамата сте свободни. Вземи го. Наслади му се. Позволи му да ти се порадва. Преживявай го, докато продължава.

И после се върни към реалния си живот.

Усети как през тялото й бавно премина топла вълна при мисълта за една зряла, необвързваща и необременена със съжаления връзка с Джей. Наблюдаваше го под прикритието на периферията на шапката си и се възхищаваше на непринудената мъжка грация, с която яздеше силния жребец. Слънчевата светлина обливаше широките му рамене и се спускаше надолу по гърба му като дълга милувка.

Красив, прекрасен мъж. Не мога да те имам задълго, но нищо не ми пречи да се възползвам от възможността да се сдобия със спомени, които ще ме топлят в студената мъгла на Сан Франциско.

Унесена в мислите си, Сара не осъзна, че конете бяха преодолели последното възвишение, докато Джезабел не спря и не изпръхтя продължително. До нея Джей оглеждаше през бинокъла си зелените ливади под тях. Но дори и с просто око тя можеше да види цялото разположение на Рибарското селище.

Малкото езеро представляваше дрипав кръг, обграден от високи, къдрави вечнозелени дървета, скали и кръпки от трева. Къщата и прилежащите й колиби, скътани в гората, бяха изградени от обветрени и обезцветени от времето дървени греди. Оказа се, че плевнята заема една четвърт от площта, отделена за обора.

Нищо чудно, че Джей е прекарвал тук колкото може повече от времето си, помисли си Сара. Невероятно, почти недокоснато от човешка ръка място, с езеро, в което може да играе, и достатъчно земя, из която да скита и да си представя неща, които момчетата обичат да си фантазират.

В Рибарското селище витаеше атмосферата на Шангри ла^[1], където тревогите на външния свят не можеха да поникнат.

Но Джей нямаше вид на човек, който търси рая. Беше напрегнат и съсредоточен, докато оглеждаше земите. Напомняше на орел, търсещ вечерята си.

— Всичко наред ли е? — тихо попита Сара.

През бинокъла погледът му за пореден път бавно и внимателно обходи Рибарското селище.

— Няма дим, няма лодка и не се движи нищо, освен вятъра. — Позабави се още няколко вдишвания, проучвайки старателно високата до коленете трева, израсла на малкото сечище между езерото и къщата.

Тя се огледа и не забеляза нищо необичайно. Гората превръщаше светлината в сенки и зелени иглички. Слънчевите колектори върху покрива на къщата хвърляха метални отблясъци.

Недодялани, но не и назадничави, отбеляза мислено, оглеждайки панелите.

— Да не би да сме закъснели? — допусна тя. — Не е изключено да са тръгнали да ни търсят.

— Можехме да пристигнем няколко часа по-рано — призна той, спомняйки си бавната езда. — Но ако наистина са се притеснили, щяха да използват радиостанцията.

Онова, което Джей премълча, беше, че не бе идвал в Рибарското селище, откакто се беше превърнал в новоизпечен цивилен. Не му бе останало време за ежедневни посещения. Имаше прекалено много работа в ранчото, където постоянно възникваха нови проблеми. А болестта на Джей Ди бе поглъщала всяка негова свободна минута.

Джей гледаше настойчиво езерото в търсене на издайнически вълни, образувани от моторница. После потърси с поглед някой, движещ се по засенчената от дърветата пътека към навеса за лодките и също толкова сенчестата алея между колибите и малкия обор.

Нищо.

— Може да ловят риба на първото езеро — каза накрая. — Дядо направи каменен бенд на потока, стичащ се от езерото, и го зариби с пъстърва. Там взех първите си уроци по риболов, когато бях хлапак.

Споменът за изкачването до това място с Джей Ди и малкия Бъртън мина като ток през него. Беше толкова отдавна, а усещането беше все така ясно и мило.

Татко учеше Бъртън да лови риба. Аз му давах най-хубавата стръв. Брат ми се смееше, когато хванеше риба, по-голяма от моята. А аз крещях заедно с него.

Добрите стари времена.

Мислите, че тези моменти бяха безвъзвратно отминали и никога повече нямаше да се върнат, бяха най-тежкото бреме за Джей, защото не знаеше как да се отърси от тях. Продължаваше да го терзае мисълта, че би могъл да постъпи в определен момент по различен начин и с това да помогне на по-малкия си брат да вземе различни решения вече като възрастен.

Ти направи всичко възможно, убеждаваше се той. Но то се оказа недостатъчно, нали?

Нещо, което не би могъл да промени. Както бавната и мъчителна смърт на майка си или първия път, когато бе видял свой войник да умира, борейки се да диша въпреки раната от куршум в гърдите.

— Ей, добре ли си? — подвикна Сара. — Изглеждаш… — Изгубен. Но нямаше намерение да го изрече на глас.

Той вдигна шапката си и я нахлупи обратно с рязко движение.

— Просто си спомних някои неща. Чудех се кога и къде пътят под краката ми се промени.

Под широката периферия погледът му беше потъмнял. Въпреки че устните му бяха осветени от слънчевата светлина, бяха стиснати в същата мрачна гримаса. Дръпна юздите на жребеца и последва малкото стадо към задния вход на Рибарското селище. Напрежението му нарастваше с всяка следваща крачка.

Къде, по дяволите, са старите Солванг?

Пътеката се спускаше към сечището, където бяха разположени ограденото пасище, мястото за добитъка и малкият обор. Ливадата беше празна, защото пазачите бяха заменили конете си с АТВ-та.

Може да са излезли на дълга разходка.

Но в такъв случай щяха да вземат радиостанцията. Знаят правилата. Освен това трябва да са отишли да ме търсят дяволски далече, щом не чувам бръмченето на двигателите.

— Ще настаним животните тук — заяви той, като махна с ръка към пасището.

Сара не каза нито дума. Напрежението, струящо от него, бе попарило всяка мисъл за Шангри ла.

Кучетата насочиха добитъка към ливадата. Коритото за вода беше пълно, а тревата беше достатъчна да ги държи заети продължително време. Джей свали от ръждясала кука очукана метална кофа и я напълни за Лайтфут и Скунк. После им направи знак да охраняват стадото. С един последен оглед на пасището затвори вратите.

Искаше й се да му зададе няколко въпроса, но се въздържа. Ако той знаеше отговорите, щеше да й ги каже сам.

Насочиха се към малко заграждение недалеч от обора. Конете очевидно бяха усетили настроението на Джей, защото пристъпваха неуверено, пръхтяха и се дърпаха през целия път до избелелите от времето коневръзи. Той отвори вратите пред Джезабел и ги затвори отново след Ембъл.

— Разхлаби ремъците и свали юздата — нареди, като бързо се зае с жребеца си. — Коритата са пълни с вода. Храненето може да почака, докато разбера какво става.

Някога в планината беше чудесно, каза си мислено. Въпреки неприязънта в отношенията му с Лиза и проблемите в семейството, това място беше светилище.

Но вече не създаваше същото усещане. Поколеба се за пушката, после я остави под седлото. Глокът му беше достатъчен.

След като освободи коня си, Сара се облегна на дървената ограда и се отдаде на тишината. Небето между облаците и онова, което се виждаше от езерото, бяха толкова сини, че й причиняваха болка.

Джей направи няколко крачки към нея и спря.

— Какво? — попита тя, като се обърна.

Той вдигна ръка, за да я предупреди да мълчи и да стои неподвижно.

Само един-единствен поглед й беше достатъчен, за да види, че непознатият се бе върнал в кожата му. И Рибарското селище вече не й се струваше толкова тихо и спокойно. Вместо това във въображението си видя движение зад разклатените от вятъра дървета, малки следи по тревата и пума, твърдо решена в отчаянието си да се нахвърли върху телетата, въпреки присъствието на хората и кучетата.

Само дето между колибите и голямата къща нямаше никакъв див звяр.

Или пък имаше?

Стегни се. Всичко се дължи само на напрежението и опънатите ти нерви.

Последва го, докато се промъкваше покрай задната страна на плевнята към къщата, намираща се по-близо до езерото от всички останали постройки. Веднага щом колибата на пазачите се появи пред погледа им, той посегна към гърба си за пистолета. Извади го и го притисна плътно към тялото си. С разперена длан на свободната си лява ръка й направи знак да не се приближава.

Тя се поколеба, после бавно отстъпи назад, без да откъсва поглед от малката къщичка. В шарената сянка на близките дървета й се стори, че задната й врата беше открехната. Или може би. Трудно й беше да прецени. От такова разстояние това може и да беше плод на въображението й.

— Когато ти кажа, ще притичаме бързо и безшумно към гората в далечния край на голямата къща — прошепна Джей. Гласът му беше едва доловим. Не би могъл да го чуе никой, освен нея. — Тръгвай!

Беше изумена, че такъв едър мъж можеше да се движи толкова ловко и незабележимо. В сравнение с него се чувстваше шумна и непохватна. Сякаш измина цяла вечност, преди да се озоват сред дърветата от другата страна на къщата на пазачите.

Като й направи знак да остане на мястото си, Джей предпазливо се приближи отстрани на постройката.

Ще изглеждам наистина нелепо, ако се окаже, че няма нищо нередно, помисли си той. Но по-добре жив глупак, отколкото мъртъв герой.

Заглуши дребнавия глас на цивилизацията и се довери изцяло на параноидно-прагматичната страна на съзнанието си. Не беше съвсем наясно какво караше космите по врата му да настръхват. Но знаеше със сигурност, че всички инстинкти за самосъхранение крещяха, че нещо съвсем не е наред.

Вдигна лявата си ръка и я сви в юмрук с надеждата, че Сара умее да разчита ръчните сигнали или поне притежава достатъчно здрав разум, за да не предприема никакви действия.

— Изчакай тук — нареди едва доловимо. — Ще огледам колибата. Няма да се бавя много.

Тя понечи да каже нещо, но той вече се бе отдалечил. Ако не гледаше право в него, никога не би свързала тихото шумолене с човешко същество.

Като пума. Бърз. Невидим, докато не се нахвърли да убива.

Джей сви зад ъгъла, като продължаваше да притиска пистолета към дясното си бедро. Не се обърна назад, за да се увери, че тя е останала в относително безопасното прикритие на дърветата. Цялото му внимание беше насочено към самата къща.

Сара бавно си проправи път през гората, докато усети под ръцете си грубите греди на бараката на пазачите. И потръпна.

Нерви, каза си тя. Не е толкова студено.

Или просто вятърът откъм езерото е прекалено режещ. Пръстите я боляха.

Постепенно осъзна, че заради силата, с която бе стиснала дървото, дланите й бяха станали почти безчувствени. Отпусна ги бавно и предпазливо. Дишаше бавно и дълбоко и чакаше какво ще се случи след това.

Джей спря зад къщата и се ослуша. Не чу нищо, освен ударите на собственото си сърце, равномерни и ясни. Тялото му бе тренирано да остане неподвижно дори когато съзнанието му крещеше, че трябва да се движи колкото може по-бързо. Щом приближи, успя да види онова, което беше изострило инстинктите му. Вратата беше открехната и през нея се усещаше топлината от облицованата с камък кухненска печка.

Не че беше кой знае колко топло. Всъщност малко по-различно, отколкото отвън.

Инга ще припадне. Тя се примирява с много пороци на съпруга си, но бъркотия в кухнята не би простила на никого.

Джей стъпи върху двете външни стъпала пред задната врата. Те изскърцаха, но не по-силно от самата колиба под тежката ласка на вятъра. Внезапен порив блъсна вратата и му разкри повече от помещението. Старият дървен под светна, излъскан до блясък.

Отвори вратата докрай и зачака, притиснал гръб към външната стена.

Ако вътре имаше някого, той или тя щеше да дойде да я затвори. А Джей знаеше от опит, че течението откъм кухнята се усещаше във всички останали помещения в къщата.

Той прекоси тясното антре като призрак. На печката имаше гърне със спагети, които бяха набъбнали до гротескни размери. Плочата отдолу беше леко затоплена. В метален тиган до тенджерата съхнеха ронещи се, препечени хамбургери. Какъвто и огън да беше горял някога, сега се бе превърнал в изстиваща пепел.

Печката може да е горяла с часове, в зависимост от това колко дърва е сложила Инга и в какво положение е бил клапанът. Няма как да знам. Още нещо нередно, като оставената храна и отворената врата, въпреки силния вятър.

В уютната всекидневна беше тихо, с изключение на настойчивите пориви на вятъра и периодичното блъскане на вратата, която не беше затворена плътно. Камината беше студена.

Където и да са отишли, са тръгнали преди няколко часа. Зависи от това дали спагетите са били за снощи, или за тази вечер.

Нямаше начин да разбере. Когато Инга и Айвър бяха сами, тя готвеше достатъчно, за да им стигне за няколко дни.

Набързо огледа и останалите помещения. Семейство Солванг бяха подредени хора, но навсякъде цареше такава бъркотия, че се запита дали бяха единствените, обитавали къщата. Когато отново се озова до задния вход, завари Сара да го чака. Беше бледа и напрегната, а очите й изглеждаха почти черни. Искаше му се да я прегърне, но му оставаше да обходи още една колиба и голямата къща. И разбира се, плевнята.

— Какво откри? — попита тя.

— Нищо определено. Вътре няма никого, никаква бележка, мебелите са си на местата и на пръв поглед не забелязах нещо да липсва. — Тонът му беше равен, делови, лишен от всякакви емоции.

— Досега случвало ли се е да изчезват без предупреждение?

— Не.

Думата прозвуча сдържано като самия човек.

— Бих искала да изключа като теб, но не мога — оплака се тя. — Изнервена съм. И ме е страх.

Джей прибра пистолета и улови ръцете й в своите. Войниците може и да бяха привикнали към суровите факти, но тя не беше.

— И двамата сме добре — отвърна, като разтърка нежно пръстите й. — Ще разберем какво става. Сигурно има просто обяснение и аз ще се почувствам като идиот. Но дотогава трябва да проверя плевнята, колибата за гости и голямата къща просто за сигурност. Ще стане по-бързо, ако съм сам. Съгласна ли си?

— Не.

— Не в смисъл че предпочиташ да го направим заедно?

— Чувствам се в безопасност само когато съм с теб — откровено призна тя.

Колкото и да му се искаше, нямаше как да възрази срещу неоспоримия факт.

— Какво ще кажеш да извикам Скунк за компания?

— Това няма ли да ни издаде?

— Видели са ни още когато се спускахме от билото към пасището. Трудно се скриват трийсетина говеда, две кучета и два коня с ездачи.

— Тогава защо се промъкваме… О, ти подозираш, че някой може да се скрие в постройките.

— Възможно, но малко вероятно. Но ще се почувствам по-добре, след като ги огледам.

— Аз също. — Тя разтърка раменете си. — Тъй като действаме в сферата на възможното, а не на вероятното, предпочитам да остана с теб. Ще правя това, което правиш ти, няма да задавам въпроси и като цяло няма да съм глупавата блондинка от филма.

Той се поколеба, после й отправи половинчата усмивка.

— Не мисля, че можеш да си глупава, дори и да се опитваш.

— Трябваше да ме видиш като тийнейджърка — процеди през зъби Сара.

— Оттук отивам в плевнята. Не ме следвай, докато не ти дам знак. Ясно?

Устните й се стегнаха, но тя кимна. Беше достатъчно разумна, за да не спори с него, когато е влязъл в команден режим.

В продължение на минута той огледа плевнята през прозореца на кухнята. После тръгна между дърветата, разделящи постройките от обора, като ги използваше за прикритие, доколкото беше възможно. Докато стигне до страничната врата, тилът му отново настръхна. Наистина не му харесваше да минава през откритите просеки.

Няма куршуми, така че е излишно да се потиш.

В обора беше съвсем тихо и миришеше повече на машини, отколкото на коне и крави. Половината от кабините бяха преустроени като гаражи за две АТВ-та, два снегохода и високопроходим джип, с който пазачите ходеха до града.

Или някой е дошъл да ги вземе, или са тръгнали оттук.

Всички превозни средства изглеждаха някак странно. Джей се приближи да ги разгледа отблизо. Гумите на АТВ-тата и на джипа бяха спаднали. При по-обстоен оглед установи, че вентилите бяха счупени. Много по-лесен начин, отколкото да ги надупчат, но също толкова ефективен. Когато надникна в старата кабина за фураж, тя също се оказа необитаема. И там цареше вече познатият хаос.

Или Айвър е бил пиян, или някой трескаво е търсил нещо.

Балите сено бяха изнесени още когато семейството беше превърнало плевнята в гараж, така че не му се наложи да се катери, за да проверява дали някой не се крие горе.

Излезе от обора, пое между дърветата по пътеката към къщата за гости, заобиколи я и зачака. Движеше се единствено вятърът, гонейки облаците, които се скупчиха отново над Тетон. Ослуша се напрегнато и едва тогава направи знак на Сара да се приближи.

Тя изскочи от колибата и се втурна през двора като спринтьор, който е чул началния старт. Въпреки това, преди да успее да стигне до входната врата на къщата за гости, Джей бе успял да огледа малките стаи. Навсякъде безпорядък.

Колкото повече виждаше, толкова по-малко харесваше видяното. И по-необяснимо му се струваше.

— Намери ли нещо? — тихо попита тя.

— Разхвърляни стаи. Спаднали гуми.

— Какво?

— АТВ-тата и джипът в плевнята. — Преди да му зададе следващия въпрос, поясни: — Остава голямата къща. Стой зад мен.

С всяка изминала минута увереността му, че са сами в Рибарското селище, нарастваше. Въпреки това приближи голямата къща със същата предпазливост, като обърна особено внимание на навеса, под който държаха генератора.

Сара го следваше на десетина крачки, тъй като не искаше да му пречи.

Той отвори задната врата, мина през антрето, което служеше като килер, и се озова в кухнята. Разположението беше същото като в хижата на пазачите, но помещението беше по-просторно. Печката беше студена. Шкафовете бяха отворени. Килерът също. Част от консервите се търкаляха по пода. Чувалът с фасул беше съдран и съдържанието му се беше разпиляло из цялата стая. До едната стена беше захвърлена строшена радиостанция.

Устните на Джей се свиха в още по-тънка линия. Всичко, на което се беше натъкнал, допълваше картина, която съвсем не искаше да вижда.

Сара го последва мълчаливо в голямата къща. Всекидневната и трапезарията бяха празни, а мебелите бяха разхвърляни безразборно поради някаква необяснима за нея причина. Качи се след него по стълбите, но и на горния етаж ги очакваше същият безпорядък. Захвърлена на пода зимна екипировка, набързо поставен накриво матрак, обърнат с лицевата страна надолу скрин. Банята в другия край на късия коридор не изглеждаше по-добре.

Обзе я нереалното чувство, че отново се е озовала в мотелската си стая и се опитва да събере останките от куфара си, а всеки път, когато завиваше зад някой ъгъл, нещата отиваха към все по-лошо. Студ, който нямаше нищо общо с въздуха, я накара да стисне зъби, за да не започнат да тракат от ужас. Измина известно време, преди да усети дланите на Джей да се движат по раменете й с нежни, премерени движения, които й помогнаха да се съвземе.

— Добре съм — каза дрезгаво. — Просто всичко това ми напомня за стаята ми в мотела. Имам чувството, че неприятностите ме преследват. — Пое си дълбоко дъх, после отново и отново. — Наистина съм добре.

Той стисна леко ръката й, после бавно я пусна и тръгна надолу по стълбите. Чуваше стъпките й зад себе си.

— Изглежда, някой е бил доста ядосан — подхвърли Сара.

— Да.

— Разочаровани наркомани?

— Възможно е.

Отправи се към кабинета, където Джей Ди бе държал документите, картите за покер и бутилките с алкохол. Капакът на писалището беше отворен. На пода до него беше захвърлена още една счупена радиостанция.

Това обяснява защо Инга и Айвър не отговаряха на обажданията ми.

— Ще отида да огледам навеса за лодки — каза Джей. — Защо не се заключиш и не ме почакаш тук долу.

Това не беше въпрос. Повече приличаше на заповед. А тя изненада и двамата, като се подчини.

Той тръгна към входната врата, отново стиснал пистолета в ръка.