Елизабет Лоуел
Перфектно докосване (9)

8.

Тишината се проточи, подсилвайки думите на Джей. Дори без да попита, Сара знаеше, че е бил командир.

— Раняван ли си някога?

— Нищо сериозно — отговори той.

Спомни си обяснението му за разликата между това да се прибереш у дома на собствените си крака или в чамов ковчег. После се сети как бе споменал, че Лиза е обезкървила ранчото до смърт.

— Обзалагам се, че съжаляват, задето си се върнал — подхвърли, без да се замисли.

— Те? — изви тъмните си вежди той.

— Лиза и Бъртън. Брат ти щеше да наследи цялото ранчо.

Джей повдигна рамене.

— Изплъзвал съм се от доста куршуми. Ще й трябва известно време, за да се отърси от гнева си, но ще го преодолее. Необходимостта сама да плаща съдебните разноски ще ускори процеса.

— Ами Бъртън?

— Надявам се, че ще порасне поне с още един размер и ще започне сам да се издържа.

Сара се опита да не се разсмее.

— Е, поне Лиза е избрала подходящия момент. Сега картините на Къстър струват много повече, отколкото преди няколко месеца.

— Заради филма?

Тя кимна.

— Трудно ми е да повярвам, че Холивуд диктува цените на произведенията на изкуството — отбеляза Джей.

— Възползвай се от възможността, която ти се дава. „На ръба на никога“ може да се окаже не по моя вкус, но ще се смиря и ще използвам филма по възможно най-изгодния начин. Крайният ефект сигурно ще се види след месеци, дори след година, ако продукцията бъде номинирана за „Оскар“. Едва след като завладее целия артистичен пазар. Колкото повече зрители привлече, толкова по-добър ще е резултатът за теб.

— Не за мен. За ранчото.

Тя се загледа в суровите му черти, обзета от желание да попита колко зле е положението във фермата.

— Искам да запазя ранчото за децата си — каза той равно — и за внуците си. Искам към това място да ги закотвя нещо повече от един филм за хора, които не могат да намерят задниците си с две огледала и книжка с инструкции.

— Гледал ли си „На ръба на никога“? — Сара не си направи труда да скрие учудването си.

— Достатъчно, за да разбера за какво става дума.

— Колко време успя да издържиш?

— Около десетина минути. — Той поклати глава. — Защо да си губя времето да гледам глупаци, които се самоубиват на забавен каданс? Изпитах желание да им изпратя „специалното си мнение“ в кутия с говежда тор, при това съвсем истинска.

— Казаха ми, че филмът е сърцераздирателен и карал зрителите да плачат — подхвърли тя, но не успя да сподави усмивката си.

— Наистина предизвиква нещо, но в никакъв случай не са сълзи — отвърна Джей. — Гледал съм трагедии. „На ръба на никога“ се оказа прекалено затворен в себе си, за да може да се определи като нещо друго, освен глупав и дори леко отвратителен. Евтина порнография. Струва ли си да давам толкова пари, за да го гледам?

— Не питай мен. След първите десет минути превъртях на бързи обороти записа, за да намеря сцената с картината на Къстър.

Той обви ръка около кръста й и бързо и силно я притисна към себе си.

— Знаех си, че има причина да те харесвам толкова.

— Същото важи и за мен — каза му нехайно, преструвайки се, че не усеща топлината на мускулестото му тяло чак до петите си.

С усмивка той бавно я освободи от прегръдката си.

Искаше й се да се облегне на него и да проследи очертанията на устните му с целувки. С усилие на волята си наложи да се съсредоточи изцяло върху единственото, което би трябвало да има значение.

Къстър.

— Просто се радвай — каза накрая, — че каквото и да е мнението ни за филма, той ще привлече към Къстър вниманието на елита, който може да си позволи да плати за оригиналните картини. Но ще ни докара и дилъри, пред които Бек ще ти се стори като малко пухкаво зайче.

— Вече имам няколко обаждания.

Сара не се изненада.

— А следващите ще бъдат по-груби и още по-настойчиви. Повярвай ми, познавам тези момчета.

— Една от тях е жена.

— Тереза Овърленд, нали? — попита с нещастно изражение.

— Точно предположение.

— Не е предположение. Учудена съм — и благодарна също така, — че не се е появила лично. Тя ще те изстреля направо в „Кристи“, стига да искаш.

— Големи пари? — попита той.

— За тях със сигурност. Може би и за теб, след като платиш комисионите.

— Колко?

— Зависи кого ще попиташ. Всеки има различни идеи.

— Питам теб. Ти си експертът по Къстър тук. Аз съм само един обикновен фермер.

А пък аз съм пухкаво зайче, помисли си тя.

— Имам клиенти, които не биха погледнали втори път към работите му — отговори Сара. — Но също и такива, които няма да откъснат поглед от тях. Това е личният аспект. Но има и позиционен. Да речем, че притежаваш стократно повече от онова, което ти е необходимо, за да оцелееш. Как по друг начин би могъл да заявиш себе си? Или, което е по-важно, да се отличиш от тълпата богаташи около теб?

— В армията ползваме лентички и звездички, за да демонстрираме ранга си — каза той.

— Цивилните си имат Версаче, Гучи и още много елитни дизайнери, чиито дрехи не биха могли да износят за цял един живот. Освен това той или тя притежават всички коли, които някой би могъл да кара. Всички яхти. Самолети. Електрически влакчета. Бижута. Каквото там се сетиш. Но хората с много пари вече са се преситили от всички тези неща. Как можеш да се откроиш от останалите и да станеш пръв между равни?

— На кого изобщо му е нужно това?

— Питай тях. Но мога да те уверя, че полагат много усилия, за да го постигнат. Искат да придобият нещо, което никой друг няма. Затова вместо да си купят поредния гараж с автомобили, си поръчват първото „Мазерати 3500 GT Спайдър“ — прототипа от 1959 година.

Джей наблюдаваше как устните й оформят думите, а от тъмните й очи струи енергия и интелигентност.

— Тази кола е уникална — продължи тя. — Голяма работа. И благодарение на „На ръба на никога“ картините на Къстър също станаха „голяма работа“. Всяка от тях е уникална. Неповторима. Нещо, което никой друг не притежава. Изключително.

Той поклати глава.

— Ти си психолог почти толкова, колкото и дилър на произведения на изкуството.

Жената се усмихна.

— Като всички търговци. Затова ти казвам, че решиш ли да ги продадеш сега, ще вземеш само малка част от онова, което ще получиш, ако изчакаш, докато филмът набере популярност. Когато това се случи, а аз се обзалагам, че ще стане, цената им ще скочи тройно от сегашната.

— Ами ако се окаже неуспешен?

— Няма да си изгубил нищо с изчакването.

— Щеше да е по-лесно, ако не познавах Къстър. Той беше… — Джей се опита да намери по-учтиви думи.

— … суетен и темпераментен?

— Звучи като клише, нали?

Сара се засмя.

— Не повече от скован и празноглав офицер.

— О!

Тя докосна ръката му, после се отдръпна, сякаш се беше опарила.

— Извинявай. Брат ми се върна от Афганистан и… ами, не му понесе много добре. Имаше чувството, че са го използвали за футболна топка в мач между два отбора с танкове.

— Умно момче. Ние си мислим, че сме слоновете, а в крайна сметка свършваме размазани върху тревата.

Отвън вятърът се извиваше отново и отново, търсейки под стрехите нещо, което би могъл да откъсне и да отнесе.

— Ти спомена за някакви разкази. Какво имаше предвид? — попита Джей.

Сара прие смяната на темата без коментар. Делово, а не лично.

— Става въпрос за нещо уникално към всяка творба, което увеличава привлекателността й — обясни тя. — Например моят партньор Пайпър е специалист по изящни килими. Ако един килим идва от имение на някоя знаменитост, това покачва цената му. Ако, обаче си има някаква история — влюбени, разделени от война, от семействата си или от смъртта, интересът към него нараства. Онзи, който го купи, ще може да разкаже за него много повече, вместо просто да назове цената му в долари.

— Какво пречи някой просто да си я измисли?

— Етиката.

— Схванах — заяви той. — Затова изпратих Бек там, от където е дошъл.

Откъм обора се разнесе кучешки лай. Някой извика. После всичко отново утихна.

— Не мога да кажа, че Бек измисля истории, за да увеличи продажбите — каза Сара предпазливо. — В този бизнес единственото, което имаш, е репутацията си.

— А аз мога да разчитам само на способността си да преценявам характерите на хората. Твоят ми допада. И нищо нямаше да се промени, дори ако беше двойно по-стара, грозна или пък мъж. Така че ела с мен и аз ще ти покажа част от истинската история на Къстър.

— Наистина ли? Сега?

— Освен ако не искаш да си легнеш.

Топлина плъзна из тялото й. Знаеше, че в думите му няма сексуален намек, но мисълта как е в едно легло с него ускори пулса й.

— Историята — каза с надежда, че няма да забележи дрезгавината в гласа й.

— Тогава ела с мен.

— С някаква цел ли правиш това? — попита, преди да успее да се въздържи.

Мъжът се усмихна бавно.

— Това?

Тя пое контрола върху съзнанието си и го върна там, където му беше мястото. Работата.

— Води ме към историята.

Той я улови за ръката и я поведе от голямата стая към кухнята, после към мазето, където всички оставяха мокрите или мръсни инструменти.

Отвън студът се спускаше откъм планината като невидима лавина. Почти кръглата луна караше снежните върхове да сияят, сякаш осветени отвътре. Дори сенките имаха лъскав отблясък.

Самата нощ беше особена и неразгадаема.

— Не ги е нарисувал достатъчно големи — каза Сара с приглушен шепот.

— Къстър?

— Да.

— Щяха да са му необходими платна с размерите на Уайоминг — отвърна Джей. — И четката на самия Господ.

Отнякъде като петнисти призраци изскочиха две кучета. Той им заговори и те изчезнаха обратно в тъмнината.

— Работещи кучета — каза тя като констатация, а не като въпрос.

— Всички в ранчото работят. Като малък многократно се опитвах да завлека няколко в къщата. Майка ми ми обясни, че няма да се чувстват добре затворени. Имали нужда да охраняват стопанството, за да са щастливи.

Падаща звезда проблесна на небето и изчезна зад планините.

Сара дълго и мълчаливо се наслаждаваше на красотата на нощта и на върховете, обгърнати в лунна светлина. Градът беше красив вечер, но по различен начин.

— Ти трепериш — обади се накрая Джей.

— Студено е. Но още не ми се иска да се прибираме.

Той я притегли към себе си и обви ръце около нея. Мъжествената топлина я накара отново да потръпне. Притисна я по-плътно.

— Ранчото на Върмилиън е необикновено място — отбеляза тя с въздишка и се облегна на стегнатото тяло. — Напълно уникално и наситено с национална и лична история. Давам си сметка, че ако си разорен, не би могъл да се храниш с гледката, нито да отглеждаш с нея кравите, и ще се наложи да го продадеш.

— Не съм стигнал чак дотам — отвърна простичко той. — Все още не. Чувствах се несигурен в първите години след завръщането ми. Адвокатите изсмукаха всичките ни спестявания. Фермите не носят големи печалби. Лиза ни докара почти до банкрут.

— Би било жалко. Но ако продадеш ранчото, ще имаш само… пари. — Смехът й бързо бе отнесен от вятъра. — Това прозвуча глупаво. Парите са важни и аз не съм нито толкова глупава, нито наивна, за да подценявам значението им. Но това място е нещо много повече.

— Сигурна ли си, че си градско момиче?

— Абсолютно сигурна. Само защото осъзнавам, че ранчото на Върмилиън струва повече от стойността си в брой, не означава, че искам да живея в Уайоминг. Мога да оценя красотата и без да я притежавам или пък да я превръщам в пачки банкноти. Въпреки че Лиза и Бъртън искат точно това. Пари.

Джей погледна планината и претегли думите й.

На Сара й се прииска да го докосне, да изучи чертите му с върховете на пръстите си — при това толкова силно, че трябваше да вкопчи ръцете си една в друга, за да се въздържи.

— Съдебните заседатели са все още на страната на Бъртън — каза Джей накрая.

— Аз получавах стипендия в доста престижно училище. Срещала съм достатъчно момчета като брат ти, за да познавам добре този тип. — Въздъхна тежко през стиснати зъби. — Той е разглезен. Иска пари, но няма нито желанието, нито силата, нито куража да постигне нещо сам.

— Не мога да оспоря думите ти — съгласи се Джей. — Само се надявам, че ще си намери друга играчка и ще се откаже от ранчото. Но досега нямахме този късмет.

— Бъртън знае, че работата изисква усилия. Да съсипе фермата, като постоянно те изнудва за пари, е много по-лесно.

— Може и да мисли така — каза той, — но греши.

Сара долови обзелото го напрежение и сложи ръце върху неговите.

— Съжалявам. Можеш просто да ме спреш. Наистина не е моя работа.

Вятърът ги обви в ледена прегръдка, после се отдръпна и изчезна в тъмнината. Дълга коса с аромат на лавандула се плъзна по лицето на Джей и се спусна отново върху раменете на Сара. Няколко кичура се заплетоха в наболата му брада. Остави ги там, като се наслаждаваше на неочакваната връзка помежду им.

— Надявам се да откупя дела на Бъртън, преди да е пораснал достатъчно, за да се намеси в работата на ранчото — каза той.

— Колко иска?

— Колкото може да измъкне. Милиони, предполагам.

— Картините на Къстър, които видях тук, са невероятни, но милиони? Може би в някой аукцион, ако филмът пожъне огромен международен успех. Търговете са известни с умението си да повишават градуса на емоциите и цените, но след като всеки си получи комисионата и платиш данъците… — Повдигна рамене и ги потърка в широките гърди на Джей.

— Продължавай. Кажи го — насърчи я той.

— Освен ако не замениш картините за частта на Бъртън от земята и по този начин си спестиш допълнителните плащания, дори на Чичо Сам. Пейзажите на Къстър няма да спасят утрешния ви ден. Чакай… Сградите, които притежаваш в града. Какво ще кажеш за тях?

— Вече съм ги ипотекирал, за да мога да поддържам ранчото.

Сара въздъхна.

— Всъщност няма значение. Истинското желание на Бъртън е да докаже, че е по-добър от теб. Това е черната дупка в душата му, която се опитва да запълни с марковите си дрехи.

Джей мълчеше.

— Ето че пак се разговорих — каза тя ведро. — Във всеки случай, ще направя всичко възможно, за да обърна пейзажите в пари. Но ще ми бъде от полза, ако някъде тук има скрит портрет, наречен Муза. Въпреки че тази творба се смята по-скоро за легенда, отколкото за реално съществуваща. Няма нито снимки, нито скици или пък писма, които да я описват. Нищо.

— Не си спомням Къстър да е рисувал портрети — отвърна той. — Джей Ди със сигурност не е закачал никъде такъв, макар да не е изключено подобна картина да е фигурирала в разписките, които предоставих в съда.

— Ако с нея е свързана някаква история, особено пикантна, тя може да се окаже пътят към твоите милиони. Рисунките на Хелга, правени от Уейт^[1], достигнаха космически суми.

— Образовай невежа като мен.

— Хелга е била модел, който Уейт е рисувал — обясни тя. — Освен това е имал връзка с нея. Любовната интрига е направила работите му много по-ценни в очите на публиката.

— Мога ли да бъда откровен? — попита Джей.

— Разбира се.

— Къстър е прецакал всичко, което би могло да му бъде реклама. Когато беше пиян, за него полът и външният вид нямаха никакво значение.

Сара примигна.

— Ще спестя тези подробности в повествованието. Вярно е, че са пикантни, но се харесват само на ограничен кръг от аудиторията.

Последва мълчание, след което той отметна назад глава и дълго се смя.

— Ти си точно за мен — каза накрая и потърка лице в косата й.

— Щях да съм ти много по-полезна, ако знаеше нещо за творбите на Къстър, които според слуховете са изчезнали, включително и за портрета. Наистина ранните му работи. Всичко, което би могло да се побере в рамките на един разказ и да помогне на хората да разберат как се е развивал като художник. За него има дяволски малко достоверна информация.

— Джей Ди е натрупал негови картини навсякъде из ранчото. Тук долу, горе в рибарската хижа… По дяволите, вероятно дори в пристройките или в някои от офисите, които наемаше навън. Нямам представа колко са. Никога не сме ги броили. Не е имало причина.

Тя изстена.

— Значи, като се изключи евентуалната разписка, в която дори не е упоменато името на произведението, няма преки доказателства, че този портрет съществува?

— Точно така.

— Дори след като Къстър се е преместил в Роаноук, не е запазил никакви записки. Предполага се, че единствените картини, които е оставил преди заминаването си, са собственост на семейството ти. И онази, която Джей Ди е подарил, а по-късно е попаднала във филма.

— Има някакви книжа, бележници и други такива в Рибарското селище — спомни си Джей. — Видях ги, когато търсех другите документи.

За няколко секунди Сара забрави да диша. След това дъхът й излезе като звучна струя.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Боже мой. Защо не ми каза по-рано? Ако записките стават за нещо, ще удвоиш цената на картините. Като използвам собствените му думи, бих могла да изготвя цял каталог, който да показва траекторията на най-ранните му творби. Ще поръчаме луксозно издание в Азия, където ще ни излезе по-евтино, отколкото тук и…

— Поеми си въздух, преди да си припаднала — прекъсна я с известна ирония Джей и после продължи по-високо: — Трябва ли ти нещо, Хенри?

Сара се отдръпна. Не беше чула нищо, което да я наведе на мисълта, че не са сами в студената, сияйна нощ.

— Забравих да заредя кафемашината за утре сутринта — отвърна управителят. — Сигурно остарявам.

— Само преди няколко дни двамата с теб опъвахме бодлива тел — отвърна Джей. — Още си далече от старостта.

Хенри се засмя гърлено и вратата на мазето хлопна зад него.

— Преди да си останала съвсем без дъх от надеждата да откриеш стари картини — обърна се Джей към Сара, — трябва да ти разкажа една история. — Докато говореше, той я поведе към двора. — Джей Ди и Къстър пиеха. Беше малко преди заминаването му. Случи се точно тук, между къщата и обора.

Сара огледа тревата, почти черна на лунната светлина, с изключение на мъглявите сребристи вълни, появяващи се при всеки по-силен порив на вятъра. От едната страна имаше малък остров от плочи, подредени около ниска скала. Камъните бяха бледи като призраци.

— Представи си, че е посред нощ — започна той — и единствената светлина идва от пукащ огън, висок колкото човешки ръст. И около пламъците танцува шумният, съвсем гол и мъртвопиян Армстронг Къстър. Почти толкова силно, но трезвен и напълно облечен, Джей Ди му крещи да угаси огъня и да отиде да си легне.

— Добре че се влюбих в картините, преди да опозная художника — измърмори тя. — Ти на колко години беше тогава?

— Почти на тринайсет. Баща ми и Лиза още не се бяха оженили. Току-що се бяха върнали от голям прием в града. Можеш ли да се досетиш какво гореше Къстър?

— Не мисля, че отговорът ще ми хареса.

— Някои свои стари картини. Вероятно и някакви записки. Цялата бъркотия бързо изчезваше в адския огън.

Джей наблюдаваше изражението й, докато се взираше в огнището. Лицето й му казваше всичко, което му беше необходимо да знае, за начина, по който гледаше на Къстър и творбите му. Очите й придобиваха сребрист оттенък от сълзите, които бавно оставяха студени следи по страните й.

— Каква огромна загуба — промълви накрая.

— Но той не го приемаше така — продължи Джей. — Изпика се в пламъците, каза на Джей Ди да довърши работата и се прибра. На другата сутрин си отиде.

Сара изпусна дълга въздишка и повтори:

— Каква огромна загуба. Тази случка едва ли би могла да попадне в учебниците по история на изкуството. Но пък такива подробности правят Къстър и работите му още поживи.

— И вдигат цената.

Тя избърса последната сълза.

— Подобен разказ прави образа на художника по-човечен, по-приемлив за хората, които не притежават неговия талант, но умеят да ценят изкуството. — Огледа мястото, на което са били изгорени картините. — Къде още е живял Къстър, докато е рисувал пейзажа около ранчото?

— Отсядаше почти във всяка сграда, с изключение на голямата къща. Е, минавал е оттук един-два пъти, както и Джей Ди. — Той се усмихна. — Те бяха добри приятели до момента, в който престанаха да бъдат приятели изобщо. Като че ли между тях съществуваше някакво съперничество. Или просто взаимно си лазеха по нервите, което е по-вероятно.

— Трудно е две легенди да споделят едно и също пространство — отбеляза Сара.

— Какво искаш да кажеш?

— Виждала съм името Върмилиън на доста места в Джаксън. Джей Ди е бил влиятелна личност и нещо като емблема на щата.

Джей издаде звук, който можеше да мине и за смях.

— Някак си не мога да погледна на нещата по този начин. Една от тези „легенди“ е баща ми, а другият беше шегаджия, пияница и негов помощник.

— Звучи, сякаш има още доста подобни истории.

— Цялото ми детство е пълно с тях. Но нямам намерение да ги предъвквам отвън цяла нощ. По това време на годината утрото идва бързо и е доста студено.

— Само още няколко минути. Не мога да повярвам, че всичко е реално и наистина се намирам тук. Има огромна разлика между това да четеш една история и да я преживяваш.

Сара погледна плевнята и близката пристройка, абаносова под сиянието на небето. Сградите свършваха, а земята продължаваше да се простира далече, далече, чак до планината. Беше огромна и на нея всичко беше възможно.

Ще помогна на Джей да запази ранчото. Следващото поколение Върмилиън? Е, мъж като него би могъл да си намери жена, която ще се съгласи да прекара живота си тук и да роди децата му.

И ако тази мисъл не ми харесва, това си е мой проблем.

Работих твърде упорито, за да свърша накрая като майка ми.