Елизабет Лоуел
Перфектно докосване (8)

7.

Хенри подсуши поредната чиния от вечерята и я прибра в бюфета.

— Щом вече няма да плащаш на адвокатите — каза той, — трябва да заделиш малко пари за нова миялна машина.

— В списъка ми е — отвърна Джей.

— Колко голяма?

— От дъното до горната половина.

Сара се засмя тихо.

— Чувала съм този израз и преди, но обикновено се използва „от дъното до долната половина“. Имах си цяла колекция от подобни изрази в училище, заради което минавах за дебелокожа. Подиграваха ми се за това, че износвах старите дрехи на по-богатите момичета.

— За Бъртън щеше да е от полза да расте по този начин — отбеляза Джей.

— Може би — отвърна Хенри. — Но негова майка пак щеше да бъде Проклетата кучка на Запада. Всичко, до което се докосне, се превръща в лайна. Извинявайте, Сара.

— В детството ми се обиждахме на кравешка тор — каза тя. — Не звучи толкова зле.

Мъжът изсумтя презрително и прибра и последната чиния.

— Отивам да си лягам. Струва ми се, че с всяка изминала година утрото идва по-бързо.

Леко намръщен, Джей наблюдаваше как се отдалечава.

— Какво? — попита Сара.

— Неизчерпаемата енергия на Хари ми пречи да приема, че остарява. Но е с няколко години по-възрастен, отколкото Джей Ди, когато почина. — Поклати замислено глава. — Странно нещо е времето. Толкова дълго и едновременно с това обидно кратко. — Подсуши мивката и изтри ръцете си. — А сега нека да се отдадем на художествено образование, преди утре сутринта и двамата да станем кравари.

— Но този път ще говорите вие — подвикна Сара, отправяйки се към всекидневната.

Когато Джей я настигна, тя вече беше потънала в платното, окачено над камината.

— Какво виждате? — попита той.

— Огромно пространство — отговори му почти разсеяно.

— И може би, но само може би, извратеното чувство за хумор на Къстър.

Мъжът издаде окуражаващ звук.

— Имате ли представа дали Джей Ди е поръчал тази картина?

— Баща ми искаше той да нарисува ранчото, ако това ме питате.

— Точно това имах предвид. Но вместо да изобрази къщата на фона на тучните пасища и скалистите върхове на Тетон, Къстър е предпочел да го погледне от място, откъдето всичко се смалява дотолкова, че ранчото изглежда като малка спасителна лодка, изгубена сред морето, небето и земята. А те от своя страна са готови да я погълнат, без да оставят следа от легендарните фермери, откраднали имението на Върмилиън от дивата природа.

Джей мълчаливо разглеждаше картината, която винаги бе възприемал просто като част от родния му дом.

— Но все пак — продължи тя, — в същото време рисунката показва огромното изпитание, пред което е било поставено всяко следващо поколение. Един човек, който се грижи за благосъстоянието на всички и всичко, нужно за поддържането на живота в стопанството. Земята задоволява нуждите ви, но самата тя не се нуждае от вас.

— Истина, която научавам с всеки нов изгрев — каза той. — Аз съм нещо преходно. Земята е вечна. Затова се върнах у дома. Исках да бъда част от онова, което ще продължи да съществува и след мен. Градовете, културите, империите идват и си отиват. Пръстта остава завинаги.

— Бъртън и Лиза нямат това усещане — заяви Сара. — За тях ранчото е само един неотзивчив банкомат.

— А сега виждат в картините друг банкомат. Нали?

— Ако се пласират разумно, наистина могат да донесат доста пари.

— Колко? — попита той безцеремонно.

— Това ще стане ясно едва след действителната продажба.

— Трябва да са дяволски ценни за Лиза, като се има предвид колко време, усилия и пари на ранчото потроши за съдебни дела за картините, от които някога сама се отказа.

Очите на Сара се разшириха.

— Отказала се е от тях? Преди развода?

Устните му се стегнаха.

— Мислете за това като за втори етап на официалната раздяла. Очевидно след няколко години е променила мнението си. Може би е решила, че творбите на Къстър ще струват доста днес. Не че някога са й липсвали пари. Докато ранчото на Върмилиън печели, винаги ще бъде задоволена.

— Сигурно й е била нужна кристална топка, за да предвиди задаващата се истерия по Къстър. Цената се определя от публиката. Увеличаващият се интерес към него се дължи на късмета толкова, колкото и на всичко останало.

— Как така?

— Не ви ли споменах за филма? — учуди се тя.

— Вероятно — призна той, — но докато слушах гласа ви, често се отдавах на мечти.

Жената примигна.

— Скъпа моя, имаш глас, който кара мъжете да мислят за измачкани чаршафи и бавен, изгарящ секс.

Тя се засмя, въпреки плъзналата по тялото й топлина.

— Очевидно говориш за своя. Среднощен и кадифен. Но ние се отклоняваме от темата. Ценностите срещу парите. Изкуството като цяло и Къстър в частност.

— Мога да правя няколко неща наведнъж — изсумтя той.

— Отлично. В такъв случай превключи многофункционалния си мозък към усещането от първата среща с творбите му. Имам предвид въздействието.

Продължителна пауза и след това:

— Не мога.

— Добре, тогава се опитай да си представиш какво би било да се окажеш за първи път в неговия свят.

— Южна Дакота е нататък — посочи на изток Джей.

— Издържа изпита по география — изгледа го одобрително Сара. — Много добре.

— Да опитаме по друг начин — предложи той. — Защо светът на Къстър е толкова различен от твоя?

Докато размишляваше, тя прекара разсеяно ръка през косата си и се протегна в опит да се отърси от умората от дългия ден.

Мъжът я наблюдаваше с присвити очи. Въпреки че определено нямаше намерение да го възбуди, напрежението в слабините му растеше. Скоро щеше да му се наложи да закачи шапката си на токата на колана.

Насили се да отмести поглед от нея към картината.

— Неговият свят е необятен и спокоен — бавно каза тя. — В ранните му работи градовете не съществуват. Нито хората. Земята там е… всичко. Обожествена.

След момент Джей кимна.

— Къстър знаеше, че градовете предлагат много възможности, но в същото време ограничават човека. Въпреки изобилието, там не можех да открия онова, което търсех. Струва ми се, че в това отношение двамата много си приличахме.

— Но парите текат именно от тях — поясни тя. — От широката публика. И точно тук се включвам аз. Или който и да е друг добър търговец на произведения на изкуството. Правя разбор на цялостното му творчество и на евентуалните купувачи, добавям всичко, което знам за автора и живота му, а после измислям история за всяка една от картините, която представям на избраните от мен клиенти.

Джей разглеждаше платното, което винаги бе било част от живота му.

— Да не би да говорим за легендата като за най-обикновена реклама?

— Да.

Той мълчаливо размишляваше върху неочакваните страни на търговията с изкуство.

— Опитваш се да ми кажеш, че това не е просто картина.

— Картините са дървото. Разказите към всяка една от тях са листата, които се обръщат към слънцето или, в нашия случай, към ценителите. Случайното попадане на картина във филм, който впоследствие се превръща в суперпродукция, си е чист късмет.

Джей се заслуша в шепота на дрехите й, когато Сара се протегна отново.

— Ами ако намерим покровител като Джей Ди? — попита накрая.

— Пак късмет. Познавам пейзажисти, които са били принудени да боядисват къщи, за да осигурят скромния си живот, и са умирали почти забравени. Успехът винаги има две страни.

— Добра и лоша — съгласи се той. — Разликата е дали ще се прибереш у дома на крака, или в боров сандък. Схванах. А какво ще кажеш за онази страна, която няма нищо общо с късмета? За уменията?

Искаше й се да го попита за годините в Афганистан, но това беше нещо много лично. Беше тук като експерт.

— По-лесно ми е да ти го покажа — каза вместо това.

Джей усети, че го улови за ръкава, а топлите й пръсти се докоснаха до голата му китка. Тя тръпнеше от спотаена енергия и във всяко движение се усещаше настойчивост. Поведе го към южната стена на просторната стая.

— Между другото — продължи Сара, — наистина трябва да ги преместиш, ако искаш да ги продадеш. Забелязах, че са малко избелели от слънцето, но не толкова, че да се отрази върху цената им.

— Слънцето ли?

— Светлината му е най-големият враг на картините. При по-продължително въздействие може да повреди дори маслено платно. Ако беше окачил тук акварели, отдавна щяха да бъдат унищожени, дори и със защитно стъкло.

— А ние винаги просто сме им се наслаждавали — отвърна той. — Или пък не сме им обръщали внимание.

— Истинско престъпление.

— Арестът изисква ли белезници?

Тя мигновено си го представи завързан за чувствена игра. И отново я обля топлина.

— Питай шерифа.

Спря го пред рисунка на източното лице на Тетоните — легендарната страна, където пръстта ставаше все по-суха, докато планината отстъпваше място на вечнозелените дървета, а после и на ниските храсти на равнините. Скалистите върхове изглеждаха като изникнали от земята след мъчително раждане. Залезът караше снежните петна по тях да изглеждат като кървавочервени локви. Самите Тетони бяха нарисувани в студения контраст на пурпурно и тъмносиньо. В полите им горите изглеждаха като застинала вълна, уловена в червено-черни нюанси. Предният план гореше от цветя в оранжево, жълто и златисто, изливащи се като пълноводна река.

— Е, какво виждаш? — попита тя.

Джей беше опиянен от женствения й аромат. Намираше се толкова близо до него, че можеше да усети дъха й. Като се бореше с дивия прилив на желание, той се опита да намери най-точните думи.

— Никога не съм мислил по въпроса — успя да каже все пак. — Минавал съм покрай тази картина хиляди, сигурно милион пъти.

— Е, този път не я подминавай.

Наведе се още по-близо и лакътят й се притисна към ребрата му. Беше само на крачка от него. Ръката му беше протегната назад и почти я обгръщаше. Но тя беше насочила цялото си внимание върху платното.

Опита се да направи същото.

— Цвят — каза накрая. — От толкова близо забелязвам колорита, следите от четката и скритата сила. От другия край на стаята нюансите и енергията въздействат по същия начин, но движенията на ръцете на художника допълват реалното усещане за земята.

— Добре. Наред с невероятно дръзкото използване на цветовете, Къстър е бил майстор в изобразяване на пространството и умението си да го накара да изглежда истинско. По-късно го е постигал чрез светлината, правейки я почти реална. Но това е ранна творба, в която е нарисувал пейзажа точно такъв, какъвто го е видял от такова разстояние.

— Само че цветовете са пресилени — възрази Джей. — Нищо никога не е изглеждало така, както е предадено.

— Ако искаш съвършено точен образ, качи се горе и направи снимка. Но дори и тя заблуждава. Този рисунък отразява впечатлението на Къстър от земята в момента, в който я е наблюдавал.

Отдръпна се назад и отново огледа картината, без да си дава сметка, че при всяко движение тялото й се допира до неговото.

Искаше му се да е облечен с нещо, което може да прикрие реакцията му от близостта й. Може би шотландска пола, каза си мислено. Или пък не.

— Фотографията лъже? — попита, хващайки се за първото нещо, което можеше да отклони мисълта му.

— Абсолютно. Смисълът на изкуството е да изрази онова, което авторът иска да покаже. Но в това няма нищо лошо. Тези картини са една красива лъжа. Творчеството на Къстър показва както неговото виждане за Запада, така и за самите планини. Виж само каква тайнственост им е придал.

— Даже и ако е фалшива?

Сара го изгледа отстрани.

— Със сигурност все някога си поглеждал към върховете в тази светлина и си усещал нещо, което не си могъл да опишеш с думи.

— През цялото време — съгласи се накрая той. — И все пак ми се струват съвсем различни.

— Точно в това се крие красотата. Всяка творба е индивидуална гледна точка. — Прокара ръка с разперени пръсти по всеки сантиметър от повърхността на платното. — Но тази се споделя от всички.

Джей за пореден път погледна картината.

— Добре. Разбирам какво имаш предвид. Просто винаги съм я приемал за даденост — като гредите на тавана.

Наблюдаваше го, докато той разглеждаше ранната работа на Къстър. Профилът му представляваше сложна плетеница от ъгловати сенки, смекчени от гъстите мигли и намека за чувственост в устните му. Тогава той се обърна към нея, погледна я и попита:

— За какво мислиш?

— Най-после схванах в какво се състои привлекателността на портретите. А ти постоянно ме отклоняваш от темата.

Той се усмихна лениво.

— Това толкова лошо ли е?

За момент Сара затвори очи, възвърна контрола над блуждаещото си внимание и се съсредоточи върху картините на стената.

— Съществуват няколко поколения западни художници, но всяко следващо е внасяло ново значение — поясни тя. — Представи си, че виждаш един пейзаж за първи път. Ходил си на Изток, нали?

— Уест Пойнт^[1] — отговори той. — Нямаше как да ида по на изток и да остана в пределите на Съединените щати.

— Представи си, че описваш Скалистите планини на някого от тези райони. Някой, който никога не е виждал нищо по-високо от Адирондак^[2]. На човек, който не познава нощното небе, което не е засенчено от небостъргачите и светлините на града.

— Вече съм опитвал. Никой не ми повярва, докато не отидохме в Сиера Невада на обучение за планински боеве в чужбина.

— Къстър би бил много полезен в това отношение — заяви Сара. — Подготовката за военни действия е нещо съвсем различно. Но само един поглед към тази картина ти дава представа какво означава да си на Запад, който в продължение на години беше откъсната част от Америка и повечето хора не можеха да повярват, че е част от същия континент, още по-малко пък от тази държава.

— Нещата изглеждат съвсем различно, когато си прекарал тук целия си живот.

— И все пак, дори и за теб тази творба показва различна гледна точка към земята, към усещането да си на нея, към очакванията ти, което те свързва с виждането на Къстър.

Джей погледна картината и кимна бавно.

— Красиво… и в същото време могъщо. Сурова земя, но достатъчно щедра към всеки, който е готов да се примири с острите й ръбове.

— Точно така. Информация, емоции, красота. Изкуството беше и понякога все още е средство за образование и социално единство.

— Никакви диаманти върху човешки череп?

— Модерното изкуство, особено през последния половин век или някъде там, отразява дисонанса на съвременния живот. Тъй като не изповядвам подобно беззаконие, творчеството на липсващите ценности не ме вълнува така, както впечатлява академичните среди. От което, сигурна съм, губя аз. Точно както неспособността или нежеланието да се ангажираш с неакадемичното изкуство е загуба за самата академичност. Но ние пак се отклонихме от темата.

— Не съвсем. — Джей се усмихна и прекара върха на пръстите си по високите скули на Сара. — Непрекъснато научавам нещо за теб. И за изкуството.

А пък аз разбирам, че той има топла, леко загрубяла кожа на ръцете, убийствена усмивка и ме докосва по начин, който ми доставя огромно удоволствие, по-скоро мрачно си помисли тя.

— Живея в свят, препълнен с изкуство — отвърна, доволна, че гласът й се оказа по-равен от пулса. — В по-голямата си част обаче то е отписано, защото не е съобразено с академичните изисквания. Водила съм борба да направя много художници уважавани и известни, но преди всичко да им осигуря публика, която да им дава възможност да поддържат добър жизнен стандарт.

— Точно това е имал предвид Бъртън. Ти работиш с хора на изкуството, които не се радват на национална известност.

— Да. Но брат ти все пак си е един негодник.

— Родителите му се ожениха няколко месеца преди раждането му — каза той. Усмивката му беше студена като вятъра, свистящ под стрехите на къщата.

— Винаги съм вярвала, че копелетата се правят, а не се раждат — тросна се тя. — Но няма да спорим. Бъртън беше бесен, че ти си виновникът за оставането на картините в ранчото.

— Изненадан съм, че предизвиках такъв обрат, особено в дело, което се проточи толкова дълго. — Повдигна рамене и отново усети топлината й. — Лиза никога не е умеела да губи.

— Че кой умее? От онова, което научих за делото, никой не е бил заинтересован да го ускори, поне допреди няколко години. Може би след завръщането си си посритал няколко задника?

— Джей Ди беше болен, а Хенри бе поел в ръцете си цялата работа в ранчото, въпреки Лиза и адвокатите. — Отново сви рамене. — Попитах съдията какво ще е необходимо да се задвижат нещата. Тя ми обясни, че разписките ще свършат работа, но най-добре би било да се наеме човек, разбиращ от изкуство, който да даде експертно мнение.

— Радвам се, че се обърна към „Перфектно докосване“.

— Доста се порових и на няколко места се натъкнах на статии, свързващи името ти с творчеството на Къстър. Има дяволски малко експерти по работите му.

— Докато не се появи „На ръба на никога“ — сухо отвърна тя — и шумът на парите не накара хлебарките да изпълзят иззад ламперията. Да се намери аудитория за един художник, е трудна работа. Само експерти като Бек го правят с лекота.

— Повечето хора не обичат да водят. Натоварването е огромно, а и рискът е голям.

— Риск ли?

— Дааа. Лидерите ги застрелват първи.