Елизабет Лоуел
Перфектно докосване (7)

6.

Основната къща в ранчото на Върмилиън беше закътана сред огромни стари дървета, чиито листа тъкмо напълваха. Те обграждаха втория етаж в бледозелена пелена. Във всички посоки се простираха заградени пасища, всяко едно — по-голямо от семейната ферма на Сара. Допълнителните пристройки бяха пръснати в задния двор. Пикапи на различна възраст и в различно състояние стояха паркирани близо до домовете на работниците.

Въпреки че жилищните помещения можеха да понесат малко боя, оградите на пасищата бяха прави и плътно пристегнати. Също като оборите и пристройките, бяха поправени наскоро.

Джей се отправи направо към голямата къща и паркира до „Мерцедес“, който изглеждаше като кралица на строителна площадка.

— Вероятно ни предстои грозна сцена — предупреди я той.

— Поне семейството ви притежава нещо, за което си струва да се бори — успокои го тя, докато откопчаваше предпазния колан. — Ние винаги сме се борили, защото не сме имали нищо.

— Някои хора са винаги недоволни.

— В такъв случай не преследват единствено парите.

— Но Лиза не го разбира — отбеляза той, като отвори вратата. — Жалко, че ранчото не разполага с достатъчно пари, за да запълни дупката, зейнала в нея. Никога не ги е имало. И няма да ги има.

Вратата се затръшна силно зад гърба му.

Две черно-бели кучета изскочиха иззад къщата с лай.

Джей подсвирна пронизително.

— Скунк, Лайтфут, връщайте се в обора.

Животните изглеждаха разочаровани, но тръгнаха обратно към дървената постройка. Сара скочи от пикапа и едва не настъпи огромните ботуши на Джей. Когато я прихвана, за да не падне, в кръвта й се разнесе топлина от силата на ръцете му. Спомни си опънатите дънки върху слабините му, когато се бе пресегнал да извади телефона от джоба си.

Мисли за нещо друго. За каквото и да е.

Като например да заживееш отново в провинцията.

Кръвта й мигновено се охлади.

— Имала съм клиенти като Лиза — заяви тя. — Въпреки че са достатъчно заможни, за да правят каквото си поискат, постоянно мислят за онова, което нямат. Обичат да купуват различни неща, защото до затварянето на търга са в светлината на прожекторите. Струва ми се, че единственото, за което жадуват, е внимание.

— Вариететната актриса винаги си остава такава. — Джей затръшна вратата до пътническата седалка и улови ръката й.

— Наистина ли е била такава? Лиза?

— Когато Джей Ди се е запознал с нея, тя е сервирала напитки само по прашки и е танцувала. Мама току-що беше починала, а Къстър уговори татко да се отдадат на пиене през целия уикенд. Около четири месеца по-късно се ожени за нея.

— Трябва да е бил много самотен. — И уязвим, добави наум Сара.

— Това е едното обяснение — неутрално отвърна Джей.

Вратата на къщата се отвори и на прага застана Лиза.

— Чакам вече близо час — тросна се тя. — Ако искаш да чукаш малката си приятелка, прави го за сметка на собственото си време.

Сара усети напрежението, което премина през тялото на Джей. Спомни си скандалите между родителите си, яростни, макар и безкръвни; обидите и отровните емоции, прехвърчащи от двете страни на кухненската маса с напукана и излющена боя.

— Няма ли да е по-добре за вас, ако изчакам в пикапа? — попита шепнешком, за да не я чуе другата жена.

— Ще бъде по-добре, ако Лиза се научи да се държи прилично — също толкова тихо отвърна той. — Но ако предпочитате да стоите настрана, няма да ви насилвам.

Неутралният му тон показваше колко беше ядосан. И се запита дали зад него не се опитваше по някакъв начин да я изпита.

Не бих могла да му се сърдя. Ако аз притежавах нещо толкова ценно като творбите на Къстър, също щях първо да проверя човека, на когото ще ги поверя.

— Пак ли ще става въпрос за картините? — попита тя.

— Не мога да се сетя за друга причина за посещението й.

— Тогава ще си обуя панталоните на голямо момиче и ще дойда с вас.

Мъжът я изгледа отстрани и се усмихна.

— Ако това не са панталоните ви на голямо момиче, просто дъхът ми спира при мисълта как ли изглеждат те.

— О, със сладникава миризма на краварник.

— Краварник?

— Ами, на кравешка тор.

Той се разсмя и я прегърна с една ръка. Лиза стоеше на верандата, сложила свитите си в юмруци ръце на кръста.

Джей я улови за рамото и я поведе бавно към къщата. Сара забеляза, че въпреки очевидното нетърпение на Лиза да поговори с него, тя бе имала време да смени дрехите, с които бе в съда. Главата й почти потъваше в мъхестата яка на прекалено широкото й сако, а ботушите — с остри като игли високи токове, бяха подходящи единствено за града. Също като черните й кожени панталони. Яростта, изкривила лицето й, правеше чертите й по-остри и по-дълбоки и я състаряваше значително.

Тя се страхува, осъзна Сара. Но защо? Очевидно не й се налага да се притеснява за следващото хранене, нито за новия чифт обувки по последен писък на модата.

Бъртън се беше облегнал на касата на вратата зад майка си, пъхнал ръце в джобовете. И той се беше преоблякъл. Панталоните му бяха кафяви, комбинирани със светла копринена риза и също толкова бледо сако, наметнато върху раменете. Обувките му бяха от подобаващо скъпа естествена кожа и подхождаха на всичко останало. Изражението му беше развеселено.

Сара имаше усещането, че е попаднала в трето действие на театрална пиеса.

— Това, което се случи днес, не беше никакво правосъдие и ти много добре го знаеш — заяви Лиза.

— И аз се радвам да те видя — изръмжа Джей. — Приятно ми е да узная, че все още си спомняш пътя до ранчото. Бъртън, препречил си пътя ни.

Поведе Сара покрай стъписаната си мащеха и нейния весел син.

— Няма ли да отговориш на въпроса ми? — едва не се нахвърли върху него жената, но успя да се овладее.

Падащата пряко върху кожата й ярка светлина правеше забележими и най-ситните бръчки.

— Ще го направя веднага щом го зададеш.

Сара усети, че Лиза и Бъртън се взират в нея, сякаш беше изложена за продан. Или за отдаване под наем. По скулите й плъзна червенина. Но не от смущение. Беше се отърсила от това безполезно чувство още в гимназията. Причината за пламналото й лице беше гняв. Искаше й се да застане лице в лице с празноглавата глупачка и да й заяви, че за разлика от нея, не бе постигнала успеха си, лежейки по гръб с разтворени крака.

— Аз съм Сара Медина, специалист по история на изкуството и консултант по дизайн — представи се любезно. — Приятно ми е да се запознаем. — Не.

Лиза я изгледа неодобрително от главата до петите, после се намръщи към Джей.

— Значи, Бек е прав. Ще ги продадеш всички, вместо да го обсъдим в семейството.

Без да каже и дума, той продължи напред, уловил Сара за рамото. Двамата отстъпиха назад, за да им направят път.

В този момент Сара осъзна, че влиятелното му присъствие не беше придобито благодарение на униформата и пагоните. То му беше вродено.

— Е? Така ли е? — настоя Лиза, следвайки ги в стаята.

Отново усети напрежението, сковаващо тялото му, но нито походката, нито изражението му се промениха.

— Ако искаше всичко да си остане между нас — отвърна й равно, — не трябваше да даваш интервюта за местните кабелни телевизии и да тръбиш навсякъде, че справедливостта най-после ще възтържествува. Според съдията ти си я получи. Съжалявам, че вкусът й не ти харесва.

Докато се настаняваше на кожения диван, Сара забеляза как Лиза смени тактиката. Влага смекчи блясъка в очите й, въпреки че устните й си останаха все така сухи.

— Джей Ди не би искал да обсъждаме семейни въпроси в присъствието на чужди хора — заяви тя. — Изпрати малката си приятелка навън и ще можем да поговорим делово.

— Ако имаш някакви претенции да си отново част от семейството — отсече Джей, настанявайки се до Сара на стария кожен диван, — седни и се дръж прилично. Аз не съм Джей Ди. Не е в стила ми да водя спорове заради спорта.

— Тази жена не ни е роднина — процеди през зъби Лиза, мятайки й гневни погледи.

— От гледна точка на закона, ти също — възрази той спокойно с твърд блясък в очите. — Мис Медина е тук, за да даде експертното си мнение за картините на Къстър.

— Да бе, разбира се — обади се Бъртън, като намигна и направи с ръце жест, наподобяващ натискане върху дръжка на помпа.

— Имаш ли нужда от малко време, за да се разхладиш отвън, Бърти? — попита Джей.

Ако Сара някога се беше чудила дали наистина бяха братя, сега вече знаеше със сигурност. Само двама наистина близки хора биха знаели кой горещ бутон в кой момент да натиснат.

— Не се заяждай с по-малкия си брат — обърна се към него Лиза.

— С природения си брат — поправи я Бъртън с изтънял от напрежение глас.

— Щом се държи като хлапак, отношението към него ще бъде като към такъв — сряза я Джей, без да си прави труда да крие повече нетърпението си. — Сара е гост в ранчото на Върмилиън. Ако сте груби към нея, значи, сте груби и към мен.

Бъртън изкриви лице в гримаса.

— Чудесно. Както и да е.

Той се отпусна върху едно старо кресло, първоначалната дамаска на което беше заменена с телешка кожа, която от своя страна се беше изтъркала почти до дупка.

Лиза дръпна подобен стол и седна на него като кралица на аудиенция със селяни.

Мълчание.

Сара си пожела само да разполага със свободата да се разхожда свободно, за да може да се наслади на онова, което я заобикаляше. Основната стая в къщата беше обградена от дървета, изглеждащи достатъчно силни, за да подпират небето. Облицованите с дървена ламперия стени създаваха усещане за сигурност и комфорт, а декоративните елементи с вплетени в тях житни класове внасяха допълнителна топлина и уют. Всичко беше оформяно от човешки ръце, липсваше прецизността на машините. Несъвършенствата на материала се виждаха на светлината, отразена от тънкия слой лак. От архитектурна гледна точка къщата беше реална, а не съвършена.

Тук има история. Толкова е различно от стъклото и стоманата в офиса ми, наскоро построен върху развалините на стари сгради. И все пак и дървото, и металът имат своята красота, подходяща за средата, в която са поставени.

Погледът й се премести от стените към онова, което беше окачено върху тях. Сърцето й спря за момент, когато осъзна какво виждаше.

„Това са картини на Къстър!“, помисли си трескаво.

Поривът да се приближи до тях, да ги разгледа отблизо, беше толкова силен, че трябваше да положи усилие, за да остане на мястото си.

Хенри се появи откъм тъмния коридор, водещ към задната част на къщата. Кимна на Лиза, пренебрегна напълно Бъртън и се обърна към Джей.

— Изпратих Били да нагледа стоката на северното пасище — каза той. — Ако не преместим животните на лятното, ще трябва да започнем да ги храним със сено.

— Ще започнем още утре. Как се справят двамата нови работници?

— Предупредих ги да не пият от домашната ракия на Пени — отвърна другият. — Сега и двамата повръщат вътрешностите си в къщата, където ги настаних. Не могат да опъват бодлива тел, още по-малко пък да прекарат стадото с Кинг Коуб през целия път до Рибарското селище. А, да, и хлапетата на Стинсън нямат възможност да те пресрещнат на средата на пътя към лятното пасище.

— Аз ще се погрижа — увери го Джей. — Това е по-важно от опъването на оградите.

— С лятното пасище ще е лесно, но не можеш да закараш цяло стадо ангъси^[1] до езерото сам. Още щом стигнете до свърталището на пумите, те ще се подплашат.

— Сара ще ми помогне. И без това изгаря от желание да разгледа картините на Къстър, складирани в рибарската хижа. — Погледна я предизвикателно. — Нали така?

— Стига пътуването да е на четири, а не на два крака — постави условие тя. — Тези места ми се струват страхотни за езда.

— Най-добрите — съгласи се Джей. — Аз ще осигуря коня. Да се задържите на гърба му, е ваша грижа.

— Не отглеждате животни за родео, нали?

— Не.

— В такъв случай вече нямам търпение.

Той се усмихна и каза съвсем тихо, за да не го чуят останалите:

— Аз също.

Внезапно Сара се почувства лекомислена. Много неща се случиха за прекалено кратко време. Кражбата, съдията, Джей, усмихващ се насреща ми, сякаш иска да ме оближе от пръстите на краката до челото.

И моето желание да му върна услугата.

Умишлено извика в съзнанието си спомените за кравешкия тор и самотата. Бяха толкова ярки и дълбоки, че почти усети миризмата на мандрата, което веднага я охлади. Селският живот беше прекрасен за седмица, най-много две. След това щеше да полудее.

— Не съм дошла тук, за да слушам за крави, пияни работници и състоянието на което и да било пасище — сковано се обади Лиза.

Джей кимна.

— Никога не си се интересувала от работата, която ти осигурява диамантите и луксозния живот.

Като човек, който знаеше какво ще последва и по никакъв начин не желаеше да участва в него, Хенри изчезна обратно в тъмнината.

Тропотът на отдалечаващите се стъпки заглъхна в настъпилата тишина.

— Парите бяха на Джей Ди — тросна се Лиза — и той ги харчеше, както намереше за добре. — Гласът й, също като гръбнака, беше скован.

— Дааа, семейни работи — бързо прибави Бъртън.

— Вие двамата може да сте забравили — отвърна Джей, — но именно кравите са нашият семеен бизнес.

— Само част от него, макар и най-съществената — наведе се напред по-малкият брат. — Ако просто погледнеш плановете, които аз…

— Вече водихме този спор — прекъсна го другият. — И отговорът ми не се е променил. Сега е време да се влагат пари в ранчото, а не в някакви ефимерни мечти за богатство и маркови дрехи. Има ли друг „семеен“ бизнес, който бихте искали да обсъдим?

— Картините на Къстър са мои — заяви Лиза. — Джей Ди ми ги подари.

— С което съдията не се съгласи. Аз също. Бижутата, кожите, дрехите, колите, апартаментът и щедрата издръжка са на твое име. Но не и картините.

Сара умишлено насочи вниманието си върху голямото платно над студената камина. На него ранчото беше изобразено, видяно от доста високо и не много известно място в планината. Работата безспорно беше на Къстър, което си личеше по дръзките линии, ярките цветове и енергията, усещаща се дори от другия край на стаята. Изкуството я зовеше като песен на сирена, но тя не помръдна от мястото си.

До нея Джей чакаше Лиза да стигне до същественото. И се питаше защо Бъртън продължава да взема страна в спора. Не беше типично за природения му брат, който винаги бе вървял по лесния път, осигуряван му от името и богатството на Върмилиън.

Нещо е подпалило огън под опашката му, размишляваше той, но проклет да съм, ако знам какво е. Вероятно поредният план за бързо забогатяване, в което няма търпение да влее пари. Пари от ранчото.

Забеляза как Лиза стисна ръката на сина си.

Започва се, каза си мислено. Най-после.

— Проучих ви — подхвана Бъртън, като щракна небрежно с пръсти към Сара. — Вие продавате боклуци. По дяволите, дори не търгувате с истински картини, но затова пък сте много добра с тапетите и кича.

Джей скочи да я защити, но беше възпрян от леко поклащане на главата й. Той седна отново на дивана, обзет от желание да я беше познавал достатъчно дълго, за да има правото да я привлече в скута си. Беше интелигентна, пълна с енергия и готова за втория рунд.

Хенри с право каза, че тази жена е като заредено оръжие. Няма да е като повечето хора, които Бъртън омайва с грубия си език и високопарните си аргументи. Или пък с чара си, ако си направи труда да го използва.

— Кич? Наистина ли? — повдигна дясната си вежда Сара. — Да не би Гугъл или някой от конкурентите ни да твърди това?

— Аз имам връзки, за които дори не подозирате — заяви младежът, — при това на места, каквито не можете да си представите.

Бърти плаче за стола, на който някога го наказваше Джей Ди, помисли си Джей.

— Връзки? — попита Сара. — Предполагам, имате предвид големите аукционни къщи?

— Няма как да знаете — тросна се Бъртън.

Тя повдигна рамене.

— Ако искате да се втурнете през глава и да оставите „Кристи“ да вземе двайсет процента от пая, преди да започнете да плащате на агента си, като не забравяте, че ще получавате сумата от продажбата на вноски, а не наведнъж, моля, заповядайте, можете да се опитате да убедите Джей. Ако той се съгласи, това ще са най-бавните бързи пари, които някога сте печелили.

— Не смейте да държите такъв тон на сина ми — извика Лиза. — Тези картини са много по-ценни, отколкото човек като вас може да си представи.

Изражението на Сара показваше само, че изобщо не беше впечатлена.

— Вие не знаете нищо — повиши глас другата. — Аз познавах Армстронг лично и съм наясно, че творбите му са безценни.

— Какво друго ви каза Бек? — спокойно попита тя. — Спомена ли случайно, че половината от парите в нашия бизнес идват от модерно изкуство?

— Той си разбира от работата — побърза да се намеси Бъртън.

— В такъв случай би трябвало да е наясно, че нещата, създадени след Първата световна война, не са съвременно изкуство. — Наведе се напред с тръпнещо от спотаена енергия тяло. — Големите пари се правят от съвременно модерно изкуство. Къстър не е модернист. Ако не можете да разберете тази простичка истина, Бек ще се усмихва по целия път към банката. Къстър е бил брилянтен художник, но трудно може да бъде продаден на изток от Скалистите планини.

Прекрасна, прекрасна жена, възхити се мислено Джей. Бих искал този огън да топли живота ми. Понякога имам чувството, че след Афганистан така и не съм се стоплил.

А това е изключително глупава мисъл.

Аз не съм мъж за Сан Франциско. Тя не е създадена да живее в ранчо. Но поне докато това продължава, ще бъде чудесно. Наистина чудесно.

— Бек твърди друго, а той е експерт — възрази Бъртън. — Докато вие сте само красива подражателка, която между другото няма нищо против да…

— Бек знае какво означава жанр и каква е разликата между модерно и съвременно — прекъсна го Сара, спестявайки си стандартната обида, която всяка успяла жена беше чувала. — В момента продава съвременно. Индустриалните купувачи вдигат пазарните цени на изящното изкуство. Но Къстър няма да накара никого от тези богати кръгове дори да повдигне вежди. Те искат Луси Джиало^[2] и Деймиън Хърст^[3].

— Кои? — попита Джей, преди брат му да успее да се обади.

Тя се обърна към него.

— Те работят като консорциум от художници. Създават собствена „визия“ за нещо, а после я диктуват в ателието. Творбите им са строго концептуални и студени. Продават се на емири и корпорации. Представляват по-скоро инсталации, отколкото традиционни картини или дори скулптури.

— Чувал съм за Хърст — обади се Бъртън. — Видях „Отвъд вярата“, когато бях в Лондон преди две години. Диаманти на стойност петнайсет милиона лири стерлинги, налепени върху човешки череп. Наистина трябва кураж, за да направиш такова нещо.

— Тази работа е продадена за сто милиона паунда — обясни Сара, без да откъсва поглед от Джей. — Откупена е от корпорация, в която самият Хърст има участие. Това би трябвало да ви говори нещо за бизнеса с изящно изкуство и артистичните скрупули в определени кръгове. Той дори не разработва собствени проекти. Не става дума за традиционно изкуство, но се гълта в момента, в който се сервира на пазара.

— Значи просто събира парите, след като сложи името си върху нещо, направено от някой друг — отбеляза Бъртън. — Много мило. Точно работа за мен. Умно, наистина умно замислено.

— Само че не става въпрос за изкуство, а за манифактурно производство — равно възрази тя.

Ето това е, помисли си Джей. Същността на всеки въпрос. Парите.

Сара се облегна назад. Коженият диван изскърца.

— За мен — продължи тя — подобен вид творчество най-често е нещо като интелектуална мастурбация. Липсва усещането за чудо, за превъзходство, дори за обикновена човечност. Резултатите имат за цел да поразяват, а не да завладяват. И все пак на пазара днес струват цяло състояние.

— Така каза и Бек. За парите, имам предвид — обади се Бъртън. — Наемаш си първокласен агент и получаваш космическа цена.

— За нещастие, Къстър не е дори Едуард Хопър^[4] — отвърна Сара. — Всеки, който твърди обратното, просто се надява да ви впечатли и да си осигури тлъст хонорар.

— Онези картини не са ваши, за да ги продавате — обади се Лиза.

— Нито пък са твои — сряза я Джей. — След шестгодишна съдебна драма това вече е окончателно решено.

— Не е справедливо — настоя жената.

— Не съм съгласен — възрази той, — но разговорът не започна ли именно оттук?

— Вижте — намеси се бързо Сара. — Нямам интерес да отнемам картините на Къстър от никого. Единствено Джей може да реши дали ще ги продаде, или ще ги задържи.

— Вие не можете да си представите какво означават те за мен — процеди през зъби Лиза и стисна устни.

Джей се досети, че е дошло време за сълзите, и си пожела в този момент да опъва бодлива тел на някое от пасищата. Ако не може да прегази нещо, тя просто го наводнява.

— В края на шестте години, през които непрекъснато плащах нечии съдебни разноски — каза той, — съм напълно изцеден откъм съчувствие и дяволски уморен от спорове.

— Добре тогава — дрезгаво прошепна Лиза. — Добре. Дай ми поне една от тях, за да си спомням най-хубавите години от младостта си. Имаш толкова много. Сигурно можеш да се лишиш от някоя заради жената, която някога ти е била майка.

Мили боже, помисли си Сара и прехапа език. Тази наистина не знае милост.

— Мир срещу една картина. Така ли да те разбирам? — попита Джей.

— Да. Но ще си я избера аз.

— Не.

— Моля?

— Не — повтори той. — Крайно време е да осъзнаеш, че аз не съм Джей Ди. Няма да се оставя да ме приласкаеш, да ме убеждаваш и да ме омаеш с думи.

В продължение на няколко секунди тишината сякаш отекваше в стаята.

— Значи, това е последната ти дума? — с треперещ глас попита Лиза.

Джей виждаше, че тя беше като прилив, отдръпнал се по-рано само за да се върне като чудовищна вълна и да се стовари върху брега. Наистина не беше в настроение за поредното й изстъпление.

— Ти току-що изрече едно царствено „не“ и очакваш всички да го приемат? — Тонът съответстваше на червенината по лицето й. — Бог да те порази, Джей Върмилиън, както счете за нужно да накаже баща ти…

— Достатъчно — прекъсна я той. — Дадох ти възможност да кажеш своята дума и да чуеш моята. Съдията обяви окончателното си решение. Темата е приключена завинаги.

— Очаквах подобно поведение от Джей Ди, но никога от теб. — Внезапно жената се срина, раменете й се отпуснаха напред. Следващите думи бяха отправени по-скоро към пода, отколкото към Джей: — Мислех, че си по-добър от него.

— Всичко свърши, Лиза — равно каза той. — Ти опита какви ли не трикове, като междувременно изгори всички мостове и все още си на другия бряг на реката. Живей си живота и ме остави да изживея своя.

Главата й се вдигна рязко.

— Нищо не е свършило. Не и докато аз не го поискам. Ще го разбереш, както го разбра и баща ти. Една от онези картини е моя.

— Сбогом, Лиза — отсече Джей и се обърна към Сара.

Бъртън се изправи с цялата височина, която можеше да постигне.

— Някои от нас предпочитат да живеят в реалния свят. Онзи, който е в състояние да превърне ресурсите в нещо наистина полезно, а не да бъде пренебрегван, за да можеш ти да си играеш на каубой със семейните пари.

Брат му впери поглед в него.

— Искаш нещо реално, така ли? Откъде, мислиш, бяха платени незавършеното ти образование по актьорско майсторство, затвореният ресторант в Маями, закритата галерия в Бостън и фалиралата куриерска фирма в Балтимор?

— Не аз съм виновен за икономическата криза — подхвана Бъртън.

— Ранчото плащаше за твоите грешни сметки, неуспешен бизнес и данъчни задължения — каза Джей. — Ако искаш повече пари, изкарай си ги по начина, по който са го правили шест поколения от рода Върмилиън.

— Кравешката тор не се вписва в стила ми — нагло възрази младежът.

Най-после, помисли си Сара. Нещо, с което всички сме съгласни единодушно.

Лиза се изправи.

— Хайде, Бърти. Трябва да поговорим с адвокатите си.

— Бек ни препоръча няколко юристи в Бостън, които са специалисти по нашия проблем — подхвърли синът, като я последва.

— Само че ще им плащате вие, а не ранчото — предупреди ги Джей. — Това също беше категорично заявено от съдията.

— Има и други съдии — отвърна Лиза.

Входната врата се блъсна шумно след тях, сякаш да придаде допълнителна тежест на доводите им.

— Извинявам се за роднините си, бивши и настоящи — каза Джей.

Сара повдигна рамене.

— Не са първите невъзпитани възрастни хора, с които съм си имала работа. Няма да са и последните.

Мъжът само поклати глава.

Тя импулсивно докосна рамото му. Силата и топлината под памучната риза я стреснаха.

— Не позволявайте на никого от двамата да ви манипулира, като ви вменява чувство за вина. Семействата са прекалено добри в това. Вие сте добър човек. Не се оставяйте да ви съсипят.

Той потръпна от допира на топлата женска длан, който сякаш попиваше в кожата му.

— Ако знаехте какво си мисля в този момент, нямаше да ме наречете добър човек.

Гласът му беше приглушен, блясъкът в очите не можеше да се сбърка с нищо.

— Не казах, че сте светец — отвърна тя, като бавно отдръпна ръката си от рамото му.

За един дълъг момент остана загледан в нея.

— Отидоха ли си? — извика откъм кухнята Хенри.

— Да — отговори Джей, без да откъсва поглед от Сара. — Но за теб ще е по-безопасно, ако се прибереш в къщата си.

— Ти ли ще готвиш тази вечер?

— Донесе ли пресни продукти от града?

— Разбира се.

— Значи, ще сготвя.

— Ще се видим по-късно.

Вратата хлопна след управителя.

Джей се изправи и леко дръпна Сара след себе си.

— Хайде да свалим багажа ви от пикапа. Имате ли подходящ за езда костюм? Ако не, ще ви намеря нещо. Все още пазя дрехите на майка ми. Тя беше горе-долу колкото вас като ръст и структура. Искам да тръгнем за Рибарското селище рано сутринта. Ще пренощуваме там с пазачите Айвър и Инга Солванг, а на следващия ден ще потеглим към лятното пасище.

— Винаги си нося нещо, с което да мога да изляза сред природата, да пояздя или просто да си почина. Казахте рано сутринта?

— Призори. Телетата са достатъчно големи и упорити. Майките им са по-добри, освен ако не решат друго. Ще ни отнеме известно време да ги накараме да вървят в един коловоз. Кравите са животни, които обичат да стоят на едно място.

— Инатливи твари — спомни си тя. — Поне конят ми ще поеме работата, която иначе трябва да свърша с крака.

— Убедена ли сте, че умеете да яздите? — попита той.

— Абсолютно.

— На западно седло^[5]?

— Не съм расла на Изток.

Половинчатата му усмивка казваше, че щяха да разберат със сигурност следващата сутрин.