Елизабет Лоуел
Перфектно докосване (5)

4.

Залата се празнеше бавно. Повечето хора, които чакаха отвън, се втурнаха след Лиза Нюман. Другите се струпаха около двамата мъже, облечени като адвокати. Въпросите ги засипаха като силен студен дъжд.

Още един мъж излезе от съдебната зала и всичко женско в Сара се напрегна. Не само ръстът му го отличаваше от останалите, а и начинът, по който се движеше — като човек, чувстващ се чудесно в тялото си. Лицето му беше прекалено силно и прекалено мъжествено, за да се нарече красиво, и твърде необичайно, за да мине за привлекателно. Поразително. Кожата му имаше здравия загар на човек, който работи на открито. Лекото кожено сако не можеше да скрие напиращата под него мъжка сила. Тъмен панталон с характерната за Запада кройка очертаваше дълги, мускулести крака. Черната шапка и излъсканите до блясък ботуши бяха съвсем на мястото си и придаваха завършен вид на типичното облекло на фермер от Уайоминг.

Уау, ето един наистина горещ мъж, помисли си тя. Обзалагам се, че по тялото му няма нито грам от мазнините на Биг Мак.

Сара знаеше, че се взира неприлично в него, но не я беше грижа. Дори в киното, а какво остава за извън него, подобна неподправена мъжественост беше рядкост.

Може би трябва по-често да излизам извън града.

Да, да, върви в провинцията, където мъжете са мъже, миришат на пот и оборска тор и имат повече деца, отколкото могат да издържат. Не, благодаря. Детството ми беше препълнено с всичко това.

Но поне можеше да се наслаждава на стопроцентовата мъжественост, застанала само на няколко крачки от нея.

Чудя се дали е достатъчно умен да събере три и две и да получи пет, или разчита само на осезаемото си присъствие.

Тогава видя Гай Бек да се приближава към него.

Това не може да е Джей Върмилиън, каза си мислено. Не би било честно, ако всичко в него се крепи само на онзи дълбок глас.

С ослепителна усмивка и релефна визитна картичка Бек се плъзна като масло, сред хората, скупчили се около мъжа.

От друга страна, кой е казал, че животът е справедлив?

Сара тръгна през тълпата, като се стараеше да върви точно зад гърба на Бек, за да не я забележи. Искаше й се да разбере повече за това що за човек беше Джей, когато не беше само глас по телефона, разказващ й за кучето чудо Скунк, за приятеля му Лайтфут или за телето Кинг Коуб — ужаса на пасищата.

След като се приближи достатъчно, забеляза, че очите му бяха морскосини и ясни като скъпоценни камъни. Около тях, както и по страните му, имаше тънки бръчки, които изобщо не го състаряваха. По-скоро говореха за натрупан опит. Тежък.

Тъмните му, извити вежди се повдигнаха, когато осъзна, че някакъв непознат от града размахва визитката си пред лицето му.

— Тай Бек, мистър Върмилиън. Агенция „Аукцион на шедьоври“.

Джей взе картичката и огледа претенциозните букви, отпечатани върху скъпа хартия.

— Мистър Бек. А аз съм капитан Върмилиън.

— Извинете ме, капитане — отвърна другият. — Тъй като очевидно вие сте изключително зает човек, ще бъда кратък. Доколкото разбрах, разполагате с колекция от уникални картини, които смятате да обявите за продан.

Докато говореше, веждите и лицето му се изкривиха в израз на преувеличено желание да помогне и съчувствие — сякаш под тежестта, която представляваше за него продажбата на чужди вещи, подбивайки междувременно значително цената им.

Джей изчакваше останалата част от словоизлиянието, както правеше някога — войник, готов за нова порция политически щения, маскирани като заповеди.

За толкова много хора се откриват златни възможности на мой гръб, каза си сухо. Нищо чудно, че Хенри се измъкна през страничния вход. Ще се върне в ранчото доста преди мен.

— Мистър Гай Бек — обади се накрая, като повдигна леко периферията на черната си шапка. Под нея се разкри кичур също толкова тъмна коса. — Чувал съм за вас. Холивуд, нали?

— Ласкаете ме. Нямах представа, че репутацията ми ме е изпреварила чак до тук, в Джаксън Хоул.

— Само Джаксън — меко го поправи Джей. — Джаксън Хоул е общото наименование на долините до планината Тетон и всички равнини по пътя. Но се съмнявам, че лосовете и вилорозите^[1] там имат някаква представа кой сте.

— О!

— За мен няма значение — продължи с нехаен тон, който не съответстваше на твърдия му поглед. — Просто исках да ви спестя неудобството да изглеждате неосведомен, в случай че имате намерение да работите с местните хора.

Бек си пое рязко въздух.

— Ами… благодаря ви. Колкото до работите на Къстър…

Другият изглеждаше озадачен.

— Какво?

Зад гърба му Сара едва не изсумтя. Ако Джей продължаваше в същия дух, щяха да й бъдат необходими гумени ботуши, за да прегази помията. Бек обаче не усещаше миризмата.

— Картините на мистър Харис. Армстронг „Къстър“ Харис — обясни Гай с любезно търпение.

— А, да, онези. Съжалявам — усмихна се в отговор Джей. — За мен той винаги е бил просто Армстронг. Само хората, които са го мразели, са го наричали мистър Харис.

— Това е очарователно, без съмнение. Сега, когато си върнахте собствеността върху картините, се питах дали не бихте искали да ги обявите за продан.

— Имате предвид собствеността върху ранчото на Върмилиън.

— Да, разбира се. — Пръстите на Бек се свиха неволно като несполучливо сгънати оригами.

Джей спря с вдигнат във въздуха пръст.

— Току-що разбрах кой си.

— Собственикът на агенция „Аукцион на шедьоври“, да — потвърди Бек.

— Ти си дилърът, който работи за Лиза Нюман. По-добре побързай, синко. Тя е изпълнена с гняв и те води с голяма преднина.

Сара едва не изкрещя от радост, когато Бек осъзна, че не той беше по-умният в този разговор.

— Не сме имали официално споразумение — каза накрая. — Нищо подписано и нотариално заверено, както разбирате.

— Разбирам, че тя изгуби и ти я захвърли като умрял скункс.

— Аз съм бизнесмен. Нямаше какво да договарям с мисис Нюман. Решението беше взаимно.

Джей кимна.

— Схванах. — Той пъхна визитната картичка в горния джоб на сакото на Бек, точно до грижливо сгънатата му кърпичка на точки. — Ти си наемник. В това няма нищо лошо, нали мъжете също трябва да изкарват прехраната си, но не искам да имам нищо общо с човек, чиято единствена грижа е да му се плати. Сбогом, мистър Гай Бек. Моля, не ми се обаждай. Възползва се от времето и търпението ми много повече, отколкото ти се полагаше.

Бек се поколеба, после се обърна и се отдалечи толкова бързо, че едва не събори стоящ наблизо човек. Джей наблюдаваше претенциозното облекло и поведение на агента, затова не беше забелязал стройната жена, която чакаше търпеливо зад него. Докато я наблюдаваше сега, тя отскочи пъргаво, за да избегне сблъсъка с Гай. Беше по-висока от повечето жени, но без да й се налага постоянно да се навежда, достатъчно, за да танцува с него, без да има нужда да се повдига на пръсти, за да го достигне. Бледата й кожа контрастираше рязко с леко разрошената, пусната свободно коса, която изглеждаше достатъчно мека, за да накара пръстите му да изтръпнат. Дълбоките тъмни очи бяха големи и щедро обградени с дълги черни мигли. Пуловерът и панталонът очертаваха женствено тяло, без излишно суетене или извинение. За разлика от Лиза, в непознатата пред него нямаше суровост, липсваше усещане за враждебност и издигнати между нея и останалата част от света стени.

Това го заинтригува.

Много жалко, че нямам време за един танц, помисли си той. Но наистина нямам.

Преди да успее да си тръгне, жената пристъпи към него и му протегна ръка. Гривните от тънко сребро и кристали на китката й издадоха звук, напомнящ далечна птича песен.

— Капитан Върмилиън, аз съм Сара Медина от „Перфектно докосване“ — представи се тя.

Джей улови дланта й и остана изненадан от силата, която излъчваше.

— Сара. Хубаво е да видиш лице, което да свържеш с гласа. Или в работно време ще бъдем мис Медина и мистър Върмилиън?

— Лично мен Сара ме устройва.

— А пък аз ще мина с Джей — каза й с усмивка. — Използвам капитан само когато някой ме потърка не където трябва.

Усмивката й стана достатъчно широка, за да разкрие трапчинката от дясната страна на устата й.

— Бих се извинила заради Гай Бек, но нямам нищо общо с това, в което се е превърнал.

— Радвам се да го чуя. — Докато говореше, той отстъпи встрани, придърпвайки я леко със себе си.

— Благодаря, мистър Върмилиън — каза зад него съдебният пристав, затвори вратата на залата и я заключи. — Ще отпратя останалите хора, но вие не бързайте.

— Да не би да имате очи и на тила си? — попита Сара съвсем тихо, за да не я чуе приставът. — Аз дори не забелязах, че е застанал зад вас.

— Биха ми били много полезни, но не. Просто изключително добър слух.

— Който би доловил и падането на карфица на повърхността на Марс. — Тя осъзна, че ръката й все още лежи в неговата, и я отдръпна неохотно. — Поздравления, че успяхте да си възвърнете собствеността върху картините на Къстър… извинявайте… на Харис.

— Знаете много добре, че го наричам Къстър. Нещо в този облечен в претенциозен костюм хитрец събуди у мен желание да му дръпна нашийника. Дребнаво от моя страна, но съм се научил да си доставям удоволствие винаги, когато ми се предостави възможност.

Този път Сара дори не се опита да потисне смеха си.

— Прибавете и мен към списъка на дребнавите. Бек е… такъв клоун. Впечатлена съм, че го отпратихте. И облекчена. Той е по-скоро търговец, отколкото ценител на изкуството.

Напрегнатите му сини очи я насърчаваха да продължава.

— Той ще изпомпа каквото може от съдебния процес и картините — обясни тя — и после ще ги захвърли на пазара, без изобщо да съжалява за огромната стойност, която би им дало по-прецизно отношение към тях.

— Стока.

През няколко пресечки се разнесе вой на сирена и замлъкна почти веднага. Сара се намръщи.

— Всяко нещо си има цена на пазара на изящните изкуства. Аз съм достатъчно прагматична, за да го осъзнавам.

— Струва ми се, че чувам едно „но“…

— Стойността на картините на Къстър не се изразява единствено в пари. Те представляват някои от последните велики художествени интерпретации на западния пейзаж, който е изчезвал дори още докато го е рисувал. Миналото не може да се поправи, но поне имаме възможност да го почувстваме в тези творби.

— Вероятно е по-лесно да видиш величието, ако не си познавал Къстър лично — каза Джей. — Аз бях хлапе, но го смятах за дребен, празноглав кучи син. Затова получи и прякора си Къстър, на името на един генерал^[2], който не бе способен на нищо друго, освен да поведе войниците си към смъртоносен капан в името на яростта и гордостта.

Сара потръпна вътрешно.

— От някои наши разговори останах с впечатлението, че Къстър не е конкретна личност. Просто един художник и нищо повече.

— На хората им беше трудно да разберат защо Джей Ди го мъкна на гърба си толкова време.

— Мъкнал?

— Не съм ли ви казвал? Стая, храна, материали за рисуване, джобни пари.

— Това е малко известно — отбеляза Сара, обзета от вълнение. — Може би баща ви е вярвал в таланта му.

— Може би. Или пък му е харесвало да има кой да лъска ботушите му.

— О!

Джей се усмихна и чертите му веднага се смекчиха.

— Предполагам, пропуснал съм също така да ви кажа, че Джей Ди беше точно толкова твърдоглав и вулгарен, колкото и другият.

— Ъъъ… не. Звучи, сякаш двамата са си пасвали чудесно.

— По-скоро майка ми имаше слабост към Къстър. — Той я улови за рамото и я поведе към изхода. — Тя обичаше картините му. Баща ми обичаше нея.

А пък аз харесвам усещането от ръката на сина му върху рамото ми, помисли си Сара. И в действителност той се оказа толкова интересен мъж, колкото и по телефона.

Добре че имам имунитет.

— Студено ви е — установи той, като отвори вратата към улицата и после я затвори след тях. — Да не сте оставили палтото си в колата?

— Не. То беше откраднато от…

В този момент се появи Бъртън Върмилиън и прекъсна обяснението й. Изглеждаше уморен, изцеден и напрегнат като пренатегната струна. Черният шлифер не висеше на рамото му, а беше загърнат около тялото му.

— Джей, трябва да говоря с теб. Веднага.

Сара усети инстинктивното стягане в ръката на Джей върху рамото си, преди да я отдръпне неохотно, което я накара да закопнее да се притисне към него.

Разбира се, че искам да съм по-близо, помисли си с известно угризение. Той излъчва топлина, за разлика от вятъра.

— Мис Медина — каза Джей, — познавате ли брат ми Бъртън?

— За мен е удоволствие, мистър Върмилиън.

Младият мъж кимна пренебрежително и отново погледна брат си:

— Трябва да поговорим. — После извърна рязко глава към Сара: — Вие свидетелствахте против нас. Съдията определи мнението ви като водещ фактор при вземане на окончателното й решение.

— Дадох показания, които включваха автентичността на разписките за закупените от Джей Ди Върмилиън картини на Къстър — заяви Сара. — Тъй като и вашата фамилия е Върмилиън, и вие сте облагодетелстван от заключението.

Джей сподави усмивката, предизвикана от хладния отговор.

— Точка за дамата.

Погледът на Бъртън се местеше нагоре-надолу по нея, сякаш беше застанал пред бар, оказал се затворен в събота вечерта.

— Щом сте толкова умна, как така не сте се сетили да си облечете палто?

Думите, които първи дойдоха на върха на езика й, бяха отпред обора в селския двор от детството й. Преди да успее да им придаде по-любезна форма, Джей с усилие свали коженото сако и го наметна върху раменете й.

Тя едва не изстена от топлината му.

— Благодаря.

— Удоволствието е изцяло мое. — После се обърна към брат си. — Не обвинявай Сара за несгодите на Лиза. Нито пък мен.

— Лесно ти е да го кажеш. Нали аз съм между мама и теб. — Бъртън се намръщи. — Питай ме дали е забавно.

— Няма нужда. Бях там. — Изражението му се смекчи, когато си помисли за брат си като за малък червенокос тиранин, вкопчил се в света с двете си пълни ръчички. — Помниш ли как те носех на раменете си, а ти крещеше „Дий!“ из цялата къща?

— Защото беше по-голям от мен. И какво от това? Оттогава доста пораснах — нетърпеливо възрази Бъртън.

Нацупените устни опровергаваха думите му, но той беше безсилен спрямо това си изражение — беше го наследил от майка си.

Но със сигурност може поне да се държи подобаващо за годините си, помисли си Джей. Колкото по-възрастен става, толкова по-малко прилича на мъж. Фактът, че е син на Лиза, не работи в негова полза.

Внезапно го обзе раздразнение. Все някога Бъртън трябваше да поеме отговорността за своя живот и решенията си. По негово мнение този момент беше пропуснат. И досега всеки път, когато спореше с брат си, имаше неприятното усещане, че рита малко беззащитно кученце.

— Щом си толкова пораснал, би трябвало да си осъзнал, че Лиза не може да обвинява никого за живота си, освен себе си — заяви равно.

Сара знаеше, че трябва да изчезне надолу по тротоара и да ги остави насаме да водят това, което очевидно беше стара семейна кавга, но сакото на Джей сгряваше раменете й и тъкмо бе престанала да трепери.

— Можеше да й оставиш проклетите картини — тросна се Бъртън.

— Изпълних волята на Джей Ди.

— И какво от това? Той е мъртъв.

— Дадох му думата си.

— Как, по дяволите, ще разбере? Няма го!

Сара усети напрежението в ръката на Джей и зачака експлозията. Но когато заговори, дълбокият му глас беше спокоен.

— Всичко приключи — каза той на брат си. — Приеми го и продължавай да живееш живота си.

— За това са нужни пари — повиши глас Бъртън.

— Точно поради тази причина хората работят. Когато и да пожелаеш, ще получиш работа в ранчото.

Младият мъж сведе очи, видимо уплашен да не изпусне от контрол рижия си нрав.

— Виж — каза накрая, срещайки очакващия поглед на Джей. — Намерих един приятел, който може да ни помогне да продадем картините.

— Да не би да е облечен в син костюм от крепон и с лилава папийонка?

За момент Бъртън се поколеба, сякаш не можеше да реши дали да потвърди, или да отрече.

— Хмм… не обърнах внимание.

— Даде ли ти визитна картичка?

— Ами… да. — Бръкна в джоба си и извади луксозното картонче. — Агенция Аукцион…

— Не — сряза го Джей. — Той вече се свърза с мен. Отпратих го.

— Но той е големият ни шанс. Има връзки в Холивуд, сключва сериозни сделки.

— Не и с мен.

Напрежението продължи да ври още няколко секунди, преди Бъртън да повдигне рамене.

— Добре, не го искаш. Страхотно. Тогава какво ще кажеш да ме оставиш аз да се оправя с картините?

Джей гледаше изпитателно брат си. Настроенията на младежа се лутаха между нехайство и непреклонност, но той все пак продължаваше да изпитва упоритото задължение да помогне на детето, което някога се бе заливало от смях, докато го бе носил на рамене из просторната къща в семейното ранчо.

— Сериозно ли говориш? — попита той.

— Абсолютно. През цялото време сключвам големи сделки.

Интуицията му подсказваше да откаже. Неугасналата надежда, че Бъртън може да се окаже нещо повече от въздух под налягане, го подтикваше да се съгласи.

— Ще си помисля — заяви накрая.

— Мога да се справя — за първи път се изправи брат му. — Ще видиш. Добър съм в бизнеса.

— Търг ли ще организирате, или ще ги оставите на склад? — намеси се в разговора Сара. — В „Сотбис“ или в „Кристи“? Или ще изберете някоя къща, специализирана в западното жанрово изобразително изкуство?

Бъртън примигна.

— А?

— Просто се чудех какъв е опитът ви в пласирането на художествени произведения — обясни тя. — Ако ще продавате картините на Къстър, трябва да подходите към тях много внимателно.

— И вие се съмнявате, че ще се справя? Имам диплома по мениджмънт от Харвард. Познавам бизнеса.

— В такъв случай трябва да сте наясно, че търговията с изкуство е особена работа. Няма нищо общо с намирането на ангел инвеститор, с чиито пари да поставите начало на успешна кариера. Тя е част от шоубизнеса, нещо като игра на покер или хвърляне на зарове.

— И вие сте момичето, което ще свърши работата? — подхвърли язвително Бъртън. — Единственият човек, който познаваше картините по-добре от мен, е мъртъв. — Изчерви се и вдигна пръст към нея. — А аз имах лична връзка с него.

— Това ще бъде много полезно при продажбата, когато й дойде времето — съгласи се тя с професионална усмивка. — Колекционерите обичат картините им да са свързани с някаква семейна история. Добавя допълнителен блясък към сюжета, към легендата за автора и, разбира се, към артистичния вкус на собственика.

— Само че сметките не се плащат с легенди — възрази младежът.

— Не, но можете да ги накарате да работят във ваша полза. Това е средно дълга игра, ако искате да я играете по правилата. Продавачите обичат агенти в костюми от крепон, които да им осигурят бърза сделка, но не предлагат на аудиторията достатъчно време, за да вникне в действителност в атмосферата на творбата.

— Легенда не се създава за една нощ — тихо се обади Джей.

— В сравнение с дългогодишната работа, краткотрайните усещания са много по-посредствени — кимна тя.

— Години? — грубо се изсмя Бъртън. — Кой разполага с толкова време?

— Един професионалист с намерение да инвестира в бъдещето ще си го осигури — отсече Сара. — Ако проявявате интерес, можем да поговорим за процеса и за работата, която трябва да се свърши, за да се продадат възможно най-изгодно картини като тези на Къстър.

— И вие сте специалистът, който ще ми покаже как, така ли? — попита младежът с неприкрит сарказъм.

— Радвам се, че го разбра — обади се Джей и погледна часовника си. — Подозирам, че когато картините се продадат, мис Медина ще има голяма заслуга за това. В случай, разбира се, че се съгласи да я наемем за тази работа.

Заля я вълна от облекчение.

— Благодаря ви. Ако наистина искате, за мен ще бъде удоволствие да ви помогна да продадете творбите на Къстър. Поставили ли сте си някакъв срок?

— Засега нямаме никаква гаранция, че продажбата няма да бъде манипулирана — заяви той. — Ще изчакаме. Трябва да опозная човека лично, преди да му се доверя.

— Разбрах.

До тях стигна нетърпеливият глас на Лиза:

— Бърти, идвай тук!

Бъртън изкриви лице в гримаса.

— Само минута — извика в отговор.

Силен порив на вятъра накара Сара да сграбчи сакото в същия момент, в който го направи и Джей. Пръстите им се сплетоха. Тя остана възхитена от разликата в твърдостта, силата и топлината им. По дланите му имаше мазоли, но кожата не беше груба.

Нямаше как да не се запита какво ли щеше да бъде усещането от тези пръсти върху голото й тяло.

После се учуди как можеше да стои само по риза срещу силния вятър и ръцете му да бъдат по-топли от нейните.

— Слушай — наведе се към него Бъртън. — Прегледа ли новите планове, които ти изпратих?

— На мис Медина й е студено — отвърна брат му. — Ще ти се обадя, след като…

— Помниш ли онзи човек, когото изпратих в моята част от ранчото? — припряно го прекъсна другият.

— Този, дето закъсня с цели три дни?

Бъртън махна пренебрежително с ръка.

— Той е изключително влиятелен човек. Носи много дини под една мишница. Както и да е, докладите се върнаха и са доста обнадеждаващи. Но настоява да изкопае още няколко дупки, преди да предложи сделка.

Сара усети как Джей застина на мястото си.

— Това не е ли земята край Лаш Крийк? — попита той.

— Точно така.

— Този поток захранва Кроуфут, чиито води напояват по-голямата част от ранчото. Водохранилището е прекалено ценно, за да го застрашим с минна дейност.

— Златото също е ценно, брат ми. Лаш Крийк минава през част от моята земя. Аз ще кажа как да се използва.

— Когато навършиш трийсет и една и отговаряш на всички условия, поставени в завещанието на Джей Ди — отсече Джей. — Същото важи и за мен.

— Ей, опитвам се да постигна своето с добро. Бих могъл и да те осъдя.

— Бърти! — долетя отново гласът на Лиза, вече доста отдалече.

Нито един от мъжете не й обърна внимание.

— И ще изгубиш — предупреди Джей. — Майка ти вече се опита да получи земята, разделена при развода. Съдията не се хвана тогава, няма да го направи и сега. Завещанието на баща ни е съвършено ясно. Трябва да навършиш трийсет и една, за да имаш думата в управлението на ранчото.

— Бърти! — успя да надвика вятъра Лиза.

Сара имаше чувството, че се крие във взетото назаем сако. Нейното семейство беше бедно, но всички бяха достатъчно горди, за да не правят сцени на обществено място.

— Чудесно — изсумтя Бъртън. — Бъди като Джей Ди. Оставяй парите на масата, където и да плащаш. Милиони висят по стените, милиони се крият в неизползваните права за минна дейност, а нашите банкови сметки са празни.

С тези думи той последва майка си.

Вятърът връхлетя отново, карайки дърветата да се огъват и да стенат. Мирисът на сняг стана по-осезаем, но небето беше почти ясно.

— Съжалявам, че станахте свидетел на това — каза Джей, загледан в отдалечаващия се Бъртън.

— Няма нужда да се извинявате — успокои го Сара. — Най-големите скандали стават именно между най-близките хора.

— Най-малкото, което мога да направя, е да ви изпратя до хотела ви. Къде сте отседнали?

Мисълта за стаята й я накара да забави ход.

— Бях в „Ласото“. Трябва да намеря някое друго място.

— Лошо обслужване?

— Взлом. Палтото и компютърът ми бяха откраднати. Шерифът не дава голяма надежда, че крадците ще бъдат намерени.

Както и друга стая впрочем.

Ръката му обгърна раменете й.

— Имали сте доста тежка сутрин, нали? — Поведе я към голям сребрист пикап. — С норвежците в града нямате почти никакъв шанс да си намерите прилично място, затова…

— Аз ще…

— … ще дойдете в ранчото — предложи той. — Разполагаме с пет спални, а използваме само една. Там са някои от работите на Къстър, а останалите са в Рибарското селище.

— Изкушавате ме.

Мъжът й отправи усмивка, която я стопли почти толкова, колкото и сакото му.

— Никакво изкушение, просто здрав разум — отвърна, докато отваряше вратата откъм пътническата седалка. — Вие имате нужда от стаята и картините. Аз пък искам да науча за вас нещо повече от този секси глас, който ми говореше, докато приготвях вечерята или ядях закуската си.

Тя се разсмя, припомняйки си, че беше правила същото по време на дългите им телефонни разговори.

— И вие ли? Да се храниш сам, не е много приятно.

Тъмносините очи срещнаха нейните.

— Хенри живее в ранчото, така че ще си имаме компания, ако нещо ви притеснява.

— Много добре. — Беше прекалено привлечена от Джей. Да се прави секс с клиент, беше зле за бизнеса.

И глупаво.

— Докато осъзнавате, че приказките на Бек за продажбата на картините на Къстър за милиони са чисти глупости, ще остана у вас.

Той се усмихна и стисна ръката й.

— Никога не съм обичал глупостите, дори когато бях достатъчно млад, за да им се хващам.

— Шериф Куки ми поръча да ви поздравя — спомни си тя и се настани на седалката, преди Джей да успее да мигне.

— И вие решихте, че съм безобиден — заключи той.

Не би използвала точно това определение по отношение на Джей Върмилиън, но въпреки това кимна.

— Впрочем посещавала съм места, където отсядането при непознати и пътуването на стоп е единственият начин да разгледаш страната. Човек се научава да се доверява на инстинктите си. И на някои доста неприятни хватки, на които ме научиха братята ми.

Той се засмя тихо.

— Така си и мислех.

— Какво?

— Имате приключенски дух.

Сара се усмихна леко. Надяваше се, че уреждането на продажбата на картините на Къстър ще сложи край на авантюристичните й пътешествия.