Елизабет Лоуел
Перфектно докосване (3)

2.

В облицованата с дървена ламперия съдебна зала Джей Върмилиън се протегна във взетото назаем сако, като се опитваше да разтегне кожата му върху раменете си.

Никога не съм допускал, че нещо, принадлежало на Джей Ди, може да ми е малко.

Но беше.

Хенри Педерсен измърмори под носа си:

— Престани да се протягаш, момче. Спомни си какво казваше Джей Ди и никога на никого не показвай страха си.

Адвокатът им, седнал до Хенри, прикри усмивката си, докато драскаше последните си бележки.

Джей изгледа отстрани рошавия управител на ранчото.

— Учил съм за страха и спокойствието на места, каквито ти никога не си виждал.

— Да. Когато повторно замина за Афганистан, си помислих, че повече няма да се върнеш у дома.

— Аз също. Но после ми писна от измислени политици и истински куршуми.

— И слава богу. Лиза беше на път да фалира ранчото — тросна се Хенри, понечи да се изплюе, спомни си къде се намира и преглътна. — Надявам се, че съдията няма да довърши работата.

— Ще оцелеем и без картините.

— Мислех си, че искаш да се срещнеш с мис Сара Медина — подхвърли той и приглади мустаците си. — Тя звучи като заредено оръжие.

Джей успя да скрие топлината, която плъзна по тялото му при споменаването на името, но не си направи труда да потисне усмивката си.

— Да, вярно. Много плам и интелигентност също така. Ако получим работите на Къстър, ще сме й задължени.

— Проклетият художник. Не ни е донесъл нищо друго, освен проблеми. Ранчото си беше много добре без него.

Но ще се оправим много по-добре с него, помисли си Джей. Имотът има нужда от толкова много неща. Най-после успях да оправя всички малки недостатъци, оставени на самотек, докато се превърнат в огромна, скъпа, порутена бъркотия.

Но на глас не спомена нищо за състоянието на ранчото. Хенри беше на седемдесет и четири и слаб като подпора на ограда. И също толкова жилав. Беше правил всичко по силите си, за да поддържа стопанството, докато Джей отсъстваше, а Джей Ди минаваше през дългия си, бавен залез.

Джей погледна часовника си и се облегна на стола.

— Без значение какво ще бъде окончателното решение на съдията, телената ограда на южното пасище трябва да се затегне, минералните соли да се изнесат, напоителните канали да се поддържат, а говедата да се преместят на по-зелените терени. Това е реалността. Останалото са просто приказки на вятъра.

Хенри отново потърка дългите си, неравни мустаци, вече повече сребристи, отколкото черни, и кимна:

— Баща ти те е научил добре.

— Сигурно. Все още съм жив.

Управителят се усмихна накриво.

— Треска от стар и упорит пън.

— Татко просто си намери другата половина в лицето на Лиза Нюман.

Сумтене беше единственият отговор на Хенри. Той никога не бе имал добро мнение за втората съпруга на Джей Ди и не бе виждал основателна причина да го крие.

Докато отброяващата секундите стрелка пълзеше по циферблата на стария часовник, Джей мислеше за всички неща, които би могъл да направи в ранчото. Искаше му се да грабне шапката си от масата, да напусне съда и да се върне на работа. А довечера Сара Медина щеше да му се обади или пък той щеше да й позвъни, за да си поговорят. Щеше да й разкаже за съдебната зала, за съдията и присъдата. Тя пък щеше да му опише изящните и скъпи предмети, които търси и купува за богати, взискателни клиенти.

На мен ми дай по една своенравна крава всеки ден, помисли си Джей.

Погледна към мястото, определено за ищеца, в другия край на стаята. Двамата адвокати на Лиза седяха тихо като бухали, излезли на лов за следващото си хранене. Знаеше точно какви хонорари бяха получили, защото през последните шест години семейство Върмилиън редовно пълнеше банковите им сметки.

Също като всичко останало в живота на Лиза, каза си мислено Джей. Тя харчи, ранчото плаща, плаща и плаща.

Не за първи път се надяваше, че онова, което баща му беше получил от нея, си струваше всичко, през което сега преминаваше той.

Вратата на залата се отвори с глух звук, който отекна в голото помещение. Лиза Нюман се появи на високи токчета, които увеличаваха ръста й от метър и половина с още дванайсет сантиметра. Сламенорусата й коса беше придобила платинен оттенък, завършващ образа й на ослепителна ледена кралица. Диамантите на Джей Ди висяха от ушите и проблясваха по пръстите й. За разлика от картините на Къстър, бижутата, с които беше обсипвал тогава младата си съпруга, бяха неоспорим подарък.

— Госпожо — каза Джей и се изправи, когато тя мина покрай масата. Хенри не помръдна.

Лиза спря едва когато стигна до мястото си.

— Благодаря ти, Джей — отвърна с дрезгав, пушачески глас. — Въпреки многото си недостатъци, Джей Ди те е възпитал добре.

Хенри я изчака да се настани, преди да подхвърли:

— Иска ми се и той да беше тук.

— Даже и да беше още жив, тук щеше да е само тялом. — Докато сядаше, Джей за последен път опъна сакото от еленова кожа, което неприятно го стягаше в раменете. — В началото беше добре през целия ден. После започна да отпада преди залез, след това следобед. И накрая…

— Дяволски мъчителна смърт за силен човек като него — отбеляза управителят, поклащайки рошавата си посивяла глава. — Ако ме застигне същото, просто ме застреляй и ме остави на мечките.

Вратата на залата отново се отвори. Не му беше необходимо да се обръща, за да разпознае шума от кожените обувки на доста по-младия си природен брат, които оставяха скъпа татуировка върху пътеката.

— Това хлапе ще закъснее и за собственото си погребение — измърмори Хенри. — Няма много от Джей Ди в него. Изцяло момче на мама.

— На татко не му беше дадена възможност да участва във възпитанието му. — А пък аз заминах за Уест Пойнт много преди Бъртън да започне да се бръсне.

Стореното е сторено. Сега трябва да живеем с него.

Бъртън спря почти в края на пътеката, която отделяше масите на ищеца и ответника. Деликатните му черти и бледата му кожа бяха порозовели и на петна, сякаш току-що беше пробягал разстоянието до тук. Свали черния си шлифер и под него се показа лек кремав костюм. Като всичко друго у него, дрехите му имаха скъп градски вид. В този случай Ню Йорк и Маями, където се бе опитвал да приключи голяма сделка с недвижим имот.

Или поне така говореха хората.

Джей не се интересуваше от клюките, но беше очевидно, че нещо яде брат му отвътре. Под руменината от физическото натоварване кожата му беше болезнено бледа, а раменете му бяха отпуснати като на човек, носещ тежък товар. Да укроти ръждивочервената си коса, му бе коствало доста усилия. Беше на двайсет и четири години, а светлосините му очи изглеждаха постоянно тревожни.

Когато погледът му се стрелна към мястото на ответника, Джей отмести с ботуша си един стол в мълчалива покана.

В този момент Лиза се обърна към сина си и повдигна вежди. С изражение на безмълвно извинение по-младият мъж пристъпи към масата на ищеца. Опита да издърпа стол, установи, че е от масивно, тежко дърво, и включи цялото си тяло в усилието. Няколко минути по-късно се отпусна до майка си.

Тя дори не го погледна.

Джей поклати леко глава. Зимният вятър е по-мил от тази жена, а Джей Ди беше достатъчно възрастен да бъде дядо на Бъртън. Ужасен начин да отгледаш дете.

Богатството има значение само за онези неща, които могат да бъдат оправени с пари. Детството на брат му не беше сред тях.

— Откажи се — обади се Хенри. — Момчето знае от коя страна филията му е намазана с масло.

— Ако беше така, щеше да седне до мен. Опитвам се да му дам шанс, да му покажа как да се оправя с ранчото.

— Не можеш да го научиш на нещо, което той не иска да знае.

Джей не оспори истината.

— В известен смисъл Бъртън е точно такъв, какъвто бях аз на неговата възраст. Исках да бъда дявол и да избягам от дома.

Възлестите пръсти на Хенри се заиграха с шапката, която носеше само в града, повдигна я към главата, но после си спомни защо беше оставена на масата.

— И със сигурност получи онова, което искаше.

— Така е — съгласи се другият и отклони мислите си от далечното място, наречено от оцелелите войници „месомелачката“. — Предполагам, че адвокатите са по-цивилизовани от куршумите. Да те съдят до смърт, сантиметър по сантиметър, става досадно. Слава богу, че Сара… мис Медина ни помогна да се борим за претенциите на Джей Ди над картините. Не знам какво щяхме да правим без нея. И без теб, разбира се, защото намери разписките.

— Безумие беше да се ровя из кутии с вехтории, когато в ранчото имаше толкова много работа.

— Такова беше желанието на Джей Ди.

Хенри въздъхна.

— Беше обсебен от мисълта за тези картини. Така и не разбрах защо. Вероятно от чист инат.

— Това беше последното нещо, за което ме помоли. Ако мога да ги държа далече от ръцете на Лиза, ще го направя — просто обясни Джей.

Същата клетва, която беше давал на баща си всяка вечер. Която Джей Ди трябваше да чуе, преди да заспи. После, в съня си, щеше да се увие около успокоението като голям диамант.

По-скоро създава усещане за голо острие, за рана, която той сбърка с утеха.

А може пък да е обичал болката.

Това би обяснило Лиза.

— Човекът обичаше, каквото обичаше — измърмори Хенри. — Все пак не беше много разумно от негова страна.

Джей въздъхна.

— Не съм сигурен дали любовта имаше нещо общо с това. Лиза и баща ми се бориха до смърт за тези картини.

А попечителството над детето? Беше решено само за час. Когато пораснах достатъчно и си тръгнах, Бъртън беше приклещен между двама родители, които бяха прекалено заети с битки помежду си, за да му отделят достатъчно внимание.

— Не го съжалявай толкова — сухо се обади Хенри. — И в двата случая можеше да тръгне с печелившата страна.

Джей погледна брат си и светлия му костюм от Маями и разбра, че ранчото на Върмилиън никога няма да се превърне за него в дом. Но беше дом за Джей и за всички работещи там. И сега повече от всякога беше негова работа да направи мястото процъфтяващо.

След седем години Бъртън ще вземе своя дял от земята или аз ще я откупя. Ако разполагам с толкова пари.

При обявяването на съдия Флинк в залата настъпи леко раздвижване. Всички се изправиха, когато тя се появи и зае мястото си. След като седнаха, отново удари рязко чукчето и започна да обобщава основните точки на дългото дело.

Добре че военната служба ме научи на търпение, помисли си Джей, докато слушаше излагането на фактите, които отдавна знаеше наизуст.