Елизабет Лоуел
Перфектно докосване (27)

26.

Луната си играеше на гоненица със ситните ледени късчета. Когато успяваше да се измъкне от облаците, сърпът й хвърляше тънки лъчи между голите клони на дърветата. Те приличаха на черни вени, протегнати към синьо-бялата светлина.

Само един поглед към небето беше достатъчен на Джей да разбере, че беше много студено и температурата продължаваше бързо да пада. Затвори вратата на наетия пикап, паркиран неправилно, и изкачи стъпалата към фоайето на сградата. Въпреки че беше само на около километър от галерията, тя се намираше в онази част на града, която се разрастваше бързо от двете страни на магистралата, далече от националния парк.

Поредният представител на новото строителство, изграден върху костите на старото, помисли си той. Ако нещо е живо, то се променя, възрази по-критичната половина от съзнанието му. Така разбираш, че живее.

Но не си длъжен да го харесваш.

Кръпки от сняг проблясваха под намусените сенки в очакване на нечий непредпазлив крак.

Изпробва входната врата просто за всеки случай. Заключена.

Дали ще ме пусне да вляза?

Практичната част от него се засмя. Ако споменеше Музата, щеше да го внесе на ръце.

— Да? — разнесе се напрегнатият дрезгав глас на Лиза.

— Аз съм, Джей. Отвори.

— Господи, какво пак — каза примирено, произнасяйки отчетливо всяка сричка. Домофонът замлъкна.

Той броеше секундите, докато чу познатото бръмчене в дръжката.

Четиринайсет. Цяла вечност.

Без да се възползва от асансьора, затича нагоре по стълбите към ъгловия апартамент на втория етаж и почука.

— Пак съм аз — извика, забелязал, че шпионката потъмня. Тя отключи неохотно, като протакаше умишлено, за да му покаже без думи колко се радва да го види. Вратата се отвори бавно. Джей не изчака устна покана. Вмъкна се вътре и затвори, преди Лиза да успее да мигне.

В стаята беше горещо като на тропически плаж. Въздухът миришеше на тежък парфюм, прегоряла храна и стар алкохол.

Разкопча якето си, докато оглеждаше някога младата жена, за която се беше оженил вече застаряващият му баща. Лиза беше облечена в червен сатенен халат, по-подходящ за сутрин в леглото, отколкото за вечер, където и да било. Пухкавите чехли в същия цвят можеше някога да са били секси, но сега бяха доста овехтели. Косата й беше несресана, с изключение на дългия платиненорус кичур, висящ отдясно, за да закрива тази част от лицето й.

Наред с всичко останало тя леко се олюляваше на мястото си.

В най-общи линии, изглеждаше като лош ден в ада.

— Изнудването те държи будна през нощта, а? — попита той.

— Майната ти.

— Не ми благодари.

Лиза му обърна гръб и тръгна към стола, пред който на масата я очакваше чаша с джин, водка или вода.

— Пияна ли си? — продължи Джей.

— Какво искаш? — изстреля тя, пренебрегвайки въпроса му.

— Помниш ли, че един хеликоптер се разби?

— Онзи, на когото налетя като Рамбо? Трудно е да се забрави. — Отпи голяма глътка от чашата, сякаш да отмие спомена. — Е, разби се. И какво от това?

Обзе го чувство на безсилие и гняв, но продължи въпреки това:

— Оказа се, че пилотът е бил доста лошо момче.

Жената повдигна рамене.

— Хората на шерифа са намерили телефона му — не се отказваше Джей. — Твоят номер е в регистъра на входящите обаждания.

Тя отново отпи. Ако се съдеше по проявеното разбиране, със същия успех би могъл да й говори и на суахили.

Трябва да й го обясня по-просто, осъзна той. Нещо в нея или не си е вкъщи, или се е пречупило.

— Мога да ти помогна или да те унищожа — каза накрая. — Избирай.

Лиза му отправи празен поглед.

— Какви ги говориш, за бога? Никога не съм се обаждала на никого в хеликоптер. И защо да го правя? Те носят заглушители или както там се казват.

Той не можеше да повярва на ушите си.

— Чуй ме, Лиза. Всичко свърши. Приключи. Край.

Гледайки някъде покрай него, тя задъвка вече почти разкървавения си нокът. Ръцете й трепереха.

Джей преглътна гнева си. Тормозът над застаряваща съкрушена жена нямаше да го приближи до отговорите, от които се нуждаеше.

— Куки знае, че си поддържала връзка с мъжете, които стреляха по мен и Сара — каза равно. — Същите са оставили следи от ботушите си в прясната кръв на старите Солванг.

Тя примигна към него като сънено дете, очаквайки го да й каже нещо, което можеше да разбере.

— Защо, Лиза? Какво те накара да ме намразиш толкова силно?

В един безкраен момент жената го гледаше втренчено, сякаш подреждаше части от пъзела на действителността, като имитираше движенията с пръсти във въздуха. После ръцете й се отпуснаха вяло в скута.

— Никога не е било свързано лично с теб — каза накрая. — Просто се оказа на пътя ми.

Не плачеше, а устните й трепереха. Когато разсеяно отметна косата от лицето си, Джей видя огромна синина, спускаща се от слепоочието към подпухналото око.

Кой я е ударил?, запита се той. Отокът е съвсем скорошен.

— А може и да е прав — прошепна тя. — Вероятно всичко е било моя идея, а той само правеше онова, което бях прекалено слаба да свърша сама. — И си пое шумно въздух.

— Той? За кого говориш? — Клекна пред нея, докосна нежно брадата й и наклони главата й, докато погледите им се срещнаха. — Неприятности ли имаш?

— Картината е у теб, но не ми я даде — каза Лиза.

— Защо я искаш толкова?

— Тя не беше за теб. Не е твоя. — Стегна се и се опита да се изправи.

Да налети на Джей, беше все едно да се удари в стена.

Отпусна се обратно върху стола и сграбчи едната му ръка.

— Ти не разбираш. Трябва да си върна Музата. Ако ми я отстъпиш, всичко това може да свърши.

Той се отнасяше с нея като с дете, в каквото се беше превърнала, галеше я нежно, като отбягваше синината, която продължаваше да расте и да поглъща лицето й.

— То вече свърши — каза й тихо. — Твоите наемни убийци са мъртви. Музата е у мен и смятам да я задържа.

— Репутацията на Сара — възрази Лиза като бледо ехо на предишната си решителност.

— Един годежен пръстен ще сложи край на всички клюки.

— Не. — Поклати глава толкова яростно, че косата й се развя.

— Свърши се, Лиза. Ако се опиташ да нараниш Сара, ще те изхвърля от Джаксън. И двамата знаем, че съм способен да го направя. Ще ти се наложи да живееш на място, където никой не е чувал името ти и никого не го е грижа за теб.

— Не. Не. Не. — Продължаваше да клати глава категорично. — Не трябваше да става така. Предупредих го, но той само се разсмя, нарече ме с различни имена и ме заплаши…

Гласът й заглъхна и в стаята настъпи тишина, която ставаше все по-плътна и задушаваща като тропическа жега.

— Кой убива хора и хвърля вината върху теб? — попита Джей.

Въпросът дойде от нищото, обърка я и я запрати отново в убежището на детинщината.

— Не — повтори тя.

— Да не би да дължиш голяма сума на някой главорез заради глупостите на Бъртън?

— Не. Не. Не. Не.

Това не беше отговор. Беше отказ да приеме, че всичко това се случва с нея.

— Защо, Лиза? Защо? — Гласът на Джей, както и ръката, с която държеше нейната, беше нежен. И безмилостен.

Тя беше уязвима и трепереше силно, сякаш щеше да се разпадне всеки момент. Очите й, по-тъмносини от тези на сина й, се навлажниха и сълзите бликнаха, като размазаха вчерашния грим.

— Дължи ми всичко, но все не му стига. Още, още, още. Постоянно иска още.

— Бъртън? — изгледа я изумен Джей. — Той ли ти причини това? Ударил те е? — Сълзите от подпухналите очи бяха единственият отговор. — Къде е сега?

Още сълзи.

Домофонът иззвъня.

— Мисис Нюман, тук е шериф Куки. Можете да поговорите с мен в собствения си апартамент или да бъдете официално призована на разпит в кабинета ми.

Само сълзите продължаваха да се стичат по лицето й. Единствено те бяха живи.

Джей намери бутона до вратата.

— Куки, качвай се. Лиза е в шок.

— Идвам.

Джей отвори вратата и зачака нетърпеливо пристигането на асансьора.

— Казвай — нареди шерифът, щом го видя.

— Мисля, че Бъртън я е ударил. Синината е съвсем прясна. И продължава да расте.

Другият мъж повдигна вежди.

— Знам, че именно той я е притискал да иска все повече и повече — продължи Джей. — Нямам представа как убийството на старите Солванг му е донесло пари в брой, но всичко е свързано по някакъв начин. И портретът на Музата също. Само че нещо логиката ми убягва. Брат ми е просто едно разглезено хлапе. Възможно ли е да е способен на това? Каква кървава…

— Къде е сега? — прекъсна го Куки.

— Има апартамент на долния етаж. Ще започна оттам.

— Остави го на мен. Вземи Сара и идете да вечеряте. Ще ти се обадя.

— Не мога просто да… — подхвана Джей.

— Довери се на закона. Това е заповед.

Мускулите около челюстта му се стегнаха, но той кимна, преди да се обърне и да закрачи към стълбището. Спусна се бързо, нарушавайки тишината със скърцането на ботушите си.

 

 

Сара толкова бързаше да се върне при Музата, че на два пъти обърка комбинацията. На третия път заледеният катинар се отключи неохотно. Преди да влезе в галерията, тя се огледа през рамо, за да се увери, че е сама.

На тясната уличка не се виждаше нищо, освен зловещото проблясване на леда, скрит в сенките, хвърляни от луната. Безгрижният вятър се носеше над тях и търсеше нещо насипно, с което да си поиграе.

Вмъкна се в галерията точно преди последният силен порив да я настигне. Вратата изскърца, когато я върна на мястото й. Чантата й беше в ъгъла, точно където я беше оставила. Телефонът лежеше до лупата и фенерчето. Съблече коженото яке и го хвърли върху чантата.

Само пет минути с Музата. Трябва да се уверя.

Погледна часовника си.

Пет минути. След това ще се върна в кафенето и ще изчакам Джей.

С нетърпеливи стъпки отиде до поставената на статива картина. Едва не се спъна в белите чаршафи, с които предишните наематели бяха драпирали всичко за последната си художествена инсталация.

Както всеки път, обсебващи и обитавани от духове, очите на Музата бяха първото, което я докосна.

Второто беше фактът, че вече изобщо не се съмняваше, че лицето, а може би и останалата част на голата фигура, бяха замазани с нещо друго.

Може просто да е искал да я преработи. Дори най-великите художници невинаги са успявали от първия път, а ние трябва да правим рентгенови снимки, за да го докажем.

Но дори това изискваше задълбочен творчески процес.

Пъхна телефона в джоба си и се захвана за работа с лупата и фенерчето. Колкото повече я разглеждаше, толкова повече се убеждаваше, че всичко беше подменено, в това число и моделът.

— Страхотно — каза на глас. — Веднага щом я прекарам през рентгена, ще знам какво има отдолу. Ако е нещо повече от корекция на допусната грешка, ще направя гланцирано копие на тази версия, ще възстановя оригинала и ще ги изложа една до друга. Ще се получи истинско отклоняване на вниманието, рядък поглед върху творческия процес. — Тя въздъхна. — Или пък отдолу ще се окаже истинска цапаница, каквато е обикновено причината, изискваща преработване на творбата. Но все пак ще…

Изскърцването на задната врата изпрати пулса й до луната. Без да се замисли, Сара извади телефона от джоба си и набра трите цифри на спешния телефон, местата на които по необходимост беше научила наизуст. Като криеше апарата зад гърба си, сложи палец върху зелената слушалка и зачака.

Това е само Джей. Или вятърът. Или…

— Бъртън! Какво търсиш тук?